— Наистина ли възнамеряваше да го направиш? — попитах. — Да принесеш в жертва тях и себе си?
Той издаде кратък, саркастичен звук.
— Да, разбира се, бях го планирал. Другата седмица, месец, година, през следващото десетилетие или след още сто години, може би двеста. Може би след като прочета всички книги на света и видя всички места, може би след петстотин години, може би… може би съвсем скоро в моето уединение.
В първия миг бях твърде смаяна, за да проговоря. Той ми се усмихна мъдро и тъжно.
— О, та аз плача като дете — каза тихо.
— Откъде идва тази решимост — попитах — така бързо да сложиш край на толкова неоспоримо и сложно доказателство за божествената магия!
— Магия! — Той изруга.
— Бих предпочела да не го правиш — казах. — Не говоря за плача, а за това да изгориш Майката, Бащата и…
— Сигурен съм, че е така! — отвърна ми Мариус. Мислиш ли, че бих понесъл да го направя против волята ти, да те хвърля в огъня? Теб, невинна и отчаяна слабоумна жено! Възстановете олтарите й! О! Възстановете нейния култ! О! Ти си полудяла!
— Слабоумна! Как смееш да ме обиждаш! Да не мислиш, че си довел робиня в къщата си? Не си довел даже и съпруга.
Да. Сега мислите ни бяха затворени един за друг и по-късно щях да разбера, че е заради многото кръв, която си бяхме разменили. Но тогава разбрах само, че ще трябва да се задоволим с думи като смъртните мъже и жени.
— Не исках да използвам дребни обиди! — каза той. Бях го засегнала.
— Ами тогава усъвършенствай своя велик мъжки разум и възвишения елегантен патрициански начин на изразяване! — рекох.
Гледахме се навъсено.
— Да! — каза той. — Разум — добави и вдигна пръст. Ти си най-умната жена, която познавам. И се вслушваш в разума. Ще ти обясня и ще разбереш. Това трябва да направим.
— Да, а ти си невъздържан и сантиментален и не спираш да плачеш — и удряш самата Кралица като сърдито дете!
Лицето му веднага почервеня от гняв. Това го принуди да замълчи.
Извърна се и си тръгна.
— Пъдиш ли ме? — попитах. — Искаш да си отида! извиках. — Къщата е твоя. Кажи, ако искаш да си отида. Веднага си тръгвам!
Той се спря.
— Не — отвърна.
Обърна се и ме погледна, развълнуван и изненадан. Промълви с дрезгав глас:
— Не си отивай, Пандора! — Примигна, сякаш искаше да проясни погледа си. — Не тръгвай. Моля те, недей. — И накрая прошепна: — Ние си принадлежим.
— И къде си тръгнал сега, да се отървеш от мен?
— Само ще й сменя роклята — каза той с тъжна горчива усмивка. — Ще почистя и преоблека това „неоспоримо и сложно доказателство за божествената магия“.
И изчезна.
Обърнах се към виолетовия свят навън. Към облаците, които луната измъчваше в своя казан, за да се отрекат от мрака. Към големите стари дървета, които казваха: „Изкачи се по клоните ни, ние ще те прегърнем!“ Към цъфтящите навсякъде цветя, които шепнеха: „Ние сме твоето ложе. Легни при нас.“
И така започна двестагодишната разпра.
Всъщност тя така и не приключи.
10
Без да отварям очи, чувах гласовете на града и тези от близките къщи. Чух как си говорят някакви мъже, докато минават по пътя отвън. Чух музика да долита отнякъде и смеха на жени и деца. Ако се вслушах по-внимателно, можех да разбера дори какво говорят. Реших да не го правя и гласовете им се сляха с бриза. Изведнъж положението се оказа нетърпимо. Не оставаше нищо друго, освен да изтичам обратно в параклиса, да падна на колене и да се моля! Сетивата, които ми бяха дадени, изглежда не бяха годни за нищо друго. Ако съдбата ми бе такава, какво щеше да стане с мен?
Сред всичко това чух и една душа да плаче в агония; това бе отзвук от моята душа — душа, откъсната от пътя на голямата надежда, която не можеше да повярва, че такова добро начало би довело до трагедия! Беше Флавий.
Покатерих се в старото чворесто маслиново дърво. Оказа се много лесно — все едно да направиш крачка. Застанах сред клоните, после скочих в съседното дърво, а оттам на върха на оградата, покрита с лози. Тръгнах по нея към портата.
Той стоеше там, опрял чело в решетките, а двете му ръце стискаха желязото. На бузата си имаше няколко следи от камшик, които кървяха. Той скърцаше със зъби.
— Флавий! — казах.
Той се стресна и погледна нагоре.
— Госпожо Пандора!
Несъмнено на лунната светлина видя чудото, станало с мен каквото и да го бе причинило. Понеже аз видях смъртното у него, дълбоките бръчки по кожата му, болезнената възбуда в погледа и тънкия слой мръсотия, полепнал по тялото му заради естествената влажност на смъртната кожа.
— Трябва да си идеш у дома — казах аз и седнах върху оградната стена, а краката ми висяха навън. Наведох се, за да ме чува. Той не се отдръпна, но очите му се разшириха очаровано. — Върви да нагледаш момичетата и да поспиш, а някой да се погрижи за раните ти. Демонът е мъртъв, вече няма от какво да се притесняваш. Ела отново тук утре вечер по залез слънце.
Той поклати глава. Опита се да каже нещо, но не можа. Опита се да размърда ръце, но не успя. Сърцето му биеше лудо. Погледна надолу към пътя и малките далечни светлини на Антиохия. После се извърна към мен. Чух как препуска сърцето му. Долових ужаса и страха му, но той се страхуваше за мен, не за себе си. Боеше се, че ме е сполетяла ужасна участ. Посегна към портата и се вкопчи в решетките, обви ги с дясната си ръка, а с лявата стискаше, сякаш бе залепнал там.
Видях се през неговите очи — облякла препасана момчешка туника, с разпусната коса и седнала върху оградата, сякаш имах младо и гъвкаво тяло. Всичките ми бръчки бяха изчезнали. Той виждаше лице, което никой не би могъл да нарисува.
Но ставаше дума за следното. Този мъж се беше изчерпал. Не можеше да продължи нататък. И аз разбрах съвсем ясно колко много го обичам.
— Добре — казах. Изправих се и провесих ръцете си. — Ела, ще те прехвърля през оградата, ако мога.
Той протегна ръце недоверчиво, а очите му все така жадно попиваха всяка подробност от моето превъплъщение.
Беше лек като перце. Повдигнах го и го оставих на крака от вътрешната страна на портата. Скочих на тревата до него и сложих ръка на раменете му. Колко голяма бе тревогата му и колко силна смелостта му.
— Успокой сърцето си — казах му. Поведох го към къщата, а той ме гледаше, гърдите му се повдигаха, сякаш не му достигаше въздух, но това бе просто от шока. — Ще се погрижа за теб.
— Хванах онова същество — каза той. — Хванах го за ръката! — Как глухо звучеше гласът му, изпълнен с живителна течност и напрежение. — Прободох го няколко пъти с кинжала си, но то само замахна към лицето ми и се скри зад оградата като рояк мушици, просто някакъв мрак, безплътен мрак!
— Флавий, той е мъртъв, превърна се в пепел!
— О, ако не бях чул гласа ти, щях да полудея! Чух как момчетата плачат. Не можех да прескоча оградата с този проклет крак. После чух гласа ти и разбрах, разбрах, че си жива! — Той бе изпълнен с
