— Това е немислимо! — рече той.
— Същото мисля и аз. Никога няма да знаем дали сме в безопасност. А те ще плъзнат по света като някакви свръхестествени гризачи. Е, имаш ли друг план?
— Не, но съм готов. Ще използваме огъня и мечовете едновременно. Можеш ли да им говориш някакви сладки лъжи, докато приближаваме въоръжени и с факли в ръка?
— О, да, разбира се — рекох.
Влязохме в стаята и взехме големите извити мечове, които бяха много остри и идваха от арабската пустиня. Запалихме още една факла от тази в подножието на стълбите и се качихме заедно.
— Елате при мен, деца — казах силно, докато влизах в стаята, — елате, защото това, което трябва да ви покажа, изисква светлината на тази факла, а скоро ще разберете какво е свещеното предназначение на този меч. Колко сте набожни.
Ние застанахме пред тях.
— Колко сте млади! — рекох.
Внезапно, обзети от паника, те се вкопчиха един в друг. Струпани по този начин, много ни улесниха и ние приключихме за секунди, като подпалихме дрехите им и нарязахме ръцете и краката им, без да обръщаме внимание на жалните им викове.
Никога не бях влагала цялата си сила и бързина, не бях отдавала цялата си воля така, както го направих срещу тях. Въодушевявах се докато ги съсичах, докато ги удрях с факлата и ги пробождах, докато паднат на земята, изгубили и последната капка живот. Но и не исках да страдат.
Тъй като бяха много млади, съвсем млади кръвопийци, ни отне доста време да изгорим костите им и да превърнем всичко в пепел.
Но накрая успяхме и застанахме заедно — Мариус и аз — в градината, дрехите ни бяха покрити със сажди, а ние се взирахме в димящата трева, за да се уверим с очите си, че пепелта се е разнесла навсякъде.
Мариус внезапно се извърна и бързо се отдалечи от мен, слезе по стълбите и отиде в Светилището на Майката.
Втурнах се подире му, обзета от паника. Той стоеше с факлата и окървавения меч в ръка — о, колко кръв бе изтекла — и гледаше Акаша в очите.
— О, безчувствена Майко! — прошепна той. Лицето му бе покрито с кръв и мръсотия. Погледна горящата факла, а после отново Кралицата.
Акаша и Енкил с нищо не показаха, че знаят за касапницата отвън. Не изразяваха нито одобрение, нито благодарност или някакви други чувства. По нищо не личеше, че виждат факлата в ръката му или чуват мислите му каквито и да са те.
С Мариус бе свършено — нямаше го онзи Мариус, когото по това време познавах и обичах.
Той реши да не напуска Антиохия. Аз исках да заминем, да заведем Краля и Кралицата надалеч, търсех бурни приключения и копнеех да видя чудесата на света.
Но той отказа. Имаше само едно задължение. И то бе да причаква пришълците, докато не ги избие до един.
Той не помръдна и не проговори със седмици, освен, ако не го разтърсех, при което ме умоляваше да го оставя на мира. Ставаше от саркофага само за да седи в очакване, стиснал меча и факлата.
Положението стана нетърпимо за мен. Изминаха месеци. Казах му:
— Полудяваш. Трябва да ги махнем оттук!
И тогава една нощ, когато бях много ядосана и самотна, глупаво извиках:
— Ще ми се да се избавя от тях и от теб! — Излязох от къщата и не се върнах три нощи.
Спях из тъмни закътани местенца, които лесно си стъкмявах сама. Всеки път щом помислех за него, се сещах за това как седи там неподвижно, съвсем като тях, и ме обземаше страх.
Само ако бе познал истинското отчаяние, само да се бе сблъскал с онова, което днес наричаме „абсурд“. Да се бе изправил пред нищото! Тогава клането нямаше да го сломи.
Накрая една сутрин, точно преди изгрев слънце, когато се бях скрила на сигурно място, в Антиохия настъпи странна тишина. Някакъв ритъм, който бях чувала през всичките си дни там, бе изчезнал. Мислех си: „Какво ли значи това?“. Но скоро щях да разбера.
Бях направила фатална грешка. Вилата беше празна. Той се бе погрижил за превоза през деня. Нямах представа къде е отишъл! Беше взел всичките си вещи, а моите бе оставил добросъвестно.
Бях го предала, когато имаше най-голяма нужда от мен. Обикалях в кръг около празното Светилище. Изпищях и оставих писъка да отекне в стените.
Той никога не се върна в Антиохия. Не получих дори и писмо.
След около шест месеца се отказах да чакам и заминах.
Ти, разбира се, знаеш, че набожните религиозни вампири така и не изчезнаха. Не и преди Лестат да се появи, облечен в червено кадифе и кожа, за да ги заслепи и да се подиграе с убежденията им. Това се случи през Века на разума. Тогава Мариус прие Лестат. Кой знае какви други вампирски култове съществуват още?
Колкото до мен, дотогава отново бях изгубила Мариус.
Бях го виждала само през една безценна нощ сто години по-рано, и разбира се, хилядолетия след краха на това, което наричаме „древния свят“.
Видях го! Беше през пищната и несигурна епоха на Луи XIV, Кралят Слънце. Бяхме на дворцов бал в Дрезден. Свиреше музика — онази колеблива смесица от клавикорд, лютня и цигулка, — която съпровождаше изкусните танци, представляващи предимно реверанси и въртене в кръг.
В дъното на една зала внезапно видях Мариус!
Той ме бе наблюдавал от доста време и сега ме дари с най-трагичната и любяща усмивка. Носеше голяма дълга къдрава перука, боядисана в същия цвят като косата му, и клоширан кадифен жакет с богат набор от дантели, които французите много обичаха. Кожата му бе златиста. Това говореше за огън. Внезапно разбрах, че е преживял нещо ужасно. Сините му очи радостно искряха от любов и без да променя небрежната си поза — беше опрял лакът на клавикорда — ми прати лека въздушна целувка.
Не можех да повярвам на очите си. Наистина ли той беше там? Дали аз самата се намирах на това място, облечена в корсаж с голямо деколте и с тези огромни фусти — едната ловко надиплена, за да се вижда другата? Кожата ми в онази епоха бе като изкуствена. Косата ми бе професионално оформена в претенциозен кок.
Не обръщах внимание на смъртните ръце, които силно ме притискаха. По онова време се бях оставила да бъда водена по света от свиреп азиатски вампир, към когото не изпитвах нищо. Бях попаднала във вечния капан за една жена: бях се превърнала в необвързан и показен придатък към личността на един мъж, който въпреки неприятния си остър език бе достатъчно силен, за да води и двама ни през времето.
Азиатецът се бе оттеглил, бавно повел своята внимателно подбрана жертва към една от спалните горе.
Мариус дойде при мен, целуна ме и ме прегърна. Затворих очи.
— Това е Мариус — прошепнах. — Наистина е Мариус.
— Пандора! — каза той и се отдръпна, за да ме погледне. — Моята Пандора!
Кожата му бе обгоряла. Виждах едва доловими белези. Но почти бе заздравяла.
Той ме заведе на подиума! Беше съвършено въплъщение на човешко същество. Поведе ме в стъпките на танца. Едва си поемах дъх. Следвах го, изумена при всяка нова извивка от възторженото му лице, и изгубих представа за столетията, дори за хилядолетията. Внезапно поисках да разбера всичко — къде е бил, какво го е сполетяло. Гордостта и срамът ме бяха напуснали. Дали виждаше, че сега съм само сянката на жената, която бе познавал?
— Ти си надеждата на моята душа — прошепнах.
Той бързо ме изведе навън. Качихме се в карета и поехме към двореца му. Той ме обсипа с целувки. Притиснах се в него.
— Ти — каза той, — моя мечта, мое безразсъдно пропиляно съкровище, ти си тук, оцеляла си.
— Тук съм, защото ти ме виждаш — казах горчиво. — Защото ме огряваш със свещта, аз почти виждам силата си в огледалото.
