доведе Витаница.
Кризата беше настъпила около полунощ, но акушерката още с идването си заяви, че добиването ще бъде едно от най-тежките и може би съпроводено с опасност за живота на майката и детето.
И наистина думите и се сбъднаха. От този час за родилката се почна една безкрайна верига от нечовешки страдания, със спазми и припадъци, които продължиха през целия следващ ден, чак до другата нощ. От утринта до вечерта у тях непрестанно идваха жени; доведоха и фелдшера от съседското село, но нищо не помогна.
Този ден Стан беше като луд. Той не помнеше как го мина: ходи в училището, среща хора, разговаря с тях, но всичко вървеше като насън. Положението му беше по-страшно от обречен на смърт: той трябваше да страда и да прикрива страданията си от другите; да мълчи, да се преструва на равнодушен, да не смее никого за нищо да попита за Елка. Всички го гледаха с тържествуващо злорадство, сякаш изпитваха наслада от страданията му и тежкото положение, в което беше изпаднал този клет човек. Особено жените: през погледа на всяка го гледаше разярена вълчица. Дори леля му, която винаги се носеше с майчинско съчувствие към него, сега беше студена и неумолима: тя за нищо не го попита, нищо не му съобщи, дори на въпросите му едвам отговаряше. А Витаница беше готова да се нахвърли открито върху него.
Той четеше с ужас мислите им: тези тъпи и суеверни жени виняха него, като че ли той беше сложил върху родилката някакво тежко проклятие.
Но не стигаше това, уморен през целия ден от непосилното нервно напрежение, той сам стигна до едно състояние, в което не можеше вече да владее яснотата на разсъдъка си и душата му се тресеше от мъчителни, почти кошмарни самообвинения. От няколко часа той беше се затворил горе, в стаята си, чупеше безпомощно ръце, вслушваше се тръпен към стаята на родилката, чиито немощни стенания вече не достигаха до слуха му, и полудяваше от страшното съзнание, че той е неин убиец, безсърдечен убиец! Той беше готов да падне на колене пред иконата, да се моли на бога заради нея, да се моли за опрощение и милост.
Притъмня, а той все още стоеше затворен в тъмната стая; не смееше да излезе навън; боеше се да не срещне хората, боеше се да не чуе някоя страшна вест и най-много тръпнеше от мисълта, че може да срещне вън Дика. На два пъти през деня той беше уловил крадешком погледа му. Дико беше цял променен — потъмнял, измъчен, а в очите му грееше мрачният огън на разярено животно…
Накрай учителят наложи шапка и тръгна вън от двора — къде отиваше, сам не знаеше, само по-далеч от хората — да ги не среща, да ги не вижда, да ги не чува. Той тръгна напосоки през мрака; зави по няколко улици и скоро излезе съвсем вън на полето. Наоколо покрай него цареше глух мрак. Нощта беше тъмна, ветровита, облачна; скоро от небето закапаха едри капки дъжд, примесен с лепкав мокър сняг.
Той свали шапката си и откри срещу вятъра и дъжда пламналото си лице. Той гледаше далеч под планината блуждаещите светлини на града, извръщаше се надире към тъмното село и все вървеше като сляп. Струваше му се, че в помътения му ум няма никаква, никаква мисъл: там стоеше само една безсмислена дума, която той, без да ще, повтаряше несъзнателно до уморяване, до затъпяване — ти. Стиснал ядно пестници, прострял напред ръце, той повтаряше тази ненавистна дума, сякаш хвърляше я злобно някому право в лицето.
— Ти! Ти! Ти! — викаше той яростно в мрака, душен от спазми…
Той пови назад, запуши, съвзе се. В ума му още звучеше жестокото ти, но сега той виждаше вече тъмния му смисъл. В тази мъничка дума беше включен неговият кървав протест против всичко и всички — против тази тъпа, дива, безразсъдна и жестока маса, която тровеше душата му; против Христина и проклетия град, против Дика и дори против Елка и себе си…
Когато приближи до дома си, на портата срещна Дика; той излазяше навън.
— Ти пак ли в кръчмата отиваш… Защо не стоиш тука? — скара му се той.
— Сега ще дода, няма да се бая — отвърна Дико и изчезна в тъмнината.
Навярно той отиваше да пиянства пак. Стан махна ръка и влезе в двора: изведнъж сърцето му се сви и затупа болезнено — какво ли е станало? Двора изпълваше зловеща тишина: само в стаята на Елка блещукаше светлина и някой излезе оттам. Учителят се спусна към него — беше леля им Петка.
Той спря развълнуван пред нея, искаше да проговори, но не можеше.
— Лельо… кажи, какво става? — попита той изтръпнал.
Жената помълча и отвърна:
— На добре е: смили се господ над клетницата — имаме си момък…
Стан се хвърли и пое ръката на жената; забравен, той искаше да целуне тази груба ръка, но леля му кротко го спря. Личеше, че и тя е трогната и примирена вече към него.
— Хайде не ставай дете — смъмра го тя ласкаво, а като помълча пак, додаде: — То Станко, не е човешка работа… каквото сте сторили — господ бог ще ви съди и отсъжда…
— Лельо, лельо… — едвам успя да промълви Стан; в този миг в устните му стоеше страшно признание, готово де се отрони, но той още веднъж се съвзе и довърши: — Искам да я видя, лельо!
— Не може! — отсече старата жена. — Не бива? Тя е сега като мъртва.
Но Стан настоя:
— Само за един миг, тихичко на пръсти ще влезна, лельо.
— Хайде, върви, но пази да не я събудиш.
Учителят се хвърли към Елкината стая, отвори със затаен дъх вратата — и влезна вътре. Отсреща, в ъгъла, отрупана с покривки, притворила очи, лежеше Елка и дишаше едвам. Навярно тя чу шума и полека вдигна натежали мигачи. Тя го видя; позна го; няколко мига очите и го гледаха, препълнени с тъга и няма ласка; устните и се подвижиха — може би тя искаше да каже нещо, но никаква реч не се чу — толкова беше изнемощяла. Той пристъпи до нея; под слабото осветление на лампата лицето и приличаше на восъчно лице на мъртвец; устните и бяха засъхнали, пропукани, с тъмен земен цвят, а очите и се губеха в черни, вглъбнати кръгове.
Стан беше покъртен и смаян от вида на тези гаснещи мощи; краката му се подкосиха, той коленичи пред нея, наведе си и премалял, сложи устни върху хладното и чело:
— Елке… Елке…
А тя го гледаше все така мълком, с набрани в ъглите на очите и сълзи. До нея се белееше свъсеното личице на безпомощно слабо същество — рожбата и.
Но когато вдигна глава, учителят остана вкаменен на мястото си: отвън през малкото вдлъбнато в стената прозорче го гледаше една страшна глава — главата на Дика. И преди да се опомни, почти в същия миг, някой блъсна с трясък вратата, хвърли се върху учителя и впи корави пръсти в шията му. Двете мъжки тела се сборичкаха и паднаха на земята, преплетени в безгласна, кървава борба.
Когато отвън се притекоха хора, с мъка откъснаха от ръцете на помрачения Дика трупа на брата му. Лицето на учителя беше обезобразени; от шията му течеше на черни струи кръв, на дясната му ръка личеше дълбока рана от зъби и целият му гръден кош беше преломен със страшна нечовешка сила.
Информация за текста
© 1923 Георги Райчев
Сканиране, разпознаване и първоначална редакция: stomart, 2009
Последна редакция: NomaD, 2009
При последната редакция е използвано следното издание: Георги Райчев. Грях. Изд. „Захарий Стоянов“, 2003 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14322]
Последна редакция: 2009-10-24 15:00:00
