едно — сега е вече късно, късно… От днес той ще махне ръка на всичко, ще се затвори в себе си и ще живее от ден за ден. Може би така е било съдено, тъй му е било орисано — да не изпита нявга сладостта на дом и челяд. Добре поне, че ожениха Дико, да не са сами, да се грижи някой за тях.
Изведнъж странни тръпки пронизаха цялото му тяло, той се сви още повече, настръхна, готов да се брани, да отпъди нещо, което сякаш налиташе върху му, неотвратимо и кобно.
Има мисли, има чувства, има смели до безумие пожелания, които ние носим по месеци, дори години в душата си, и все пак никога не дръзваме да се досегнем до тях, да ги признаем открито на себе си. Твърде прекрасни, за да бъдат действителност, или твърде страшни, за да властват в съзнанието, без да чувстваме, че сме минали отвъд чертата на установените понятия за истина и правда — ние предпочитаме да мълчим, да се преструваме, че не ги виждаме и не чуваме. Но идват мигове, когато тънките мрежи се разкъсват, и тогава ние чуваме заледени как ни обграждат от вред и крещят в ушите ни злобни гласове…
Дико, брат му, по-млад от него с повече от десет години, беше слабоумен по рождение. Впрочем може би не от рождение, но такъв израсна той от ранно детинство; дори във външността си имаше нещо ненормално, нескопосано — продълговатата глава с твърди косми, ниско чело, с нависнали вежди, под които светеха мъничките му очи с безумен и едновременно неприязнен поглед. Той беше нисък, набит и малко пригърбен, сякаш тялото му беше превито под тежестта на широките му грамадни плещи. В селото от детинство и до възрастен той беше герой на най-различни анекдоти и груби шеги. Дразнеха го всички — и малки, и големи, — макар че всички му се бояха по малко, защото той често се разсвирепяваше от нищо и тогава тежката му ръка можеше да смаже човека с един удар. В такива минути само брат му го укротяваше: малоумният чувстваше от най-ранно детинство необорим животински страх пред големия си брат.
Учителят, замаен от мислите си, не забелязваше, че от няколко минути беше приковал неподвижен поглед о гърба на Дико. Неочакван кикот прекъсна унеса му. Той вдигна глава и впери очи в брата си. Смееше се Дико със сподавено, весело хихикане. Учителят го гледа едни миг в недоумение и попита:
Какво ти е смешно, Дико?
Дико млъкна и бързо извърна глава надире: очите му бляскаха със зъл пламък, а върху устните и цялото лице трептеше весела усмивка.
— Смешно ми й — продума той, ала ново хълцане го задуши, — смешно ми й на Ванката…
Ванката беше господарят на хана, дето те спираха от години, когато отидат в града.
— Е, та какво?
— Неска бе, неска, ти гато се върна там от митрополията… викна ме вътре Ванката, заръча по ино вино, пихме, па дума — е, Дико, хайде да й хайрлия… — Защо? — рекох му. — Е, че тъй — дума — отсига ти шъ си бати… бати ти й ерген, пък ти имаш жена…
И Дико отново се закиска; после пови напред глава, дигна юздата и повикна на коня.
Стан не продума нищо. Наистина тия думи го жегнаха зле, но той беше твърде уморен от деня и от собствените си мисли, за да се спира на тях. В душата му остана друго — дръзкият и загадъчен поглед, а когато, стеснен, отклони очи, далеч пред него, върху равното поле, през здрача се очертаха смътни силуети на село, тяхното село, и по жилите му се разляха тръпки на радостно премаляване.
Отначало той сам не проумяваше ясно от що беше това, дори за миг в ума му проблеснаха лоши подозрения, но скоро съвсем се успокои: радостта идеше дълбоко от душата му; все пак върху цялото земно кълбо на неговата страна остана само това малко гнездо, дето той се роди и отрасна, то разбираше болките му, съчувстваше им. Едничък той знаеше колко те бяха погрешни в обвинението си и въпреки това, по присъщо човешко чувство, не можеше да им не благодари, че те смятаха него прав, а нея виновна. И какво значеха всичките му празни умувания, в които той се заплиташе всеки ден все повече! Може би те, със своя здрав инстинкт, виждаха по-вярно истината: нали тя потъпка съпружеска клетва, напусна къщата си, избяга с чужд мъж…
Едва сега той разбираше напълно колко много му бяха помогнали те през тия тежки шест месеци до развода. Несъзнателно той беше споделял мислите им, вярвал думите им. И мисълта, че се връща сега при тях — завинаги, — изпълваше сърцето му с радостно умиление.
Конят, почувствал близостта на селото, вдигна глава, зацвили и припна сам напред. Скоро в мрака израснаха тъмните силуети на сгради, затрептяха светлини, понесе се кучешки лай. Те прекосиха няколко улици и каруцата спря пред залостената порта на техния двор.
Но преди Дико да слезне, някой се появи отвътре и окачи вратника. Беше дядо Петър — старец, който живееше открай време около тях, наглеждаше добитъка и помагаше на Дико в полето. Той отвори бързо вратата и завика на Дико да кара направо. Каруцата спря насред двора, слязоха, поздравиха се със стареца и Стан отмина към къщата. Вън пред тъмния пруст го срещна леля му Петка, дошла да разбере какво е станало в града. Старата прие поздрава му, но личеше, че е слисана: може би до последния миг тя беше вярвала, че ще се помирят, и чакаше го не сам. Тя тръгна мълчаливо след него и чак когато влязоха под стряхата на пруста, реши да попита:
— Че кажи барим какво я сторихте там, Станко?
Учителят спря, загледа я в тъмнината и полека проговори:
— Стана, каквото трябваше да стане, лельо — свърши се.
Той може би се усмихваше и искаше да каже тия думи почти шеговито, но гласът му изневери и думите жегнаха лошо бедната жена. Стан се обърна и тръгна към своята стая.
— Че къде там? Няма ли да вечеряш?
— Не, лельо, не съм гладен, спи ми се, ще си легна.
В това време вратата на съседната стая се отвори и на прага в светлината на огъня и лампата застана Елка, снаха му. Тя не продума нищо, но по угриженото и лице, по мълчаливия и печален поглед, с който го изпрати — личеше, че е разбрала всичка.
Дядо Петър донесе отвън багажа и двете жени го последваха в стаята.
Вън, на двора, остана само Дико, който дълго развожда в тъмнината уморения кон.
2.
Сватбата на Дико стана през есента. Към края на миналата учебна година за мнозина беше вън от всяко съмнение, че между учителя Попварадинов и жена му — учителката от съседното село — има нещо не в ред. Но когато след изпита Христина не дойде в дома му, както правеше друга година, а замина направо в града, при това според мълвата придружена от колегата си — един млад момък, — вече и слепите видяха: съпрузите се разделяха, скандалът беше твърде явен, за да се прикрива повече, и Стан се принуди да заяви открито — жена му не му е вече жена; постъпки за развод ще се направят и от двете страни.
В семейството останаха пак само двамата братя. Отначало през ден, през два идваше леля им и една стара жена съседка, да почистват и нареждат къщата, но настъпи усилена полска работа и веднъж двете жени предпазливо, но твърдо му заявиха, че така не може да върви завинаги, а ще трябва да оженят поне Дико. Разбира се, предложението беше твърде просто и понятно, но то го порази. Учителят никога не беше мислил да жени брата си. Той беше се врекъл на старите, че ще си грижи докрай за Дико, който за всичко имаше нужда от една близка ръка, да го води и напътства. Наистина той работеше усърдно и с любов полската работа, редеше двора, грижеше се за добитъка, но за всичко трябваше да го подканят или брат му, или дядо Петър; каквото сам предприемеше, излизаше несмислено и не на място.
Отначало Стан решително отказа — той не можеше да поеме един такъв опасен риск, и после, коя жена би посмяла да свърже съдбата си с човек като брат му. Но пъргавата леля Петка беше се погрижила за всичко — дори и невестата и готова: Елка. Тя беше се срещала вече с чича и Витан и стринка и, говорила с тях, взела думата им и сега чакаха само съгласието на учителя.
Скоро след това, една вечер, когато Стан се прибираше от кръчмата, по пътя го настигна чичата на Елка, тръгна с него, изпрати го чак до дома му и пътем заговориха. Пръв заговори Витан — открито и ясно: той е готов да даде момичето, ако те го приемат; наистина нищо не остана от баща и, беден е и той, чичо и, но покрай своите деца, колкото е смогнал, постъкмил е и нея и не ще се посрамят пред хората, а — и тя е съгласна…
Те бяха още доста далеч от поповата къща, но Стан изведнъж спря и загледа в тъмнината спътника си, видимо изненадан. Какво всъщност го беше поразило, той не знаеше още, но попита полека и замислено:
