разпален. — Това наистина е първата ми грижа. Ако успееш да разбереш какво се е случило след края на Римската република, ако успееш да разбереш Лукреций и стоиците, едва тогава ще разбереш какви сме ние. Трябва да го направиш!
— Няма да обърна внимание на обидата ти — отвърнах. — Не съм в настроение да ти изброявам всички философи и поети, които съм чела. Нито пък да ти разказвам за нивото на разговорите, които водехме у дома на вечеря.
— Пандора, не исках да те обидя! Но Акаша не е богиня! Спомни си сънищата си. Тя е фиала с безценна сила. Твоите сънища ти показаха, че тя може да бъде използвана, че всеки безскрупулен кръвопиец би могъл да прелее кръвта на друг, че тя е нещо като демон, подслонил нашата сила.
— Тя може да те чуе! — прошепнах наскърбена.
— Разбира се, че може. Пазя я от петнайсет години. Отблъснах онези изменници от Изток. Също и други заговорници от африканските провинции. Тя знае какво представлява.
Никой не би познал възрастта му, освен по сериозното му изражение. Приличаше на мъж в превъзходна форма. Постарах се да не бъда заслепена от него и от трептящата зад гърба му нощ, и все пак така ми се щеше да се зарея из въздуха.
— Някакво сватбено тържество — казах. — Трябва да кажа нещо на дърветата.
— Те ще са там и утре вечер — отвърна той.
Пред очите ми изплува последният й образ, обгърнат в екстаз. Тя повдигна малкия фараон от стола му и го натроши на парчета. Видях я преди това откровение, в началото на пристъпа, да тича по коридора и да се смее.
Бавно ме обзе страх.
— Какво има? — попита Мариус. — Довери ми се.
— Когато пих от нея, я видях като момиче, смееше се. — После разказах за сватбата, за дъжда от розови цветчета и странния египетски храм, пълен с обезумели поклонници. Накрая му казах как тя влезе в стаята на малкия владетел, чиито съветници го предупреждаваха за нейните богове.
— Тя го пречупи, сякаш бе направен от дърво. Каза: „Малък владетел, малка страна.“
Взех листата, които преди това бях сложила на бюрото. Описах последния сън за нея, когато крещеше и заплаши, че ще отиде при слънцето и ще унищожи непокорните си деца. Описах всичко, което бях видяла през дългото странстване на душата си.
Сърцето ме болеше много. Дори докато обяснявах, виждах нейната уязвимост, опасността, която криеше. Накрая разказах как бях написала всичко това на египетски.
Бях уморена и много ми се щеше да не се бях появявала на този свят! Отново изпитах пълното отчаяние от нощите, прекарани в плач в малката ми къща в Антиохия, когато удрях по стените и забивах кинжала си в земята. Ами ако тя не беше избягала, смеейки се, по онзи коридор! Какво ли значеше този образ? А малкият владетел, пречупен така безпощадно?
Приключих разказа си без особени затруднения. Очаквах пренебрежителните забележки на Мариус. Едва ли бих могла да ги изтърпя точно сега.
— Как го тълкуваш? — попита той мило. Понечи да хване ръката ми, но аз я отдръпнах.
— Това са откъси от нейни спомени — отвърнах. Бях съкрушена. — Тя си спомня тези неща. Във всичко това има само един намек за бъдещето — рекох. — Само един понятен образ за някакво пожелание: нашата сватба, това да бъдем заедно. — Гласът ми бе натежал от мъка, но все пак го попитах:
— Защо плачеш отново, Мариус? Тя сигурно събира спомените като цветя, откъснати безразборно от градината на този свят, като листа, паднали в ръцете й — и от тези спомени ми е сплела венец! Сватбен венец! Клопка. Душата ми не се скита. Не вярвам в това. Но ако се скиташе, тогава защо единствено тя толкова архаична, безпомощна и чужда в този свят, вече забравена и без власт — защо точно тя би го разбрала? Защо би ми го показала? Единствената, която го знае?
Погледнах го. Той все така плачеше. Не се срамуваше от това и очевидно не възнамеряваше да се извинява.
— Какво каза преди? — попитах. — „Това, че чета мисли, не ме прави по-мъдър от човека до мен“? Усмихнах се. — Това е ключът. Как се смееше тя, докато ме водеше към теб. Как искаше да те видя в самотата ти.
Той само кимна.
— Питам се как се е сетила да хвърли мрежите си толкова надалече — рекох, — и да ме открие сред бушуващото море.
— Луций — така е разбрала. Тя чува гласове от различни земи. Вижда онова, което иска да види. Една нощ тук аз много уплаших един римлянин, който изглежда ме беше познал и после се прокрадна в далечината, сякаш представлявах опасност за него. Тръгнах подире му и смътно долавях, че има нещо в неговия прекомерен страх.
Скоро разбрах, че съвестта му е измъчвана от голямо бреме и помрачава всяка негова мисъл и жест. Той много се страхуваше да не бъде разпознат от някой човек от столицата. Искаше да напусне града.
Отиде в дома на един гръцки търговец, потропа на вратата му късно вечерта, на светлината на факлите, и настоя да му бъде изплатен някакъв дълг към баща ти. Гъркът му отговори както и преди, че парите ще бъдат предадени лично на баща ти.
На следващата вечер отново потърсих Луций. Този път гъркът имаше изненада за него. Военен кораб току-що бе доставил писмо от баща ви. Това беше около четири дни преди да пристигнеш. В писмото накратко се съобщаваше, че баща ти моли гърка за услуга в името на честта и гостоприемството. Ако той му направел тази услуга, всичките му дългове щели да бъдат опростени. Всичко щяло да му бъде обяснено в писмо, придружаващо товар, пътуващ към Антиохия. Товарът щял да се забави малко, тъй като корабът трябвало да спира на много места. Услугата била изключително важна.
Заговорих Луций, щом измина няколко крачки. Естествено, той ме помнеше — чудакът Мариус отпреди толкова много години. Престорих се на изненадан, че го виждам тук и попитах за теб. Обзе го паника и той скалъпи някаква история, че си омъжена и живееш в Тоскана и каза, че напуска града. Забърза нататък. Но този мимолетен контакт ми бе достатъчен да разбера за показанията, които бе дал пред императорската гвардия срещу семейството си — това бяха само лъжи — и да си представя последвалите събития.
Следващият път, когато се събудих, не можах да го открия. Държах под око къщата на гърците. Мислено прецених възможността да посетя стареца, гръцкия търговец, и да намеря начин да се сприятеля с него. Мислех за теб. Представях си те. Спомних си за теб. В главата ми се въртяха стихове, посветени на теб. Повече не чух и видях брат ти. Предположих, че е напуснал Антиохия.
После една нощ се събудих, качих се горе, погледнах навън и видях как на различни места из целия град горят огньове. Германик бе мъртъв, без да оттегли обвиненията си, че Пизон го е отровил.
Когато стигнах до къщата на гръцкия търговец, от нея бе останала само изгоряла дървесина. От брат ти нямаше и следа. Доколкото разбрах, всички бяха мъртви — брат ти и семейството на гръцкия търговец.
През всички последвали нощи опитвах да зърна брат ти или да чуя за него. Нямах представа, че ти си тук, изпитвах само неистов копнеж по теб. Опитах да си напомня, че ако скърбя за всяка смъртна връзка, която съм имал приживе, ще полудея много преди да съм опознал дарбите, дадени ми от нашите Крал и Кралица.
После, когато бях в книжарницата една привечер, жрецът се приближи до мен. Посочи те с пръст. Ти стоеше на Форума, а философът и учениците му се сбогуваха с теб. Бях толкова близо!
Изпитах такава любов, че дори не слушах жреца, докато не разбрах, че говори за странни сънища и сочи към теб. Твърдеше, че само аз бих могъл да сложа ред във всичко това. Ставаше дума за кръвопиеца, който отскоро се подвизава в Антиохия, което не бе нещо необичайно. Бях убивал и други кръвопийци. Обещах да заловя и този.
После видях Луций. Видях ви да идвате заедно. Гневът и вината му едва не заслепиха сетивата ми на кръвопиец. Чувах думите ти отдалече без особени усилия, но не исках да помръдна, докато не се отдалечиш на безопасно разстояние от него.
Тогава исках да го убия, но ми се стори по-разумно да стоя плътно с тебе, да вляза в Храма и да застана до тебе. Не бях сигурен, че имам право да убия брат ти заради теб и че ти искаш това. Не можех да знам, преди да съм ти разказал за вината му. После разбрах колко много го искаш.
Естествено, аз нямах представа колко умна си станала и че все още притежаваш дарбата да
