Внезапно чух звук, древен и ужасен звук. Сърцето на Акаша, сърцето на Енкил.
Каретата бе спряла. Железни порти. Прислуга.
Дворецът бе просторен и луксозен — показно жилище на богат благородник.
— Те вътре ли са, Майката и Бащата? — попитах.
— О, да, все същите. Съвсем благонадеждни в своето вечно мълчание — Гласът му сякаш се противопоставяше на целия този ужас.
Не можех да го понеса. Трябваше да избягам от звука на сърцето й. Пред очите ми се изправи образът на вцепенените Крал и Кралица.
— Не! Изведи ме оттук. Не мога да вляза. Мариус, не мога да ги погледна!
— Пандора, те са скрити под двореца. Няма защо да ги гледаш. Няма да разберат. Пандора, те са все същите.
Ах! Същите! Мислите ми препускаха назад през опасни земи, към първите ми нощи, когато бях сама и смъртна в Антиохия, и към последвалите победи и загуби от онова време. Ах! Акаша беше същата! Страхувах се, че ще започна да пищя неудържимо.
— Много добре — каза Мариус, — ще отидем, където пожелаеш.
Казах на кочияша адреса на своето скривалище.
Не можех да погледна Мариус. Той храбро се преструваше, че се радва на нашата среща. Говореше за наука и литература, за Шекспир, Драйдън и Новия свят, пълен с джунгли и реки. Но в гласа му долових, че радостта го е напуснала.
Зарових лицето си в него. Когато каретата спря, скочих навън и хукнах към вратата на малката ми къща. Погледнах назад. Той стоеше на улицата.
Беше тъжен и уморен, бавно кимна с глава в знак на съгласие.
— Може ли да изчакам отвън? — попита. — Има ли надежда да промениш решението си? Ще чакам тук вечно!
— Решението не е мое! — казах. — Довечера напускам този град. Забрави ме. Забрави, че някога си ме виждал!
— Моя любов — каза той нежно. — Моя единствена любов.
Изтичах вътре и затворих вратата. Чух как каретата потегли. Обзе ме ярост, каквато не бях изпитвала от живота си като смъртна, удрях стените с юмруци, като опитвах да обуздая неимоверната си сила и се стараех да не дам воля на виковете, които напираха в мен.
Накрая погледнах часовника. Оставаха три часа до изгрева.
Седнах зад бюрото и започнах да му пиша:
Мариус,
По изгрев слънце ще ни заведат в Москва. Първият ден ще пропътувам много мили в ковчега, където спя. Мариус, зашеметена съм. Не мога да търся убежище в твоя дом, под един и същ покрив с древните. Моля те, Мариус, ела в Москва. Помогни ми да изляза от това затруднение. По-късно можеш да ме съдиш и укоряваш. Имам нужда от теб. Мариус, ще се спотайвам близо до Царския дворец и Голямата църква, докато дойдеш. Мариус, знам, че искам ти да предприемеш дълго пътуване, но те моля да дойдеш. Аз съм подвластна на волята на този кръвопиец.
Отново изтичах на улицата и забързах към къщата му, като опитвах да си припомня пътя, който така глупаво бях пренебрегнала.
Но какво щях да правя с ритъма на сърцата им? Щях отново да чуя този ужасен звук! Трябваше да тичам покрай него, да мина през него, да го търпя достатъчно дълго, за да дам това писмо на Мариус, може би щях да го оставя да ме сграбчи за китката и да ме заведе на някое безопасно място, и преди зазоряване да прогони азиатския вампир, който ме държеше при себе си.
Тогава се появи същата карета, а в нея беше моят партньор от бала, кръвопиецът.
Той веднага спря при мен.
Дръпнах кочияша настрана.
— Мъжът, който ме доведе вкъщи — казах. — Отидохме в неговия дом, огромен дворец.
— Да, граф Мариус — каза мъжът. — Току-що го закарах в дома му.
— Трябва да му занесеш това писмо. Побързай! Трябва да отидеш в дома му и да му го предадеш лично! Кажи му, че не съм имала пари да ти платя и че той трябва да го направи, настоявам да му го кажеш. Той ще ти плати. Кажи му, че писмото е от Пандора. Трябва да го намериш!
— За кого говорите? — попита моят азиатски партньор.
Дадох знак на кочияша да потегли!
— Тръгвай! — Моят спътник, естествено, се обиди. Но каретата вече беше потеглила.
Изминаха двеста години преди да науча простата истина: Мариус изобщо не бе получил онова писмо!
Беше се прибрал у дома, опаковал багажа си и на следващата вечер напуснал Дрезден натъжен, а писмото открил много след това, както разказал на вампира Лестат, „едно нищожно писъмце“, така го нарекъл, „което бе паднало на дъното на претъпкан пътнически куфар“.
Кога го видях отново ли?
В днешно време. Когато древната Кралица стана от трона си и показа докъде се простират нейната мъдрост, воля и власт.
След две хиляди години, през нашия двадесети век, който е все така пълен с римски колони, статуи, фронтони и колонади, гъмжи от компютри и излъчващи топлина телевизори, а Цицерон и Овидий са във всяка обществена библиотека, нашата Кралица Акаша бе пробудена от образа на Лестат на телевизионния екран — най-съвременното и сигурно светилище, и бе призована да властва като богиня, не само над нас, но и над цялото човечество.
В най-опасния момент, когато тя заплаши да унищожи всички ни, ако не я последваме — а вече бе погубила мнозина, — именно Мариус, с неговия разум, оптимизъм и философия, говори с нея, опита се да я успокои и разсее, именно той осуети разрушителните й намерения, докато се появи един древен враг, дошъл да изпълни древно проклятие, и я повали с лекотата на древните.
Дейвид, какво ми причини ти, когато ме подтикна да напиша този разказ?
Накара ме да се срамувам заради пропилените години. Накара ме да призная, че никога не е съществувал достатъчно дълбок мрак, който да погълне личното ми усещане за любов — любовта на смъртните, които ми дадоха живота, любовта към богини, изваяни от камък, любовта към Мариус.
Преди всичко не мога да отрека възродената любов към Мариус.
И навсякъде около себе си в този свят виждам доказателства за любовта. В образа на Светата Дева и Младенеца Исус, в образа на разпнатия Исус, в базалтовото изображение на Изида, което още помня. Виждам любовта. Виждам я в човешката борба. Виждам как е проникнала неудържимо във всички човешки постижения — в тяхната поезия, живопис и музика, в любовта им един към друг и отказа им да приемат страданието за своя участ.
Но най-вече я виждам в самото сътворение на този свят, което засенчва всяко изкуство и е невъзможно такава красота да е била възпроизведена съвсем случайно.
Любов. Но откъде идва тази любов? Защо така потайно крие произхода си тази любов, сътворила дъжда и дърветата и пръснала звездите над нас, както някога твърдяха, че са сторили боговете и богините?
И така Лестат, непослушният принц, пробуди Кралицата и ние оцеляхме от нейната разрушителна сила. Значи Лестат, непослушният принц, бе пребродил Ада и Рая, за да донесе безверието, ужаса и Воала на Вероника! Вероника, измислено християнско име, което означава vera ikon, или истинска икона. Той се озова в Палестина по времето на моя човешки живот, и там видя нещо, унищожило онези човешки способности, които толкова много ценим: вярата и разума.
Трябва да отида при Лестат, да го погледна в очите. Трябва да видя онова, което той е видял!
Нека младите възпяват смъртта. Те са глупави.
