Той пресяга с мъничката си изнемощяла ръка, поема от кърпата една по една ябълки и хвърля на децата. Червените топки падат върху тревата, подскачат, търкалят се, а децата ги гонят, боричкат се за тях и крещят. Нему се иска да ги погледа още, но лошо му е, завива му се свят, главата му натежава и пада безсилна върху майчините му ръце.
И пак вървят. Баща му е отпред със своето черно расо и калимявка, майка му при него, пременена в празнични премени, а в ръцете му лежи скъпа вещ — току-що купен нов чадър, с костена дръжка. Той стиска здраво в ръцете си дръжката, разглежда чадъра и пита:
— Мамо, ами ако завали дъжд, ще разтвориш ли чадъра?
— Ще го разтворим, момчето ми, ще го разтворим.
Той слага глава, мълчи и после отново вдига очи към майка си.
— Мамо, разтвори чадъра! — моли той.
Майка му не казва нито думица; тя вдига чадъра, снема книжната обвивка и го разтваря. Изведнъж пред очите на детето блесват ослепителни цветове, огрени от слънцето. Детето го гледа очаровано; то никога не е виждало такива странни цветя: огромни, червени, с преплетени клончета и листи. Но защо са те тъй червени като пламък… Главата му се замайва; то не може да ги гледа и продължава да го гледа; цветовете трептят, блестят, сливат се един с друг; нарастват като широки огнени кръгове, замайват го… Но какво е това? Дъжд, вали дъжд — пороен, буен, право върху лицето му. Той усеща как косите му се мокрят, върху очите му тече хладна вода, дори тънки струи ползват надолу, по шията. Но тъй му е добре, тъй му е леко. Той подлага лицето си под хладните струи, диша облекчен и от клепките му сякаш пада тежка мрежа — той ги разтваря и гледа; над него е сведена Елка. Лицето и пребледняло от уплаха, над очите и падат кичури коси и двете крила на метнатата върху главата и кърпа, с големи червени цветове, висят отстрани. Тя е коленичила пред леглото му и слага една след друга мокри кърпи върху челото.
Елка го гледа втренчено и пита:
— Бате, аз съм… познаваш ли ме…
— Елке, ти ли си…
Устните му едвам се движат, гласът му е отпаднал, но той се опомва, свестява се напълно.
— Ох, зле ми е, Елке.
— Виждам, чете… че и Дико излезе, леля я няма, аз останах самичка… изплаших се, като забълнува ти…
— Говорих ли нещо?
— Говори.
— Какво?
— Че знам ли… споменаваше Дико, старите… Аз ти се обаждах, питах те, ала ти не ме познаваше…
Болният я гледа няколко мига мълчаливо и печално, после измъкна от покривките горещите си ръце, взе ръката й и промълви:
— Прощавай, Елке… Много се измъчи ти, горкана, с нас…
— Че какво има, бате — всичко се случва — заболей човек…
— Не, не това, но ти се напати с нас, в нашата къща… Помниш ли есенес, когато те попитах — защо не ми отвърна… Кого имаш другиго — че нали съм ти като брат.
— Бате Стане… Бате Стане…
Тя не издържа повече; бедната жена похлупи лице върху ръцете му е зарида.
Развълнуван и смутен, той не можеше да проговори нито дума, а тя продължаваше да се тресе от неудържими ридания. Той усещаше как върху ръцете му капят нейните горещи сълзи и неочаквано в ума му блесна онзи далечен спомен от миналото; той освободи ръцете си, замилва я по лицето, по косите.
— Елке, Елке — шепнеше той сподавено, — помниш ли, Елке, онзи ден… там, в училището… и тогава ти плака ей така… помниш ли?
Тя спря за минутка, дигна глава и отвърна:
— Помня, бате… как да не помня; че ако не беше това, кой знай дали щях да дойда у вас… — После скочи и избяга бързо навън със ситни стъпки.
Той остана зашеметен, гледа дълго след нея, развълнуван от странни мисли, и накрай почувства, че за първи път от толкова дни се унася в тих спокоен сън.
4.
Силният организъм надви, учителят оздравя. Наистина той беше твърде слаб още и накуцваше с единия си крак, навехнат при падането, но работата в училището пое отново и чувстваше, че укрепва всеки ден.
Коледните празници дойдоха и минаха; зимата преваляше: повя топъл южняк, падналият сняг изчезна в няколко дни и черните угари неусетно се облякоха в зеленина. Небето се изчисти — сега то беше по-синьо, прозрачно и бездънно. Божият свят се къпеше в радостните лъчи на слънцето; селото се оживи; закудкудякаха кокошки; екна неспирно блеене на пъргави агнета. Чувстваше се как земята се пробужда със сладостни тръпки. А към края на февруари един следобед децата донесоха набрани в гората китки свежи, жълти минзухарчета. Пролетта беше дошла. От влажната земя цветята подаваха вече зелените си главички, пъпките на овошките се наливаха и набъбваха, а в стопления въздух неусетно заживяваше пъстрото царство на насекомите, а една утрин той беше поздравен и от веселите подсвирквания на завърналите се жители на старата училищна сграда — косовете.
Но пролетта беше дошла не само на земята, във въздуха и по цветята — той я чувстваше дълбоко у себе си, в своето сърце, в кръвта си. Той я чувстваше в неутолимата жажда да живее, да се радва на съзнанието, че възприема подмладения божи свят и че е жива неделима част от него. Върху устните му отново цъфна угасналата шеговита усмивка. Той срещаше пак дружелюбно хората, заговаряше ги, шегуваше се с тях, смееше се. Идваха дни, когато почваше да мисли, че никога по-рано не е изпитвал такава чиста и светла радост. Но все пак, дори и в такива минути на спокойна радост, той усещаше как изведнъж сърцето му потръпваше от скрити болки. Той знаеше, че освен пролетта и бурната наслада от живота в душата му стои още нещо — Елка, светлият поглед на Елка, — а това изпълваше сърцето му с едно смесено чувство на безименни очаквания и страх пред неизвестността.
Макар че минаваха повече от два месеца от онази случка, но той не беше си обяснил още напълно нейното значение.
Той мислеше твърде много върху нея и тъкмо поради това не знаеше кое в мислите му е право и кое не. Несъмнено беше само едно — че от този ден преградата между тях беше снета, дори нещо повече — те чувстваха, без да бяха разменили дума за това — че и двамата свързва една обща скъпа тайна, един върховен миг, в който двете им души бяха се досегнали и разбрали. Сега нейният поглед беше пак открит и ясен, думите и пълни с нескривана нежност и в гласа и звучаха гальовни нотки, които топяха сърцето му. Той виждаше, че тя го търси, стреми се да бъде около него, да слуша думите му или да му говори безспирно, макар само за своите дребни, незначителни грижи и безпокойства около домакинството.
Но какво значеше това? Разбираше ли го той напълно и ясно?
Не идеше ли всичко от пролетта, която разкриваше и нейната душа като росната чашка на цвете? Наистина нямаше съмнение, че топлите дни и слънцето бяха я възродили. Сега тя беше почти целия ден на двора, пъргава и весела като птичка. Първата и грижа беше градинката, която тя прекопа отново, посипа я с отлежал тор и скоро там зазеленяха цветя. Вън, върху широкия сайвант, беше сглобен дървен стан и по няколко часа през деня се слушаше едностайният шум на совалката, пригласян от тихите, но пълни със сладостно чувство припеви на Елка. Всеки ден тя добиваше все по-здрав и бодър вид, лицето и се проясни и освежи, раменете се окръглиха, бюстът и се наля като сочен плод и цялата и снага доби форми на зряла жена — Елка навършваше двадесета година.
Стан минаваше дните си в училището — и предобед, и следобед. Там се чувстваше по-добре, по- спокоен. Грижите за училището и децата го отвличаха от собствените му мисли; той знаеше това още от времето с Христина. Но сега беше друго — часовете предиобед и вечер — преди да пусне децата — се превръщаха за него в истинско изпитание. Колкото повече наближаваха минутите да си отиде дома, да види Елка, толкоз по-безпричинни — поне така му се струваше — вълнения обземаха сърцето му.
Какво беше това — страх? Съмнение? — Кой знае, може би и едното, и другото. Но против мисълта,
