неразположена, мълчалива и угрижена, струваше му се дори, че тя избягва да се среща с него, а и без това те рядко можеха да останат насаме. Но днес тя беше съвсем друга: изпрати го засмяна, посрещна го на обед весела и радостна. Както преди, днес той беше милвал пак върху гърдите си нейната главица, слушал гласа й и чувствал в сърцето си трепета от неизречените слова при общата мисъл за очаквания плод на любовта им.
Не, животът все пак е най-висшето достояние, пратено ни от боговете — дори когато е пълен със страх, с разочарование и горчиви премеждия. Той чувстваше това във всеки удар на сърцето си, а сърцето му преливаше от безмерна нежност към Елка. Той беше готов да коленичи смирено пред нея, да целува стъпките и, да я благославя и да благодари, ридаещ, за всичко — и за радостите, и за мъките.
Той стоя така дълго унесен. Но отвън се втурнаха деца и прекъснаха мислите му; те клеветяха свои другари, които избягали някъде.
— Къде? — попита учителят, като ги гледаше все още разсеян.
— При дъба — отвърнаха едногласно децата. „Дъбът“ се наричаше местността накрай селото, близо около реката, отдето начеваше и землището. Посред широка поляна стоеше огромен, запазен от векове дъб; там играеше хорото, там се черкуваше цялото село на Гергьовден и при други случаи.
— А какво ще търсят там? — попита пак учителят.
— Отидоха да гледат: дядо поп Васил и другите ще се молят за дъжд.
Стан трепна: наистина от известно време старците говореха, че трябва да се отслужи молебствие за дъжд. Но защо те не бяха известили и нему? Кой ще помага на свещеника? Навярно не го е намерил клисарят. Той погледна надолу, към реката: под дъба се вече трупаха хора, но черната фигура на свещеника е нямаше там. Стан заключи училището и се запъти бързо към църквата, по пътя срещна поп Василя. Облечен в новото си расо, стиснал под мишница вързоп с одежди, свещеникът отиваше към сборището.
Учителят го спря:
— Какво сте решили, дядо попе?
— Е че хората искат да отслужим молебствие за дъжд, Станко, дано господ се смили някак…
— Ами сети ли се да вземеш требника?
— Требника ли… че той е у даскал Атанаса.
Даскал Атанас беше стар учител от селото и нявгашен псалт в църквата, преди Стан да завърши семинария.
— У даскал Атанаса ли, казваш — че защо така?
— Е че така, Станко… — отвърна смутено свещеникът. — Тъй искат хората… Пък и отколе се каня да намина при тебе да ти кажа, че и в църквата решиха да повикат пак него да помага…
— Но кой? Защо?
— Не знам, сине — тяхна воля…
И свещеникът отмина слисания учител.
А, така значи, така — те го пъдят и от църквата! Стан стисна ядно пестници, захапа до кръв устни. Искаше му се да вика, да крещи; да отиде там, при тях, и да извърши небивал, нечуван скандал. Той се върна бързо в училището, каза на децата да си отидат и влезна сам в празната сграда. В душата му беше блудкаво; задавяха го парливи сълзи. Той се чувстваше оплют, обруган, опозорен. Кръстоса няколко пъти надлъж празната зала, спря пред открития прозорец и загледа навън. Долу край реката се чернееше събраният вече народ; развяваха се хоругвите, блестяха под лъчите дисковете на сребърните слънца. Но той не виждаше нищо, не мислеше за нищо; устните му кривеше само студена, безсмислена усмивка.
6.
Настъпи втора есен. Пожънали бяха, овършаха, прибраха кукурузите. Наистина това лято плодородието не беше много добро, но след непосилния труд всички се чувстваха спокойни и радостни. Селото отново се оживи, заредиха се седенки и тлаки за младите, не минаваше празник без сватба, а възрастните от утрин до вечер пълнеха кръчмите, пиянстваха, водеха шумни беседи, а понякога — и кървави свади.
Учителят Стан Попварадинов събра отново децата и подкачи работа. Сега той не ходеше почти никъде освен от дома до училището и от училището — дома. В кръчмите не стъпваше, дори рядко се отливаше до общината или църквата — само по работа. В семейството им не беше се променило нищо. Те живееха като мъртъвци: той — в своята стая, Елка — с работата си, а Дико — по кръчмите. При тях все още слугуваше старецът дядо Петър. След привършване на полската работа той едничък се грижеше за добитъка или каквато друга нужда се окажеше в двора.
На по-малкия брат Дика беше дадена пълна свобода; Стан от нищо не го спираше, в нищо не му пречеше. Когато старецът се опитваше да заговори за него, учителят махваше отчаян с ръка и думаше:
— Нека прави каквото иска — воля му…
Дико никога за нищо не се обръщаше към брата си. Той изнасяше почти всеки ден жито по кръчмите, продаваше го или залагаше на безценица, пиянстваше, пазаруваше. Понякога донасяше в къщата купени отнякъде съвсем безполезни и негодни вещи. А веднъж донесе стара, ръждива кремъклия пушка, продадена му от някого, може би за смях. Когато Стан го попита защо му е, той отвърна загадъчно:
— Нека стои… може да потряба! — Внесе я е закачи на стената в своята стая; там си и остана тя.
Късно една вечер през октомври от кръчмата се върна дядо Петър, дето го беше изпратил Стан да намери и доведе Дика. Дико липсваше целия ден. Старецът съобщи, че тоя е много пиян и не иска да си дойде — при това бил в опасна компания. И Стан се принуди да отиде сам да го търси.
Нощта беше ясна и светла; когато стигна да кръчмата, учителят видя отвън група хора, които се разправяха за нещо и кряскаха — навярно пияни бяха. Той мина в сянката на стрехите и приближи: не се излъга — посред тях беше и Дико; неговият глас заглушаваше другите. За какво говореха, Стан не схвана, но той чу ясно как брат му, разярен, извика на няколко пъти:
— Пуснете ме бе!… Кръв… кръв ще пия!
Учителят се стъписа в мрака; той не разбра кому се заканваше брат му; карал ли се е, бил ли се беше с някого, но той не посмя да приближи. Върна се незабелязан дома и остана да чака там брата си. Той повика дядо Петра и му поръча да не си ходи, доде се върне Дико. Двамата мъже останаха да чакат вън на двора и поведоха разговор. Но Стан почти не слушаше стареца; вълнуваха го лоши мисли. Разяреният вик на пияния беше се врязал в ума му. Почти несъзнателна той преповтаряше думите на Дика и търсеше смисъла им.
Разбира се, той не вярваше, че тези думи можеха да се отнасят за него или може би за Елка, но все пак тежки съмнения бродеха в душата му. Освен това учителят и досега не беше убеден как се отнасяше всъщност брат му към Елка. От загатванията и предупрежденията на стареца той подозираше, че Дико не е особено нежен към нея. Кой знае, може би в тъмната му душа беше пуснала вече отровното си жило свирепа ревност. Много пъти той беше се вслушвал в думите му към нея, но отде знаеше, че Дико не е все пак достатъчно хитър, за да се прикрива пред него. Питаше нея, но тя или мълчеше упорито, или пък отговаряше уклончиво на въпросите му. А от известно време тя пак застрани от него, особено когато двамата братя биваха наедно — той виждаше, че Елка не смее да ги приближи или заговори. Какво значеше това, ако не страх от Дика! Сърцето му късаше мисълта, че Елка може би понася мълком жестокото отмъщение на брата му, без да може да повери някому мъката си. Да разпита по-определено стареца — не, не искаше, не можеше. И той се взираше пак в бездушното лице на Дика, дано отгатне истината, но Дико беше все такъв — мълчалив, залисан. Несвестните му думи на разкриваха нищо, а блясъкът на тежкия му животински поглед леденееше кръвта му. В такива минути учителят усещаше как дива безразсъдна злоба накипяваше в душата му. Той беше готов да се хвърли, да улови брата си за раменете и да му викне:
— Говори, животно!
— Иде си! — прекъсна мислите му старецът.
Наистина псетата от улицата залаяха и след малко отвън, пред портите, се появи Дико.
— Иди му отвори, Станко — рече старецът, — пиян е, не може да откопчи портата… Па говори му, скарай му се!… Той инак не разбира.
— Аз ще го науча него! — отвърна ядосано Стан и тръгна да посрещне пияния, но Дико беше влезнал вече и минаваше мълком покрай него.
— Дико! — извика учителят. — Ела тука, стой! Дико спря и го загледа в мрака.
— Ти к’во искаш от мене?
