Стан го приближи и запита сърдито:
— Де беше досега? Къде се губиш по цял ден?!
— По работа бях — отвърна неохотно Дико.
— Каква работа имаш ти…
— Ето виж!
Дико измъкна нещо от пояса си и въвря ръка пред самото лице на Стана:
— Гледай!
Но Стан отстъпи стреснат: в ръката на Дика блестяха няколко току-що изострени големи и малки ножове.
— Какво е това? Защо ти се тези ножове!
— Е-хе… уплаши ли се… — отвърна Дико с презрителен смях. — Не бой се, няма да те заколя — за прасето са, нали ще ни трябват на Коледа…
И той отмина към стаята си, като отнесе със себе си и ножовете.
Учителят също се прибра и легна, но сънят бягаше от очите му. Една твърде ясна и твърде определена мисъл стоеше в ума му и не му даваше мир — трябваше да се тури край на всичко това! Той трябва да овладее пак Дика! Стига толкова безразсъдно малодушие. Дико не е освен един побъркан, малоумен човек и ако той не беше го оставял да върши каквото му текне на главата — и досега би бил, както и по-рано, послушен пред него като псе. Не, от утре той ще тури вече край на тази дива трагикомедия, която беше сам измислил и сам се вплиташе в нея. Той ще вземе пак Дика в ръцете си; ако стане нужда — ще бъде груб, дори жесток с него — този човек, който през цял живот се изпречваше на пътя му и тровеше радостите! Но когато минаха първите минути на раздразнение и в душата му стихна гневът, той се почувства измъчен, че сърцето му отново овладява прежната нерешителност и боязън.
Този човек беше изпитал твърде много мъки от брата си; но най-страшната от тях беше онова тягостно състояние, в което изпадаше винаги при далечния спомен от детинството, когато беше нападнал и бил сънения Дика… Разсъдъкът му губеше яснотата си, мислите се помрачаваха и с овладяно от мистичен страх сърце той разбираше, че над него виси едно тежко, неизличимо прегрешение спрямо този безпомощен човек. През цял живот той носеше заключена в душата си една страшна тайна: съмнението, че брат му е такъв по негова вина. Той не беше я поверявал никому, дори на старите, докле бяха живи. Наистина идваха дни, когато той беше убеден, че е невинен, че брат му се роди и отрасна такъв — побъркан и слабоумен.
Но събитията от последната година разкриха стара му рана. Учителят Стан Попварадинов не беше прекалено вярващ; в душата му винаги бродеха съмнения. Нали и затова той не прие свещеническия сан въпреки настояванията и натякванията на баща си и цялото село. Той беше се освободил от твърде много предразсъдъци и главно липсваше му онази дълбока вяра, с която трябваше да заразява и води другите. Но в тежки часове той усещаше, че в душата му се пробужда унаследеното от векове съзнание за грях, той чувстваше — по някакви тъмни и неизследими пътища, че над живота му виси неизбежно възмездие…
Така беше и през онзи ден, когато той, застанал на прозореца в училището, видя край реката пушека от жертвения огън и събраната маса богомолци с издигнати над тях слънца и хоругви. За един миг той беше се почувствал разколебан в мислите си, с обладана от мистичен страх и съзнание на виновност душа. Наистина той не можеше да отговаря за мислите си в онзи миг, но тогава той беше близо да повярва, че не трябва да стои там и че не можеше да възнася към бога молитвите им…
Но странно, сега при спомена за този ден душата му изпълваше светло и радостно чувство. Може би това беше мисълта за хубавия пролетен ден, цъфналите акации и Елка, но вълнението нарастваше и сърцето му заудря така силно, че той трябваше да го притисне с двете си ръце… Изведнъж по цялата му снага се разля сладка умора, той чувстваше, че е притихнал и успокоен, а клепките му натежават от сън. Той заспиваше, но пред него все още блестеше до замайване ясният ден и огрените сред полето богомолци. Но ето че те се раздвижиха, изтеглиха се в дълга върволица и тръгнаха към село. Напред вървеше свещеникът, а пред него децата с високо вдигнати слънца и хоругви: белите им стихари блестяха, огрени от лъчите. Но шествието не отиваше в църквата — то идеше направи насам, към училището. И при все това учителят никак не се зачуди, а след миг те бяха вече пред портата и влизаха в двора. Но всъщност това не беше никакво шествие, а празнично облечени хора, дошли на изпита. Ето тук бяха колегите му от околните села, свещеникът, кметът и стареите, дори тука бяха и Христина, и той… Вън на двора бяха наредени столовете, а децата седяха върху тях смирено и чакаха да ги повикат за изпит. Отпред беше той, прав, и държеше в ръката си въже, а срещу него стоеше Христина, поела другия край на въжето. Децата излазяха едно след друго и прескачаха въжето. Дойде ред и до Веселина — най-будния му и послушен ученик. Веселин беше облечен в дълъг бял стихар, с провесени отстрани черни презрамки със звънчета: той беше ходил на шествието, да носи хоругвите. Но вместо да прескочи през въжето, Веселин се покатери върху предния стол, размаха широките ръкави на стихара си, изплези се към него и викна:
— Гони ме, учителе!…
При този вик всички се изсмяха; те гледаха Стан в недоумение и с подигравка: на туй ли си ги учил ти…
Учителят се почувства принизен и оскърбен; той се впусна да смъкне немирника, но детето прескочи на втория стол, оттам на третия, на четвъртия… Свил въжето в ръце, Стан го гонеше, побеснял то ярост. Ученикът тичаше и обикаляше столовете, но ето че той се спъна о полите на дългата си дреха и падна. Стан го настигна с един скок хвърли се върху му и заудря безпаметен с въжето… Неочаквано наоколо му се раздаде шепотът на децата:
— Чичо му! Чичо му иде — викаха те и додето учителят се обърне, нечии здрави ръце го хванаха отдире, за раменете, разтърсиха го и той грохна възнак на земята… Един миг, и той сети, че в шията му се впиват корави пръсти, а над самото му лице е приведена разчорлената глава на брата му, Дико… Стан напрегна всичките си сили, извика и — отвори очи.
Боже господи, той е сънувал, той сънуваше, но не — сънят още не е свършил: там, насреща, отвън прозореца на двора, огрян от луната, стоеше брат му Дико и гледаше го мълком.
Учителят скочи от леглото и бързо се хвърли към вратата. Той отключи и излезе вън, на сайванта. От двора, стъпил върху ниските стъпала, насреща му идеше Дико, стиснал в ръце своята смешна пушка.
— Къде си ходил, Дико? — попита троснато учителят.
— При фцети бях — отвърна мрачно Дико, — чух, че залаха кучеата и фцети се подплашиа, рекох, да не се е вмъкнал някой в агъла…
И той мина покрай него и влезе в стаята си.
7.
Така вървяха дните им. Понякога учителят успяваше да убеди себе си, че безпокойствата му са съвсем напразни, че Дико не е повече от един малоумен човек, който нищо не вижда и нищо не разбира. Но понякога в разпаленото му въображение се рисуваха страшни картини и нему се струваше тогава, че те живеят в една вечна борба с брата си — следят се на всяка стъпка, дебнат се, подозират се и се извардват един друг като хищници. А между двамата стоеше Елка — печална и безропотна.
Настъпи зимата, хванаха студове; в полето нямаше вече никаква работа. Дико видеше пак прежния разпуснат живот, Стан — в училището, а Елка — от утрин до вечер на работа в къщи. Тя беше твърде натегнала вече, лицето и посърна, очите се вглъбнаха в орбитите, но никому за нищо не се оплакваше.
Веднъж Стан намина у лелини си Петкини и поръча пак на старата да идва по-често у тях и да наглежда Елка. Отначало Елка се противеше, но скоро и сама разбра, че не може без чужда помощ. Появи се и стринка и Витаница. Те взеха младата невеста под своите майчински грижи: съветваха я и утешаваха. Не мина много и двете жени почнаха да се редуват и да спят нощем при нея.
Стан в нищо не им пречеше, почти нищо не говореше с тях за Елка, но той разбираше, че съдбоносният ден приближава, и душата му се вълнуваше от неизпитани дотогава ту радости, ту мрачни предчувствия. А късно една нощ той беше събуден от виковете на леля си Петка. Тя беше дошла пред вратата на стаята му и го зовеше да стане бързо. Когато излезе вън, учителят чу долу, откъм Елкината стая, сподавени стенания. Отначало той се изплаши, но скоро разбра всичко: уреченият час беше настъпил.
Събудиха Дика и го пратиха за акушерката — една стара жена от горната махала, — а Стан тръгна да
