Мариус обезумя. Целият свят обезумя.
Мариус говореше да напуснем Антиохия, да избягаме колкото можем по-далеч от разрухата на империята. Започвах да споделям мнението му.
После онзи противен император Каракала поведе войската в нашата посока, с намерението да обяви война на Партия на север и изток от нас. Нищо необичайно за Антиохия!
Майка му — но няма нужда да помниш тези имена — Юлия Домна, се засели в Антиохия. Тя умираше от рак на гърдата. И тук искам да добавя, че тази жена, заедно със сина си Каракала, бе помогнала да бъде убит другият й син, Гета, защото двамата братя деляха императорската власт и заплашваха да предизвикат гражданска война.
Но нека продължа, и пак ти напомням, че не е нужно да помниш имената.
Струпаха войски за тази Източна война срещу двама крале от Изтока, Вологез Пети и Артабан Пети. Каракала наистина им обяви война, победи ги и се завърна триумфално. После, само на няколко мили от Антиохия, той бе убит от своите войници, докато опитвал да се облекчи!
Всичко това доведе Мариус до състояние на безнадеждност. Той седеше в Светилището с часове, вгледан в Майката и Бащата. Усещах какво мисли: че трябва да принесем в жертва себе си и тях двамата, но не можех да понеса дори самата мисъл за това. Не исках да умирам. Не исках да губя живота си. Не исках да изгубя Мариус.
Не бях толкова загрижена за участта на Рим. Предстоеше ми още живот, пълен с обещания за чудеса.
Но да се върнем към комедията. Армията незабавно провъзгласи за император един мъж от провинциите на име Макрин, който беше мавър и носеше обица на ухото.
Той веднага се скара с майката на мъртвия император, Юлия Домна, защото не й позволи да напусне Антиохия и да умре другаде. Тя се умори от глад.
Всичко това се случваше съвсем близо до дома ни! Тези лунатици бяха в нашия град, а не в далечната столица, по която тъгувахме.
После отново избухна война, защото източните крале, които Каракала бе сварил неподготвени преди, вече бяха в готовност и Макрин трябваше да поведе легионите в битка.
Както ти казах, сега легионите контролираха всичко. Някой трябваше да го каже на Макрин. Вместо да се сражава, той плати откуп на врага. Войската едва ли се гордееше с това. А после той им наложи ограничения, като им отне част от привилегиите.
Изглежда не разбираше, че трябва да подхранва тяхното одобрение, за да оцелее. Макар че, разбира се, с какво бе помогнало това на Каракала, когото обичаха?
Както и да е, сестрата на Юлия Домна — Юлия Меса, която бе сирийка и семейството й почиташе сирийския бог на слънцето, се възползва от този тъмен период в живота на силните легиони, за да издигне на власт като император своя внук, син на Юлия Семис! Всъщност планът й беше скандален поради ред причини. Най-важната бе, че и трите Юлии бяха сирийки. Самото момче бе на четиринайсет години и освен това бе потомствен жрец на сирийския бог на слънцето.
Но по някакъв начин Юлия Меса и любовникът на дъщеря й, Ганис, успяха да убедят група войници в една палатка, че този четиринайсетгодишен сириец трябва да стане император на Рим.
Армията изостави император Макрин, а той и синът му бяха намерени и убити.
И така, гордите войници понесоха високо на раменете си това четиринайсетгодишно момче! Но той не желаеше да го наричат с римското му име. Искаше да се обръщат към него с името на бога, който почиташе в Сирия, Елагабал. Самото му присъствие в Антиохия изнервяше жителите на града. Накрая той и трите останали Юлии — леля му, майка му и баба му, до една сирийски жрици — напуснаха Антиохия.
В Никомидия, която бе много близо до нас, Елагабал уби любовника на майка си. Тогава кой бе предаден? Освен това той взе огромен черен камък и го донесе в Рим, заявявайки, че камъкът е свещен за сирийския бог на слънцето, когото сега всички трябвало да почитат.
Него го нямаше, беше отвъд морето, но понякога писмата от Рим до Антиохия пристигаха едва за единайсет дни и скоро навсякъде плъзнаха слухове. Кой някога ще узнае истината за него?
Елагабал. Той построи Храм за камъка на Палатинския хълм. Караше римляните да стоят около него, облечени с финикийски дрехи, докато колеше крави и овце, за да ги принася в жертва.
Той помоли лекарите да опитат да го превърнат в жена, като направят съответния отвор между краката му. Това ужаси римляните. Нощем той се преобличаше като жена, слагаше перука и обикаляше кръчмите.
Навсякъде из империята войниците започнаха да се бунтуват.
Дори трите Юлии, бабата Юлия Меса, лелята Юлия Домна и собствената му майка Юлия Семис, започнаха да се отегчават от него. След четири години, забележи добре, четири години под управлението на този маниак, войниците го убиха и изхвърлиха тялото му в Тибър.
Мариус не мислеше, че е останало нещо от света, който някога наричахме Рим. И той бе крайно отегчен от всички християни в Антиохия с техните спорове по повод вярата. Вече намираше мистериозните религии за опасни. Сочеше онзи обезумял император като идеален пример за фанатизма, който печелеше почва по това време.
И беше прав. Прав беше.
Само това можех да направя, за да го избавя от отчаянието. Всъщност той още не се беше сблъскал с ужасната тъма, за която някога говорех; беше твърде развълнуван, твърде сприхав и раздразнителен. Но аз много се боях за него и страдах заради него. Не исках повече да вижда всичко в черно, както аз някога, да е резервиран, изгубил всяка надежда и едва ли не развеселен от краха на нашата империя.
Тогава се случи най-лошото — нещо, от което и двамата се бояхме по един или друг начин. То ни сполетя в най-тежката си форма.
Една нощ пред вечно отворените ни врати се появиха петима кръвопийци.
Никой от нас не ги бе чул да идват. Улисани в книгите си, ние вдигнахме глави и видяхме петимата: три жени, един мъж и момче, и установихме, че всички носят черни дрехи. Бяха облечени като християнските отшелници и аскети, които отричат плътта и гладуват. В безлюдните околности на Антиохия имаше много такива мъже.
Но тези бяха кръвопийци.
Стояха пред нас със скръстени ръце. Косите и очите им бяха тъмни, както и кожата им.
Тъмна кожа, помислих си веднага. Значи са млади. Създадени са след големия пожар. Какво от това, че са петима?
Като цяло лицата им бяха доста привлекателни с правилни черти, изписани вежди и дълбоки тъмни очи, и навсякъде виждах следите от живите им тела малки бръчици около очите и кокалчетата на ръцете.
И те като нас изглеждаха шокирани от това, че ни виждат. Оглеждаха ярко осветената библиотека, дивяха се на лъскавата ни премяна, която бе в пълен контраст с аскетичните им одежди.
— Е — каза Мариус, — кои сте вие?
Прикрих мислите си и се опитах да проникна в техните. Съзнанието им бе непроницаемо. Бяха се посветили на нещо, което граничеше с фанатизъм. Обзе ме ужасно предчувствие.
Те боязливо пристъпиха през отворената врата.
— Не, спрете, моля — каза на гръцки Мариус. — Това е моят дом. Кажете ми кои сте и после може да ви поканя да прекрачите прага.
— Християни сте, нали? — попитах аз. — Притежавате техния плам.
— Така е! — отвърна на гръцки един от тях. Беше мъжът. — Ние сме бич за човечеството в името на Бог и неговия син Христос. Ние сме Децата на Мрака.
— Кой ви създаде? — попита Мариус.
— Създадени сме в свещена пещера и в нашия Храм — каза една жена, която също говореше гръцки. — Знаем истината за Змията и наказваме с нейните зъби.
Станах на крака и отидох при Мариус.
— Мислехме, че сте в Рим — каза младият мъж. Той имаше къса черна коса и много кръгли невинни очи. Защото християнският епископ в Рим сега е най-главен за християните, а теологията на Антиохия няма особено значение.
— Защо да сме в Рим? — попита Мариус. — Какво общо имаме с римския епископ?
