щастие. Беше със своя Мариус. — Лекотата, с която усещах любовта му, бе прекрасна и вдъхваше страхопочитание.
Внезапно едно усещане от Светилището ме връхлетя отново — за нектара на Кралицата и дъжда от цветя. Но трябваше да запазя равновесие в новото си състояние. Флавий също бе дълбоко смутен.
Целунах го по устните, по топлите, смъртни устни, а после бързо и ловко като котка облизах цялата кръв от раните му и през тялото ми премина тръпка.
Заведох го в библиотеката, която в този дом беше главната стая. Момчетата кръжаха някъде наоколо. Бяха запалили лампите навсякъде, а сега се спотайваха. Подушвах кръвта им и младата им човешка плът.
— Ще отседнеш при мен, Флавий. Момчета, можете ли да приготвите спалня за моя иконом на този етаж? Имате плодове и хляб, нали? Подушвам ги. Има ли достатъчно мебели да му стъкмите удобно местенце плътно вдясно, за да не пречи?
Те изскочиха от скривалищата си и също ме поразиха с осезаемия си човешки вид. Обезумях. И най- малката им естествена черта ми се струваше ценна — гъстите им черни вежди, малките кръгли устни, гладките бузи.
— Да, да, госпожо! — казаха те почти едновременно.
Бързо се приближиха.
— Това е Флавий, моят иконом. Той ще отседне при нас. На първо време го заведете в банята, подгрейте водата и го обслужете. Донесете му вино.
Те веднага хванаха Флавий за ръка. Но той се спря.
— Не ме изоставяйте, госпожо — внезапно каза той с най-сериозното и умислено изражение. — Верен съм ви във всяко отношение.
— Знам — отвърнах. — О, как ясно разбирам. Не можеш да си представиш.
После тръгна към банята с двамата вавилонци, които изглеждаха очаровани, че има какво да правят.
Открих огромните гардероби на Мариус. Имаше достатъчно дрехи да облече кралете на Партия и Армения, майката на императора, Ливия, мъртвата Клеопатра, както и някой екстравагантен патриций, който пет пари не дава за глупавите закони на Тиберий за намаляване на разходите.
Облякох една много по-красива, дълга туника, изтъкана от коприна и лен и избрах златен пояс. А с помощта на гребените и четките на Мариус оставих косата си да се спусне като мантия, без всякакво заплитане, вълниста и мека като в детските ми години.
Той имаше много огледала, които както е известно, в онези дни бяха просто лъснат метал. И в тях се видях мрачна и обгърната в тайнственост поради простата причина, че отново бях млада. Зърната на гърдите ми бяха розови, както казах, бръчките на старостта вече не прорязваха някогашната красота на лицето и ръцете ми. По-точно би било да кажа, че се намирах в безвремие. Безвремие в зряла възраст. И сякаш всеки твърд предмет беше там, за да е в услуга на новата ми сила.
Погледнах квадратните мраморни плочки, покрили пода и в тях видях някаква дълбочина, доказателство за един удивителен и почти непонятен процес.
Исках пак да изляза навън, да говоря с цветята, да ги бера с пълни шепи. Много исках да поговоря със звездите. Не смеех да потърся Светилището заради Мариус, но ако него го нямаше, щях да отида и да коленича пред Майката и просто да я погледам и да размишлявам наум, докато се ослушвам да чуя и най- малкия звук, макар че след като видях стореното от Мариус, бях съвсем сигурна, че такъв няма да последва.
Тя бе помръднала дясната си ръка без знанието на останалата част от тялото й. Бе го направила, за да убие и още веднъж, за да приласкае.
Отидох в библиотеката, седнах зад бюрото с изписаните от мен страници, и зачаках.
Накрая, когато Мариус дойде, той също се бе преоблякал. Косата му се спускаше до раменете, разделена на път и сресана. Седна на един стол близо до мене. Столът бе абаносов, извит и инкрустиран със злато и аз погледнах Мариус, осъзнала колко много прилича на този стол — той бе като добре запазен придатък на всички материали, вложени в него. Природата се бе погрижила за дърворезбата и инкрустацията, а после всичко това беше лакирано.
Щеше ми се да поплача в обятията му, но превъзмогнах самотата си. Нощта никога нямаше да ме изостави и нейната преданост се виждаше във всяка отворена врата с избуяла трева и в жилестите маслинови клони, устремени нагоре, за да уловят лунната светлина.
— Благословена е тази, която са превърнали в кръвопиец — подех аз — по пълнолуние, когато облаците се извисяват като планини в ефирната нощ.
— Сигурно е така — рече той.
Премести лампата, която стоеше на бюрото помежду ни, за да не свети в очите ми.
— Настаних иконома си тук — рекох. — Предоставих му баня, легло и дрехи. Прощаваш ли ми? Обичам го и не искам да го загубя. Вече е твърде късно да се връща при смъртните.
— Той е забележителен човек — каза Мариус — и е добре дошъл тук. Утре би могъл да доведе и момичетата. Така момчетата ще имат компания и през деня ще цари дисциплина. Освен това Флавий умее да чете.
— Много си мил. Беше ме страх да не се ядосаш. Защо страдаш толкова? Не мога да прочета мислите ти, не ми бе дадена тази дарба. — Това не беше вярно. Можех да чета мислите на Флавий. Знаех, че в този момент момчетата са много доволни от присъствието му, докато му помагаха да облече пижамата си.
— Много силно сме свързани чрез кръвта — отвърна той. — Аз също вече не мога да чета мислите ти. Трябва да разчитаме на думите като смъртните, само сетивата ни са много по-силни, а отчуждението, което понякога ще изпитваме, ще е студено като леда на север; на моменти ще ни изгарят чувства, силни като море от горяща лава.
— Хм-м — казах.
— Ти ме презираш — тихо и с разкаяние рече той, защото потиснах въодушевлението ти, отнех радостта ти и убежденията ти. — Изглеждаше искрено натъжен. — Причиних ти това в най-щастливия миг от твоето превъплъщение.
— Не бъди толкова сигурен, че си го потиснал. Все още бих могла да издигна нейните храмове и да разпространявам култа й. Аз съм посветена. Едва сега започвам.
— Няма да възстановяваш нейния култ! — рече той. — Уверявам те в това! Никому няма да разказваш за нея, каква е и къде се намира и никога няма да създаваш друг кръвопиец.
— Ех, ако Тиберий имаше такъв авторитет, когато говори пред Сената! — възкликнах.
— Единственото, което Тиберий някога е искал, е да учи в гимназията в Родос, всеки ден да облича гръцка пелерина и сандали и да философства. Затова склонността към действие се събужда у по-малодушни хора, които го използват в неговата безрадостна самота.
— Това да не би да е лекция за моето усъвършенстване? Мислиш ли, че не знам всичко това? Онова, което не ти е известно е, че Сенатът няма да помогне на Тиберий да управлява. Сега Рим се нуждае от император, когото да почита и харесва. Не друг, а твоето поколение по времето на Август ни приучи към четиридесетгодишно деспотично управление. Недей да ми говориш за политика, все едно съм глупачка.
— Трябваше да се досетя, че всичко това ти е ясно — отвърна той. — Помня те като малко момиченце. Никой не можеше да се мери с твоя интелект. Предаността ти към Овидий и еротичните му творби бе рядко срещана изтънченост и разбиране на сатирата и иронията. Добре възпитан римски дух.
Погледнах го. И неговото лице бе лишено от видима възраст. Сега имах време да му се полюбувам квадратните рамене, правата дълга шия, особеният израз на очите му и симетричните вежди. Бяхме превърнати в мраморни портрети на самите себе си, изработени от изкусен скулптор.
— Знаеш ли — рекох, — дори след този съкрушителен и досаден поток от обяснения и твърдения, с които ме заля, аз изпитвам любов към теб и много добре знам, че сме сами и сме венчани един за друг, и не съм нещастна.
Той изглеждаше изненадан, но не каза нищо.
— Аз съм въодушевена, с ранено сърце — продължих аз — и ревностен поклонник. Но ми се ще да не ми говориш така, сякаш да ме поучаваш и образоваш е първата ти грижа!
— Длъжен съм да говоря така! — каза той нежно. Гласът му бе олицетворение на вежливостта, макар и
