— От колко време ги пазиш?
— Повече от петнайсет години. Вече не знам точно колко са. Те не помръдват и не говорят. Ранените, които на времето са обгорели силно, ще се лекуват с векове. Те научават, че съм тук и идват. Опитвам да ги унищожа преди умовете им да са успели да разпространят новината до други далечни умове. Тя не напътства обгорелите си чеда до мястото, където се намира, както постъпи с мене! Ако ме подведат или объркат, тя помръдва само както видя да го прави, за да унищожи кръвопиеца. Но тя те е повикала, Пандора, протегнала ти е ръка. И вече знаем точно с каква цел. А аз бях жесток с теб. Непохватен.
Той се обърна към мен. Гласът му стана нежен.
— Кажи ми, Пандора, в твоето видение, където се женим, млади ли сме или стари? Ти онова петнайсетгодишно момиче ли си, което пожелах твърде рано, или си зряла и цъфтяща както сега? Семействата ни щастливи ли са? Ние красиви ли сме?
Бях силно развълнувана от искрените му думи. От болката и молбата, които се криеха зад тях.
— Изглеждаме както сега — рекох и предпазливо отвърнах на усмивката му. — Ти приличаш на мъж, който завинаги ще остане в разцвета на силите си, а аз? Аз съм такава, каквато ме виждаш в момента.
— Повярвай ми — каза той и гласът му стана по благ, — не бих говорил толкова грубо точно в тази нощ, но ти предстоят още толкова много нощи. Вече нищо не може да те убие, освен слънцето или огънят. Нищо у теб няма да повехне. Предстои ти да изживееш още хиляди неща.
— Ами удоволствието, което изпитах, докато пиех от нея? — попитах го. — Какво ще кажеш за нейните начинания и страдания? Тя по никакъв начин ли не се отъждествява със свещеното?
— Кое е свещено? — попита той и вдигна рамене. Кажи ми. Кое е свещено? Нещо свещено ли видя в сънищата за нея?
Наведох глава. Не можех да отговоря.
— Със сигурност не и Римската империя — каза той. — Не и храмовете на Август Цезар. Не и култът към Кибела! Не и култът на онези, които боготворят огъня в Персия. Дали името на Изида е свещено все още и изобщо било ли е някога? Старейшината в Египет, моят пръв и единствен учител в тази материя, ми каза, че Акаша измислила историите за Изида и Озирис, за да постигне личните си цели, да придаде известна поетичност на своя култ. Аз мисля, че тя по-скоро си е приписала древните истории. Демонът у тях двамата расте с всеки новосъздаден кръвопиец. Сигурно е така.
— Но това е безрезултатно?
— Може би така той научава повече? — предположи Мариус. — Вижда и усеща повече чрез всеки един от нас, който носи кръвта му? Може би той е точно такова същество, а всеки от нас е просто малка частица от него, която носи неговите сетива и възможности и в замяна му дава своите преживявания. То посяга да опознае света чрез нас!
— Ще ти кажа нещо — продължи той. Замълча и сложи ръцете си на бюрото. — Това, което гори в мен, никак не се интересува дали жертвата е извършила или не някакво престъпление. То изпитва жажда. Не всяка нощ, но често! Не казва нищо! Не говори за олтари на сърцето ми! Пришпорва ме, сякаш съм боен кон, а то е генералът върху мен! Мариус различава доброто от злото съгласно древните обичаи, по понятни за теб причини, но не и тази опустошителна жажда. Тази жажда познава природата, но не и морала.
— Обичам те, Мариус — казах. — Ти и баща ми сте единствените мъже, които някога съм обичала истински. Но сега трябва да изляза сама.
— Какво каза! — Той беше смаян. — Минава полунощ.
— Ти прояви голямо търпение, но сега трябва да повървя сама.
— Ще дойда с теб.
— Не, няма — казах.
— Но ти не можеш да се скиташ из Антиохия сама просто така.
— Защо не? Вече мога да чувам мислите на смъртните, ако поискам. Току-що мина една носилка. Робите са толкова пияни, че е цяло чудо как не са я изпуснали и изтърсили господаря си на пътя, а той самият спи дълбоко. Искам да повървя сама навън из града, из тъмните и опасните места, из злокобните места и местата, където дори… дори един бог не би отишъл.
— Това е твоето отмъщение към мен — каза той.
Тръгнах към портата и той ме последва.
— Пандора, не излизай сама.
— Мариус, любов моя — извърнах се аз и хванах ръката му. — Това не е отмъщение. Думите, които изрече преди малко, „момиче“ и „жена“, винаги са поставяли ограничения в живота ми. Сега искам да повървя без страх с голи ръце и разпусната коса и да вляза във всяко опасно кътче, където реша. Все още съм опиянена от нейната и твоята кръв! Нещата, които би трябвало да блестят, само мъждукат. Трябва да остана сама и да обмисля всичко, което ми каза.
— Но трябва да се върнеш преди зазоряване, много преди това. Трябва да бъдеш с мен долу в криптата. Не може просто да лежиш някъде в някаква стая. Смъртоносната светлина ще проникне…
Беше толкова покровителствен, толкова разпален, толкова разгневен.
— Ще се върна — казах, — при това много преди зазоряване. Но сърцето ми ще бъде разбито, ако от този момент нататък ние не си принадлежим.
— Принадлежим си — отвърна той. — Пандора, ти би могла да ме подлудиш.
Той спря при решетките на портата.
— Недей да идваш по-нататък — казах му, щом тръгнах.
Поех надолу към Антиохия. Краката ми бяха толкова силни и пъргави, а стъпалата ми не усещаха праха и камъчетата по пътя. Очите ми виждаха ясно в нощта и забелязваха всички потайни ходове на совите и малките мишки, които се стрелкаха из дърветата. Те ме поглеждаха, а после побягваха, сякаш сетивата им ги предупреждаваха да се пазят от мен.
Скоро навлязох в самия град. Мисля, че решителността, с която се движех от уличка в уличка, бе достатъчна, за да уплаши всеки, решил да ми стори нещо лошо. Чувах само страхливи похотливи ругатни в мрака, онези отвратителни двусмислени ругатни, с които мъжете обсипват жените, които желаят — полузаплашителни, полупренебрежителни.
Усещах как хората спят дълбоко в домовете си и чувах дежурните стражи, които разговаряха в казармите зад Форума.
Направих всички онези неща, които новосъздадените кръвопийци винаги правят. Докосвах стените и очарована се взирах в някоя факла, към която летяха нощни пеперуди. С голите си ръце и леката туника долавях сънищата на цяла Антиохия.
Из каналите и по улиците препускаха плъхове. Реката издаваше характерния си звук, а от закотвените кораби долиташе глух шепот дори и при най-лекото раздвижване на водата.
Форумът, грейнал от вечно горящите светлини, бе уловил луната, сякаш представляваше огромен човешки капан, насочен нагоре земен кратер, създадено от човека устройство, което можеше да бъде видяно и благословено от неумолимото небе.
Когато стигнах до собствената си къща, установих, че лесно мога да се покатеря отгоре и седнах на керемидения покрив. Бях толкова спокойна, сигурна и свободна, докато гледах вътрешния двор и колонадата, където всъщност бях узнала истините — сама през онези три нощи — които ме подготвиха за кръвта на Акаша.
Спокойно и без да изпитвам болка, премислих всичко отново — сякаш дължах това на жената, която някога бях, новопосветената, жената, потърсила убежище в Храма. Мариус беше прав. Кралицата и Кралят бяха обладани от някакъв демон, който бе плъзнал из кръвта им, хранеше се с нея и растеше, и сега аз го усещах в себе си.
Кралят и Кралицата не бяха измислили справедливостта! Кралицата, натрошила на парчета малкия фараон, не бе в основата на законите и благоприличието!
А римските съдилища, суетящи се непохватно преди всяко решение, преценявайки всички страни и отхвърлили всякакви магически или религиозни похвати, дори и в тези ужасни времена се стремяха към справедливост. Съдебната система се основаваше не на божествените откровения, а на разума.
Но аз не съжалявах за онзи миг на опиянение, когато пих от кръвта й и повярвах в нея и видях как цветята се сипят отгоре ни. Не съжалявах, че всеки мозък би могъл да сътвори подобна съвършена трансцеденталност.
