осъзнават своята вина и не си направиха самокритика. Те не признават, че са направили тенденциозни и клеветнически обобщения на нашата действителност, като наивно обясниха, че са имали предвид отделни отрицателни прояви, които имат място в нашия обществено-политически и икономически живот.
Разбира се, това не отговаря на истината. В хода на проверката ние можахме да се запознаем с мнението на голям кръг специалисти и други другари, предимно от средата, където работят Радой Ралин и Борис Димовски. Ръководствата на СБХ, СБП, редакцията на в, „Стършел“ и партийните бюра в тези организации разгледаха на специални заседания този въпрос и излязоха с писмено становище, което ние прилагаме към докладната записка. Всички са единодушни, че епиграмите на Радой Ралин и Борис Димовски звучат като съзнателен стремеж да бъде обработено общественото мнение в определена насока за създаване на антипартийни настроения.
Ние смятаме, че случаят с „Люти чушки“ не е изолиран факт. Подобни епиграми др. Радой Ралин е публикувал и друг път в различни вестници и списания, четени са по радиото и телевизията. Проследявайки творческата дейност и поведението на Радой Ралин, ние констатирахме, че неведнъж са полагани усилия и грижи да се помогне на др. Радой Ралин, но за съжаление и досега той не е направил сериозни изводи за себе си-Макар и по-рядко, но известни критични бележки са отправяни и към Борис Димовски. Въпреки това, той не си е направил необходимите изводи.
Комисията е единодушна, че Радой Ралин и Борис Димовски са нарушили грубо партийната дисциплина и социалистическата законност, поради което следва да понесат най-тежкото наказание. В същото време обаче ние мислим, че трябва да им се даде последна възможност и им се помогне да осъзнаят своята вина и с поведението си и творчеството си в бъдеще да докажат, че стоят на здрави естетически и партийни позиции за утвърждаването на партийната линия и нашия комунистически идеал.
Второ. Издаването на тази книга е груба политическа грешка, свидетелство за липса на елементарен идеен и художествен критерий от страна на нейните издатели и редактори.
Голяма вина, за да се стигне до този скандален случай, има ръководството на ДО „Българска книга“, С подписите на др. Цвятко Гагов — генерален директор на обединението, Стойне Гяуров и Д. Русев — директори на обединението и Асен Станоев — главен редактор на обединението е разрешено отпечатването и продажбата на тази книга в такъв голям тираж. Те са наказани от Комитета за изкуство и култура.
Според нас най-голяма отговорност носят директорът на издателство „Български художник“ — Б. Ташев и З. Брезинска — секретар на партийната организация в издателството и редактор на книгата, които са наказани служебно.
Третият извод, който ще трябва да направим, се отнася до незадоволителната партийно-политическа и възпитателна дейност на партийните организации в системата на творческите съюзи, книгоиздаването, печата, радиото и телевизията. Налагат се срочни мерки за подобряване цялостната възпитателна работа сред художествено-творческата интелигенция, издателските и журналистически кадри.
Отношението на сатирика се определя до голяма степен от особеностите на визираното явление, но това отношение в значителна степен зависи и от особеностите на самия сатирик и преди всичко от особеностите на неговата идейна позиция. Стара истина е, че за да заемаш позата на съдник, необходимо е да притежаваш качествата на съдник. Ленин бе казал, че …за да бъдеш остър, трябва да имаш право на това, а правото на острота се получава от туй — думата да не противоречи на делото. Читателят може да се любува на фойерверките от сатирични остроти или да изпитва досада пред тях, но той при всички случаи е в правото си да запита:
„Добре, отричаш, надсмиваш се, подиграваш, но от позициите на какъв морал и в името на какъв идеал?“ Защото отрицанието може да крие различен патос и присмехът да е породен от различни мотиви. Възприемането на дадено явление-като комично или безобразно не е само въпрос на индивидуален вкус, а преди всичко на обществена и класова позиция. Всяко нещо може да бъде осмято, стига да го погледнеш от съответна гледна точка. Въпросът обаче е там, че не всеки човек е готов да заеме всяка гледна точка. Нихилистът, скептикът, черногледецът, мизантропът също може да не са лишени от своего рода чувство за хумор, но те разсмиват само хора, враждебни тъкмо към новото, човешкото и прекрасното.
У нас, за разлика от някои други страни, подобни хумористи не са на мода и трудно могат да намерят почва за изява. И все пак не липсват литературни факти, които будят най-малкото недоумение, що се отнася до авторовите позиции. Когато четеш последните книжки на Радой Ралин или на Георги Тихолов, имаш впечатлението, че наблюдаваш двама светци, попаднали в кошмара на преизподнята. Всичко около тях е нечисто, подло, користно, само те двамата сияят в непорочния блясък на сатиричните си ореоли. Може би в случая е налице известна професионална деформация? Може би колекционирането на грозотата е прераснало в такава изпепеляваща страст, че авторите са замечтали да натрупат възможно най-обемистата грамада от човешки мерзости? Ако се касаеше само за подобна мания, това още би било половин беда. Но сатириците не се ограничават със задачата да събират мостри на безобразието. Те всъщност почти и не визират реални факти. Те са неизмеримо далече от похватите на пълзящия емпиризъм. Те само сумират, обобщават, синтезират, за да набележат координатите на една нова житейска философия. Например:
Читателят не бива да се учудва, че тия три епиграми на Радой Ралин са досущ еднакви като току-що снесени яйца, макар и не чак толкова пресни. Безсилието на автора да се добере до една що-годе оригинална и духовита мисъл — за правдивост изобщо не говорим — го е довело до необходимостта да размножи три или четири баналности в няколко десетки варианта, стоящи по хумора и художествеността си тъкмо на нивото на вече цитираните. Читателят се среща с тия баналности като със стари познати, между другото, защото вече му са известни от по-раншните епиграми на същия автор. Но това още не е най- лошото. Най-лошото е, че авторът си е позволил да скалъпва генерализации, отнасящи се очевидно за цялата наша действителност, и да ги произнася с менторски тон, като че се касае за неоспорими аксиоми. И тия „аксиоми“ визират не само „смъртния риск“ да бъдеш честен и прав, но и редица други неща, които ни е омерзително да цитираме, доколкото в случая се занимаваме с проблемите на сатирата, а не с особеностите на клеветата и на нечистата сплетня. Не искаме да гадаем и от какви позиции са направени подобни обобщения, макар че изводът се налага от само себе си. Автор, който рисува безобразието не в конкретната му проява, нито в положението му на исторически обречено явление, а като нещо безпрепятствено и повсеместно властвуващо над нашия бит и нрави, очевидно най-малкото е загубил представа за вярната посока и е забравил, че ненавистта и злобата в изкуството имат право на съществуване само когато са функция от една голяма обич към човека и човешкия прогрес. Колко далеч е незавидната роля на подобни автори от истинското призвание на сатирика, което Некрасов някога бе формулирал в стиховете:
„Он проповедует любовь Враждебни словом отрицания…“
Ако произволното обобщение издава идейната позиция на черногледеца, то двусмислицата в сатирата твърде често се пуска в ход, за да прикрие тая позиция. В изкуството обаче работите са наредени тъй, че маскировката всъщност най-добре разкрива това, което би искала да прикрие. Тъкмо затуй идейната двусмислица се оказва обикновено еквивалент на идейното двуличие. В случая, разбира се, не става дума за намека или под-текста като напълно приемливи похвати на художествен израз, а за оня род двусмислици, изразяващи, от една страна, онова, което по понятни причини не е удобно да се изрази направо, и оставящи, от друга страна, отворена вратичка за някакво невинно извинение. Подобни автори изглежда
