забравят, че езоповският език не е измислен от тях самите — както свидетелствува и самото му название — и че ако прескочим от древността до по-ново време, следва да припомним, че всички ние сме се школували в тоя език през периода на фашистката цензура, така че в случая „шифърът“ отдавна не може да върши работата на шифър.
Но защо — двусмислици? Защо — шифър? Много просто: защото, както казва самият Радой Ралин:
„Хем му се иска, хем не му стиска.“ И тъкмо по тоя начин се стига до естествения и очакван от всички епилог: бракосъчетанието на клеветничеството с подлостта.
В нашето общество този, който произнася истината, но именно истината, а не полуистината или предрешената като истина лъжа, той не се нуждае от патерицата на плахи намеци и двусмислени иносказания. Самото съществуване и самото развитие на социалистическото общество е основано на съобразяване с истината и с реалността. И тъкмо затуй, когато казваме партийност, това означава правдивост, и когато говорим за действителна правдивост, подразбираме последователна партийност. Нашата партия има нужда от такава сатира, която вярно да разкрива и точно да оценява отрицателното в живота, която да бичува старото и реакционното, да разчиства пътя на прогреса, да воюва за партийната правда. Ние можем да признаем за наша сатира само такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата битка, която водим за светлото бъдеще на човечеството.
Сборникът с „народни епиграми“ (така е квалифициран жанрът им на корицата) бе издаден през 1968 г. Тогава България още не беше подписала конвенцията за защита на авторските права, върху страниците на екземпляра не може да се намери познатият текст — „Всички права запазени“. Но за какви ли „права“ може да се говори в случая? Книгата бе иззета от библиотеки и книжарници, критиците не я споменават в проблемни и обзорни статии за съвременната българска сатира, нито в календарно-проблемни скици за двамата автори — единият на текста, другият на илюстрациите. Въпреки забраната обаче и в България, и в чужбина се намериха хора, които да скътат малката книжка — като реликва, като талисман, като надежда за по-добри времена на България. Обиколила Бог знае колко градове и държави, минала през строго охранявани държавни граници, четена и препрочетена, разлиствана може би стократно — ето я пред мен книгата, превърнала се в мит в собствената си родина. Връщам се към нея, за да констатирам актуалността на „Люти чушки“ и за днешния ден (Сега е 2002 г. актуална ли е? :-) бел. от Виктор от http://bezmonitor.com) на социалистическа България — като тематика и като „партийно отношение“ към художествените ценности. Но преди това — предисторията на литературното явление на драматичните събития около него.
Към 68-а, годината, в която „Люти чушки“ бе публикувана, в народното съзнание Радой Ралин вече беше се превърнал в своеобразен двойник на фолклорния Хитър Петър. Върху основата, която представляваше вътрешната същност и външното поведение на един действително съществуващ човек, народното въображение бе изградило необходимия за всеки исторически етап любим герой: не само безкомпромисно честен, но и с бърз критически рефлекс, способен да постави в смешно положение причинителите на социалните неправди. Мълвата обогатяваше житейските преживелици на Радой Ралин, приписваха му се дела и думи, понякога извършени и изречени от други „рицари на светата правда“. Така продължава и до днес и процесът е напълно естествен — една личност да се превърне във въплъщение на народната мечта за еталон на гражданско поведение. При това до 68-а той вече бе написал епиграмите си в книгите „Безопасни игли“ и „Личен контакт“, които са може би най-силните му стихосбирки, бе създал в съавторство с Валери Петров извънредно популярната, макар и бързо свалена от сцената пиеса „Импровизация“ за която бе критикуван лично от Тодор Живков на срещата на Политбюро на ЦК на БКП с дейци на културния фронт през април 1963 г.
„Ние сме длъжни обаче, беше казал там българският държавно-партиен глава, да поговорим с авторите на «Импровизация» и изобщо с нашите сатирици. Не може да се бие така по нашите кадри, да се представят в отрицателна светлина като цяло, да се обобщава по този начин. Къде ще отидем, ако правим така? Това означава неизбежно да се насочи творчеството на някои творци срещу тези, които стоят начело в борбата на народа за социализъм и комунизъм. Сега няма чорбаджии и бирници, удряйте по кадрите!“
Епиграмите в „Люти чушки“ не са толкова откровени. Техният смисъл по-често е скрит в сблъсъка между заглавието и кратичкия текст на епиграмата, която в много случаи е точен цитат на някоя народна поговорка или друго устойчиво словосъчетание. Тъй широко рекламираната от партийната пропаганда „реорганизация“ на народното стопанство е коментирана от сатирика Ралин така: „Променил се Алия, погледнал се, пак в тия“. Диалектическото единство между духа и материята е обяснено от него в доста „недиалектически смисъл“: „Без брашно — страшно“. Произходът на съвременното черногледство той вижда в непромененото състояние на обикновения човек: „От люлката до гроба, бял свят не види роба“. Под заглавие „Външнотърговска спогодба“ Радой Ралин пише: „Отишел за круши, върнал се без уши“. На всеизвестната народна поговорка „Не го бива ни за слива“ той е поставил заглавието „Номенклатура“: друга — не по-малко разпространена — „Лесно е да говориш, мъчно е да го сториш“ е озаглавил „Стопански планове“. Под „Икономически ефект“ той разбира — „Голямо чудо над малко блюдо“, а под „Отчитане на успехите“ — „Думба-лумба два дни, а година — гладни“. Любопитно е, че в огромната статия на в. „Литературен фронт“ от 21.XI.1968 г., озаглавена „Сатирата — партийно оръжие“, която нанесе разгромяващ удар върху българската сатира и спря развитието й за години напред, бяха цитирани три от епиграмите на Радой Ралин, отпечатани в „Люти чушки“, но без заглавията, които дооформят техния смисъл. А съвсем друго звучи: „Кой излезе прав, не излиза здрав“ с надслов „Качествена обработка“; „Кой постъпва честно, не живее лесно“ — под заглавието „Бедността не е порок, а урок!“; и поговорката „Кой душа не продава, той имотен не става“, поставена под марксистко-ленинския термин „Постоянно-основен капитал“.
Следата, която оставиха „Люти чушки“ в националната литература, старателно се изтрива от партийния надзор над литературната критика, зачертаващ всеки ред, който ги напомня. Но „лековерните читатели“ май не се оказаха отделни единици, а десетките, стотици, че и хиляди разпространители на преписите на тази книга, чиято тематика продължава да бъде актуална. Друг е въпросът защо точно над нея се разрази една от най-сериозните идеологически бури. На една от първите й страници е отпечатана епиграмата „Сит търбух, за наука глух“ със заглавието „Глух, но послушен.“. Под нея художникът Борис Димовски е нарисувал една свиня с опашка — дълга и завъртяна като „министерски подпис“, която, както се говореше тогава и както разказва Георги Марков в един от „задочните си репортажи за България“, напомняла подписа на най- високопоставеното лице в страната. Лицето се огорчило, а май повече разгневило, защото последва режисирана от най-високи места акция по вкарването на сатирата в „правия“ път, по-точно в партийния път, като покрай Радой Ралин в кюпа на изкупителните жертви попадна и младият тогава сатирик Кунчо Грозев, нямащ нито стажа, нито дарованието на автора на „Люти чушки“.
„Както във всички други литературни жанрове, така и в сатирата съществува една голяма тема — се казваше още в редакционната статия на в. «Литературен фронт» — първоосновна по важност, изтласкана напред — поставена на дневен ред от развитието на епохата. Тая тема за сатирата е разобличаването на империализма и на империалистическата идеология във всички техни прояви и всички техни превъплъщения.“
Партийното ръководство, види се, съзнаваше, че макар и облени в кръв, не са отшумели унгарските
