измазана отвън, основите украсени с черни ивици от сажди, както е обичай в този край, прозорците светнали, дворът разтребен, дори поправена беше част от оградата, която добитъкът беше изпочупил и отвлякъл. Няколко метра пред къщата Дико изгради с нисък плет от тънки пръти нещо като малка градинка; там Елка внимателно прекопа и приготви гнезда, дето щяха да се посадят напролет няколко малки овощни дръвчета и корени от различни цветя. Така дворът изведнъж разхубавя, оживи се, доби празничен вид. Изглеждаше, че там се възвръща пак тихата радост на детинството им. По цял ден се мяркаше низ двора стройната фигура на Елка — ту при пещта, ту до обора, ту на кладенеца, — но винаги мълчалива, загрижена. Дико също се промени, той сякаш възмъжа, почувства своите права на съпруг и господар в къщата и често се слушаше как говори нещо на Елка или на дядо Петра, как поръчва и нарежда неспокоен.
Учителят също беше доволен; той свикна скоро с промяната, а и залисан с грижата по Христина, не му оставаше време да довижда какво става около него. Така той почти не забеляза една малка случка, която през друго време би го много изненадала. Къщата им се състоеше от две стаи, една до друга, издигнати на около метър над земята. А до къщата имаше друга малка и ниска пристройка, зидана отпосле. Там беше огнището, на което готвеха, дрешникът, съдовете и сума още нужна и ненужна покъщнина. В тази малка пристройка открай време живееше Дико. След сватбата Стан предложи да се преместят Дикови в горната стая, която след смъртта на старите стоеше празна и им служеше нещо като гостна. Но Дико решително отказа; пръв път той така открито отхвърляше думата на брата си, дори, бог знае защо, разсърди се, наговори нещо несвързано и ядосан, излезе на двора. Елка не каза нищо. И младоженците останаха да живеят в старата пристройка.
Бяха вече първите дни на юни, овесите зрееха и край село вече се мяркаха тук-таме първите кръстци снопи. Настъпваше усилена полска работа, която увлече и учителя чак до есента. А после го чакаше краят на тежката история с Христина, който слава богу дойде, мина и замина.
3.
След развода затекоха пак сиви, еднолики дни. Стан пое отново работата си в училището — мълчалив и замислен, но почти спокоен. Отначало беше тежко — тежеше му хорското съжаление. Наистина всички, и свои, и чужди, бяха твърде внимателни, никой никога не спомена пред него нито дума повече за жена му, но той чувстваше и зад безразличните им думи, и зад мълчаливите поздрави, когато ги срещаше, че стои една скрита мисъл — и това го мъчеше.
Но след време свикна и прие пас старите си привички. Посещаваше редовно черква на вечерня и по празниците, дето още от времето на баща си помагаше като псалт, а понякога наминаваше пак и до кръчмата или общинската канцелария. Там обикновено срещаше стария свещеник, кмета, неколцина първенци от селото. Сядаше при тях, побеседваха за политиката, за училището, за селските работи или посевите и тръгваше мълчалив към дома си.
Сега, когато миналото оставаше всеки ден все по-далече, той почна да се вглежда наоколо, да се интересува от домашните работи, от семейството си. И онова, което първо извика у него жив интерес, дори безпокойство — беше Елка. Наистина още със стъпването и в къщата им той почувства, че тя вля една топла струя от радост. И не само за къщата — за самия него тя беше един близък, роден човек, който вижда и разбира болките му. Той ценеше грижите й и безпокойствието по него, ценеше братското съчувствие на погледа и. Те разговаряха рядко, често пъти за съвсем дребни, незначителни неща, но самото и присъствие навяваше в душата му сладка отмора, тишина и спокойствие.
Той не беше мислил, не беше се питал и обяснявал отде и защо е това — то идеше, виждаше го и радваше му се. Собствената му грижа беше твърде голяма и той чувстваше Елка само като участница в нея. И струва му се, че едва сега той забеляза Елка, самата Елка. Лицето и се беше изчистило от загарата на горещините и под матовата белизна на прозрачната и кожа, върху шията и над слепите очи личаха мрежите на тънки сини жилки. Тя беше разхубавяла още повече, но красотата на това измъчено лице и особено двете скръбни гънки в ъглите на устните й и неизменната тъга, която излъчваха очите, будеха у него дълбока нежност и благоговение.
Как живееше, как се чувстваше тя в тяхната къща? Сега той се спираше, мислеше дълго върху това, с препълнена с безпокойство душа. А брат му? Отношенията и с брат му? Той искаше да отпъди тия мисли от ума си, но не успяваше; искаше да убеди себе си, че това е само една грижа на възрастен към младите, един дълг, но и тук виждаше, че покрай всичко в душата му е примесено и чувство на парливо любопитство.
Стан Попварадинов беше благовъзпитан и добродетелен човек; присъствието на тези неясни, но безпокойни мисли изпълваше сърцето му с отчаяние. Той следеше себе си, дебнеше всяка своя мисъл и винаги откриваше по нещо, на което не знаеше името, или по-право, не смееше да го назове с истинското име. При такива минути в паметта му възкръсваше споменът за онази вечер, когато след развода се връщаше у дома. Уморен беше, измъчен беше и разсеян, но когато през мрака върху равното поле се очертаха силуетите на познати сгради, той беше сетил в сърцето си радостни тръпки и върху мъчително сбраните му устни, готово да се отрони, стоеше едно име, името на Елка.
Тогава Дико се извърна и той видя очите му — загадъчни и злобни. Така ли беше, или така му се стори? Тази мисъл се връщаше отново и отново. И странно: той тръпнеше пред нея, но вместо да я отгони — търсеше я, чакаше я дари с мъчителна наслада. Не беше ли даден още тогава първият знак на мълчаливата, но страшна борба между двамата?
Той беше живял години с брата си, отначало под тежестта на една страшна тайна, която дните покриваха със забвение, додето пред него остана само Дико — плах, безпомощен, малоумен. Но познаваше ли всъщност брата си? Такъв ли беше Дико наистина?
Тази мисъл се вгнезди като лошо внушение в ума му. Той следеше на всяка стъпка брата си, вслушваше се в думите му, разглобяваше ги, лучкаше и гадаеше до уморяване.
Не, промяната беше ясна. Дико беше друг — друг към него, към дядо Петра, към Елка; особено към Елка. Той знаеше това, той беше уверен и все пак изгаряше от мъчително любопитство веднъж поне да надникне зад завесата на техния интимен живот. Той гледаше бледното страдалческо лице на Елка, взираше се в морния и поглед и търсеше да разкрие тайната, която суши живота и.
Накрая стигна дотам, че много пъти, нощем, не съвсем случайно, той минаваше покрай залостената врата на тяхната стаица, дебнеше, вслушваше се. И всяка смътна дума, неясен шум или сподавена реч от гласа на Елка го правеха да тръпне цял. В разгорещеното му въображение се рисуваха картини — тежки и груби. И не беше ли странно, че тази бледна и мълчалива жена, която се луташе денем като сянка по двора, преминаваше заключена всяка нощ в една стая с един малоумен мъж — получовек и полуживотно, — беззащитна, подчинена на волята му.
Понякога му се струваше, че всяка нощ Елка търпи нечувани мъки в лапите на жестоко чудовище, а денем — измъчена и бледа — живее с ужаса пред следващата кошмарна нощ. Случваше се нощем в съня си той като да чуваше далечен, сподавен вик — вик на гинещ човек; отваряше очи, вслушваше се и не разбираше — сънувал ли е, или наистина е било това. Навън го посрещаше нощта — глуха и черна; над селото тежеше мрак, а откъм стаята на брат му и Елка вееше зловеща тишина.
Много пъти той искаше да разпита Елка, да открие болката и, но спираше отчаян. Как ще я попита, какво би могла да му отвърне тя? Не, все пак най-важното и най-страшното тя би потаила дълбоко в сърцето си.
Но въпреки всичко това един път той се реши. Всъщност това не беше дори решение. Той я срещна на двора, заприказваха за нещо, но когато зърна повехналия поглед на очите и, изведнъж сърцето му присви болка и той попита неволно.
— Слушай, Елке — рече той, — ти като че не си добре?…
— Аз? Че какво ми е, бате Стане? — отвърна тя кротко усмихната.
— Тъй, изглеждаш като болна… Да не си болна нещо — я виж на какво си заприличала…
— Нищо не ми е, бате.
— Тогава навярно се пресилваш много с работа: гледам те, цял ден си на крака. Ако искаш, ще кажа на леля Петка, или пък да поръчам на баба Младена да наминават да ти помагат…
Но Елка го прекъсна.
