— Та ти казваш, бай Витане, и тя го иска, а?
Старецът сви рамене.
— Ами че иска го момичето, харесва го: пред всички ни каза. Там бяхме ние, баба Стефановица, леля ти Петка — пред всички дума — искам го, ще го взема… Па и какво му е на Дико — млад, здрав, работлив, имотец си имате от стария, бог да го прости, а колкото за другото — ще го нагледваме: нали сме свои около него…
Когато се разделиха, думата беше дадена. Как стана това, как се съгласи, какво точно говориха — учителят не знаеше. Той се прибра дома развълнуван, вечеря и набързо легна. Но тази нощ беше твърде тежка, пълна с безпокойни мисли, с лоши предчувствия и съмнения. В ума му се тълпяха спомени; той не искаше да мисли за тях и — виждаше ги. Такива нощи преживя той някога, при първото обяснение с Христина, после при годежа си с нея, нощта в навечерието на сватбата им, първите съмнения в жена си и накрая онази нощ, онази страшна нощ, когато за него нямаше вече тайна…
Той знаеше тези нощи; те бяха набелязали като черни междини всички върховни моменти от живота му. И тогава, както сега, той стоеше лице срещу лице с едно тежко решение и тъмна неизвестност — тъмна и опасна.
Тази вечер леля му пак го беше причакала дома и на вечерята дръзна да попита — срещал ли е Витана, говорил ли му е нещо той.
— Срещах.
— Е, какво?
— Утре ще видим — отвърна той неопределено.
— Утре… че какво пък има толкоз за решаване.
Тези думи бяха се приковали в паметта му, той сякаш още гледаше пред себе си неволното, сърдито и застинало в недоумение лице на леля си. И както по-рано пред Витана, така и сега, при думите на леля си, той беше поразен, почти изплашен от нейната нехайна лекота, с която те решаваха тази толкова сериозна според него работа. За тях това беше така просто и толкова естествено, че когато той отричаше — те или недоумяваха, или се сърдеха и го виняха едва ли не, че той сам иска да попречи на братовото си щастие…
О, братовото му щастие… Ако те знаеха какво е то за него!
Тази вечер, когато леля му попита, Дико също беше на софрата, той изведнъж загледа плахо двамата, подвижи се на мястото си, взе още няколко хапки, които, изглеждаше, заседнаха на гърлото му, дигна се и излезе.
Стан изгледа недоволен леля си.
— Ти ли си му говорила, лельо?
Старата жена се смути и заоправдава:
— Ами че казах му, попитах го. Пък нали и той е човек… Може ли все да крием от него?
— Не трябваше, рано е още! — пресече я той и излезе след Дико.
В първия миг искаше да го настигне, да заговори с него, но махна с ръка; какво би разбрал той, какво би можал да каже, освен малоумни и несвързани думи… Ще се смути, ще се изплаши, а кой знае, може би и ще заплаче като дете… Веднъж ли и било!
И този човек искаха да женят! Не, не, не… Това е невъзможно, то е лудост. Той беше готов да вика, да се противи, да се бори против тях. Горещо му беше, измъкна ръце над покривката, закърши мъчително пръсти.
И така, значи, Дико младоженец, а до него — Елка. Елка. Изведнъж в душата му нахлуха и се кръстосаха вихрени мисли. Той беше зашеметен, той мислеше за Елка… Никога по-рано не беше минавало през ума му, че момичето, което често виждаше как мълчаливо и срамежливо му чака път с пълни менци на рамото — един ден ще бъде негова снаха, не — жена на Дико, на брата му Дико… Но това е нелепост, то е осъждане на смърт едно човешко сърце.
Бедното момиче! Той я беше жалил винаги — и преди това. Наистина съдбата не беше много милостива към нея. Още петгодишна изгуби майка си, умря баща и. Прибра я този добър, но беден човек и тя порасна като чужда всред децата му. Той я помнеше от най-ранното и детство. Когато свърши семинарията и дойде тук, тя постъпи при него в първо отделение. Още тогава тя беше кротко и срамежливо дете.
Първите години той беше влюбен в работата си, обичаше децата, радваше им се, интересуваше се от тези малки, неукрепнали бъдещи човеци. И неведнъж той беше спирал замислен поглед на това тъй хубаво и тъй нещастно дете — с кротка тъга в очите, скръстило мълчаливо ръце, усамотено от игрите на другите…
Нея знаеха, че е сираче, и всички я отблъскваха и пренебрегваха, особено по-заможните и разглезени деца. Той помнеше много ясно една случка, която го беше покъртила и врязала се беше и до днес в паметта му. Беше студен зимен ден, през междучасието децата играеха и лудуваха навън в снага, а когато звънът на малкото му бронзово звънче ги прибра вътре, те се струпаха около посветлялата печка, притискаха се, грееха се и чуруликаха весело. А встрани от другите, свито между стената и черната дъска, стоеше едно малко момиченце. Настръхнало от студ, то гледаше печално към сбраните около печката деца и мъчеше се да сгрее с духане зачервените си от студ ръце. Той приближи детето, взе в ръцете си мъничките му мокри и заледени ръчици и попита защо не отиде да се огрее. Детето сведе засрамено главицата си, долната му устна затрепера и то едвам промълви нажалено:
— Не ме пускат децата…
И отведнъж из очите му закапаха обилни, едри сълзи. Учителят беше трогнат. Той привлече до себе си детето, замилва го по косите и лицето, заутешава го, но то, нажалено още повече от ласките, захълца с глас, като обливаше с горещи сълзи ръцете му…
Това дете беше Елка. На втората година тя вече напусна училището, отрасна хубаво и угледно момиче и заживя живота на своите дружки и акрани. Но и като възрастна тя оставаше все такава боязлива и затворена: разговаряше малко, сближаваше се мъчно с хората. В мълчаливия и кротък поглед сякаш светеше отразена скръбта на нейната сирашка участ. И момците, макар и хубава, страняха от нея.
И ето сега това бедно момиче се готвеха да жертват тъй лекомислено. Не, той няма да позволи това, няма!…
Ала нови вълни мисли нахлуваха в ума му, омотаваха го, душаха го. Ами ако те са по-прави, ако те, опрени на своя здрав инстинкт, виждат по-ясно нещата? А старият му баща? Не предрече ли той всичко за него и Христина… Христина… да, Христина…
Той усещаше как се обърква, как се връща назад и безволен мисли за неща, които искаше да забрави, да не помни… А часовете вървяха; може би минаваше вече полунощ; накрай уморен и отчаян, той махна ръка и реши да почака до утре.
Така беше. А на другия ден повика Дико и му съобщи — ще го женят.
Те бяха вън на двора. Дико отиваше към обора, нарамил голям празен кош. Стан го видя и повика.
Дико спря и загледа в недоумение брата си, но Стан повтори строго:
— Какво ме гледаш такъв, не чуеш ли — остави коша и ела тук, имам да ти кажа нещо.
Дико сложи коша неохотно при нозете и приближи. Минаха няколко мига, учителят гледаше мълчаливо брата си. Навярно той търсеше думи, съобразяваше, после сложи ръка върху рамото му и ласкаво продума:
— Слушай, Дико, знаеш ли, че ще те женим…
Дико трепна, загледа недоверчиво брата си, отдръпна се от него и избъбри троснато:
— Ами, ша ма жените…
Бедният момък, него бяха толкова пъти годили и женили на подбив, че той беше готов да се разсърди и от думите на брата си. Но Стан повтори вече строго:
— Разбираш ли какво ти казвам: ще те женим… ще ти вземем Елка, Витановата… Искаш ли я? Хайде върви сега в къщи при леля си, тя ще ти каже…
В това време откъм къщата се раздаде висок женски глас. Там беше леля им Петка; тя зовеше Дика. И Дико тръгна нататък, подвил глава и бъбрейки непрестанно:
— Ами, ша ма женят… Глей ко наумили…
Седмица подир това стана годежът, наскоро и сватбата. В семейството влезна трети човек. Още първите дни проличаха следите на грижлива женска ръка: стаите бяха почистени и наредени, къщата
