Кадровикът Теофраст

Радой РалинКадровикът Теофраст

Мразя измислиците, на ако ще и да са най-поучителни. Предпочитам преживените неща. Затова се старая да описвам само което съм видял и преживял-било наяве, било насън. И понеже човешката памет е къса (тя неведнъж е доказвала това си преимущество), сутрин не излизам без бележник и молив. Нощем пък заспивам с тях, за да си стенографирам сънищата.

А сънят, като субективен образ на обективната действителност, понякога представлява цяло произведение на изкуството. Че това е така, ще ви докажа документално, след като ви споделя снощния си необикновен сън.

Сънувам, че стоя зад своето абаносово бюро.

Аз не съм най-талантливият, но пък съм най-реномираният, най-търсеният, най-отговорният писател в страната! За щастие така е било във всички времена…

Двете ми секретарки, две истински модерни самодиви с луминистцентни очи, непрекъснато снемат и дигат мигли и телефонни слушалки, за да приемат многобройните поръчки. В срок от три дни аз трябва да изготвя:

— два сценария за кинокомедиите „Отечествена любеница“ и „Явното лапане на седмака“;

— един сценарий за юношеско-приключенски филм: „Пеленачета бдете!“;

— една драматизация на „Произход на видовете посредством естествения подбор“ по Чарлс Дарвин;

— съвременната младежка драма „От чужди страници“ и част III от нашумелия мой роман за юноши и възрастни от всички възрасти „Полуостровът на полуфабрикатите“.

Аз работя съвестно и усилено, с истинско съзнание за навременното изпълнение на договорените условия. В моя помощ, освен двете секретарки и частния ми адвокат, са и десетте служители от личната ми документация. Това са безспорно грамотни хора-неуспели писатели или адвокати, които се ровят непрестанно и всеотдайно из енциклопедиите, речниците, списанията и книгите на колегите ми от всички векове.

Извънщатно съм привлякъл маса сътрудници: из полските райони разпращам пенсионирани учителки по литература, за да ми хващат свежи народни изрази; по нископланинските райони-студентки и млади специалисти без назначения, които с мегафон да ми записват жития и бития. По високопланинските райони сноват с упоритостта на геолози, пак с магнетофони и пера студенти-графомани без никакви начални връзки в кафенетата. Тези неизбежни труженици след това ми носят добросъвестни дешифровки, измежду които моите дегустатори харесват и селекционират най-доброто, най-неочакваното, аз го връчвам на моите стилизатори, после на моите композиционисти, после на моите диалогисти, после на моите атмосферисти, докато се получи напълно мое собствено звучене. А сценаристите ми ги изготвят предназначените режисьори срещу 50% възнаграждение (без данъка).

Например реша да напиша морска повест. Действието трябва да се развива в малък португалски град, провинциален и приморски, понеже това е типично за страната. Герои ще бъдат двама контрабандисти и една проститутка, които възмутени от лицемерието на католицизма, се осъзнават и намират пътя а борбата.1

Резюме от блестящо намерения се преписва в десет екземпляра. Моите служители от документацията, всеки според документацията си, се нагърбват със специална задача и след час ми докладват. Океановедът ме информира какво е „море“, с всичките му физически, стопански и морски свойства, каква атмосфера носи то и как се използува пейзажът му. Ихтиологът ми изброява и обрисува рибния наличен състав в португалските териториални води. Географът ми посочва къде се намира Португалия, защо се намира там и с какъв език си служат туземците: наследствен или наложен от империалистите. Фолклористът ми изяснява корена на вярванията и обредите. Социологът ми изнася трактат какво съсловие представляват контрабандистите от професионално и етично гледище. За проститутките не са необходими разяснения.

И така само за петнадесет минути аз съм напълно подготвен. За ад получа настроение и за да се предразположа една от секретарките ми пуска магнетофонен запис на „Адио, Лисабон“ от Шабрие, изпълнен, разбира се, от Далида. От Далида зависи дали да започна. И аз се впускам да творя.

Вечерта секретарките преписват четливо повестта ми, без каквито и да било стилови и правописни грешки, понеже щатният ми коректор предварително ги е очистил, и на другия ден тя се дава за печат.

Но аз работя по системата: никой от предидущите не знае у кого ще попадне материалът и през колко етапа ще мине.

Трябва да призная ведущата роля на критиката, която е била винаги определено и исторически- оправдано ласкава спрямо мен. Но аз тъй лесно не се замайвам от нейните хвалби, впрочем те сега за мен нямат никакво значение, защото аз вече съм завъртял машинката и ако някое критиче с временно жителство и институтски амбиции се опитва да я спре, като си въвира писалката в колелата й, ще счупи не само писалката, но и ръчицата си. Това е до обективната истина на въпроса. Субективно погледнато, аз ясно съзирам моите грешки и имам достатъчно вътрешни сили и платени хора, за да ги замажа. Казано откровено, всички мои герои са схеми.

Това още, шшт…никой не го е забелязал, защото повечето ми колеги пишат схеми и читателите така свикнаха. Но аз гледам исторически и реших да взема мерки. Трябва да оцветя и психилогизирам героите си, като им изработя характери. Човек без характер се запомня лесно, но литературни герои без характери не се помнят даже и от автора им. Пък и потрябвало му да ги помни, щом са негови?

Водим от тези подбуди, аз реших че е крайно необходимо да си наема още един служащ, който да изпълнява сложната и деликатна функция кадровик на моите герои. Какъвто и да бъде човек по професия и разбирания (макар че днес в професиите има известно текучество), той все пак представлява някакъв характер: я заядливец, я грубиян, я малодушен, я подмазвач, я доносник, я скъперник…Аз не съм съгласен с Радой Ралин, който твърди безочливо, че в наше време нямало установени, изкристализирани характери, а хората били само временни носители на една или друга постъпки и явления. Просто като, които всеки ден си ги погълнеш, само че не с питиета, а с явления…

Аз ще изисквам кадровикът на моите герои да ми изготвя необходимите за тях характеристики.

Дадох обявление в пресата, по радиото, телевизията, върху стадионните парапети, дори по градските калкани. Явиха се доста хора, повечето случайни и неначетени: никой от тях не бе запознат поне с една моя книга.

За щастие след два месеца при мен дойде и се представи с видимо достойнство някакъв прекалено стар мъж, облечен в антична туника.

— Знаете ли задачата си? — попитах го, преди да отвърна на поздравите му, за да се отърва по-бързо от него.

— Предполагам, че да! Вземете ме на едномесечен стаж, за да се уверите.

— Носите ли препоръчителни писма?

— Че то без ходатайства — изфъфли старикът — дори и клисар в църквата няма да те назначат. Ето, тук ми е автобиографията, заедно с препоръките на Аристотел, Цицерон и Лабрюйер.

Кандидатът бил роден на остров Лесбос. Брадата и мъжественият му вид доказваха непринадлежността му към движението, възникнало върху този остров. Като млад е бил изпратен от тиранина Деметриос Полиоркетес н авременно продължително пребиваване в превъзпитателния интернат. Хм, пада му се, кой му е крив, като не се е постарал да опознае природата на тираните. Те, докато спечелят народа търсят мъдреци, писатели, философи, за да им създават авторитет, а после щом си укрепят престола, изкъшкват всичко по-културно, заменяйки го с всичко по-ласкателно… Въпреки това той успял да напише двеста и четиридесет книги, без да слага пред старите си съчинения други заглавия и така систематически д аги пробутва като нови.

Под биографията се гушеше свенливият подпис Теофраст.

Скочих възмутен от наглостта му.

— Вие! Великият Теофраст! Елинът с божествена хубост на словото… Не, за нищо на света! Не мога да ви взема, неловко ми е да бъда шеф на сто пъти по-способен подчинен.

Теофраст се усмихна мъдро:

— И в живота се случват тези работи, не само в изкуството.