Най-прекрасното нещо под слънцето и луната е човешката душа. Възхищавам се от малките чудеса на добрината, които се случват между хората, възхищавам се от развитието на съвестта, от неотстъпчивостта на разума пред суеверието и отчаянието. Възхищавам се от човешката издръжливост.
Има още една история, която ще ти разкажа. Не знам защо искам да я напиша тук. Но е така. Вероятно, защото усещам, че ти — един вампир, който вижда духове — ще я разбереш, и сигурно ще разбереш защо останах така равнодушна към нея.
Веднъж през шести век — тоест, петстотин години след раждането на Христос и триста години, откакто бях напуснала Мариус — отидох да поскитам из варварска Италия. Остготите отдавна бяха опустошили полуострова.
После го нападнаха други племена, които плячкосваха, горяха и изнасяха камъни от старите храмове.
Да отида там за мен бе като да вървя по горящи въглени.
Но Рим се бореше с някаква своя концепция, със своите принципи, опитвайки да обедини езическото с християнското и да намери покой от варварските нашествия.
Римският Сенат все още съществуваше. Единствен той бе оцелял от всички институции.
А един учен, произлязъл от семейство като моето, Боеций, много образован мъж, който изучаваше древните и светците, неотдавна бе наказан със смърт, но не и преди да ни е оставил една прекрасна книга. Днес тя може да се намери във всяка библиотека. Това, разбира се, е „Утешението на философията“.
Трябваше да видя със собствените си очи опустошения Форум, изгорелите голи римски хълмове, прасетата и козите, които се скитаха из местата, където някога Цицерон бе говорил пред тълпите. Трябваше да видя клетите бедняци, които живееха в отчаяние по бреговете на Тибър.
Наложи се да видя краха на класическия свят. Трябваше да видя християнските църкви и олтари.
Трябваше да видя един конкретен учен. И той като Боеций имаше старо римско потекло и също като него бе прочел класиците и светците. Той беше мъж, чиито произведения обиколиха целия свят и стигнаха чак до учения Беда в Англия.
А той бе построил манастир, един огромен светъл лъч от творчество и оптимизъм, въпреки разрухата и войната.
Разбира се, този мъж бе ученият Касиодор, а неговият манастир се намираше на самия връх на италианския ботуш, сред райските земи на зелената Калабрия.
Пристигнах там в началото на вечерта, следвайки плана си, когато манастирът наподобяваше прекрасно осветено градче.
Монасите преписваха усилено в скрипториума.
А в своята килия, широко отворена към нощта, седеше самият Касиодор, зает с писане мъж, прехвърлил деветдесетте.
Той бе оцелял сред варварското управление, осъдило на смърт приятеля му Боеций. Бе служил на остготския император Теодорих и бе доживял да се оттегли от държавна служба — беше оцелял, за да построи мечтания от него манастир и да пише на монасите от целия свят, с които да сподели познанията си за древните и да съхрани мъдростта на гърците и римляните.
Дали той наистина беше последният човек от древния свят, както твърдят някои? Последният, който можеше да чете и на латински, и на гръцки? Последният, който би могъл да оцени и Аристотел, и канона на римския папа? Платон и свети Павел?
Тогава не знаех, че ще го помнят толкова дълго. Не знаех и колко скоро щяха да го забравят!
Вивариумът, разположен върху планинските склонове, бе тържество на архитектурата. Там имаше искрящи езерца, в които можеше да се лови и развъжда риба. Имаше и християнска църква със задължителния кръст, спални помещения и стаи за уморените посетители. Библиотеката му бе богата с книги на класиците от моето време, както и с Евангелия, които вече са изчезнали. Манастирът изобилстваше с всякакви диви плодове и зърнени култури, дървета, натежали от плод и пшеничени ниви.
Монасите се грижеха за всичко това и се отдаваха на денонощно преписване на книги в техния дълъг скрипториум.
Имаше и пчелни кошери на това прекрасно крайбрежие, окъпано в лунна светлина — стотици кошери, от които монасите добиваха мед за ядене, восък за църковните свещи и пчелно млечице за мехлеми. Кошерите се намираха върху хълм, голям колкото овощната градина или фермата на вивариума.
Аз дебнех Касиодор. Промъквах се между кошерите и както винаги се възхищавах от необяснимата организация на пчелите, защото мистериозният им танц в търсене на цветен прашец и тяхното роене ми бяха познати дълго преди човешкият свят да узнае за тях.
Щом напуснах хълма с кошерите и поех към далечната светлина от лампата на Касиодор, аз погледнах назад.
Нещо се издигаше откъм кошерите, нещо необятно, невидимо и могъщо, което усещах и чувах. Не изпитах страх, а ме озари мимолетна надежда, че нещо Ново се е появило на този свят, защото никога не съм виждала духове.
Тази сила идваше от самите пчели, от тяхното загадъчно познание и неизброими изключителни възможности, сякаш я бяха породили съвсем случайно, или пък съзнателно я бяха предизвикали чрез своята безгранична съзидателност, педантичност и издръжливост.
Беше нещо като стария римски горски дух. Видях как това нещо полетя безгрижно над нивята. Видях го да влиза в тялото на едно плашило насред нивите, което монасите бяха направили с добре оформена кръгла глава от дърво, нарисувани очи, недодялан нос и смееща се уста — едно напълно завършено същество, което можеше да бъде местено от време на време, непокътнато в своите монашески одежди с качулка.
Видях как това плашило, този човек от слама и дърво, забързано се носеше из нивите и лозята, докато стигна до килията на Касиодор. Аз го последвах!
После чух, че съществото нададе тих стон. Чух го и видях как плашилото се преви от мъка, притиснало сламените си ръце към несъществуващите уши. То се гърчеше от скръб.
Касиодор бе мъртъв. Бе угаснал тихо в осветената си килия с отворена врата, върху писалищната си маса. Сивокос, стар и безмълвен, той лежеше върху своя ръкопис. Бе живял повече от деветдесет години. А сега бе мъртъв.
Това същество, това плашило, бе обезумяло от мъка и болка, поклащаше се и стенеше, сякаш този звук не можеше да бъде чут от хората.
Аз, която никога не бях виждала духове, го гледах учудено. Тогава то усети присъствието ми. Обърна се. Той — поне така изглеждаше в тези дрипави дрехи и сламено тяло — се протегна към мен. Разпери сламените си ръце. От ръкавите се сипеше слама. Дървената му глава се клатеше върху пръта, който му служеше за гръбнак. Той — или То — ме умоляваше: молеше ме за отговор на най-важните въпроси, задавани някога от хората и безсмъртните. Обърна се към мен за тези отговори!
После, след като отново погледна мъртвия Касиодор, той се затича към мен през полегатата трева, и потребността му се изля от него, струеше от него, а ръцете му бяха разперени, докато ме гледаше. Не бих ли могла да обясня? Не бих ли могла да облека в някакъв Божествен Замисъл загадъчната загуба на Касиодор! Касиодор, който със своя вивариум бе достоен съперник на пчелните кошери по изисканост и разкош! Не друг, а вивариумът бе пробудил това усещане в кошерите! Не бих ли могла да облекча болката на това създание!
— В този свят има ужасни неща — прошепнах. — Той се гради на загадки и е зависим от тях. Ако искаш да намериш покой, върни се в кошерите, изгуби човешкия си облик и отново слез долу, потъни в безсмисления живот на доволните пчели, от които се роди.
Той стоеше неподвижно и ме слушаше.
— Ако искаш да водиш плътски живот, човешки живот, тежък живот, който може да се движи из времето и пространството, бори се за него. Ако искаш да възприемеш човешката философия, се бори и стани мъдър, тъй че никога нищо да не те наранява. Мъдростта е сила. Превърни се, каквото и да си сега, в нещо с цел.
Но разбери едно. Всичко под това небе е измислица. Всички митове, всяка религия, философия и история — всички те са лъжи.
Съществото, било то мъж или жена, вдигна сламените си ръце сякаш да покрие устата си. Аз му обърнах гръб.
