Балада за семейния портрет

Радой РалинБалада за семейния портрет

След няколко дневно пътуване
в градеца бе спряла частта.
Ний търсихме кът за нощуване,
че беше студена нощта.

Тъй крачихме морни в безкрайната
не улица — развалина,
залутани в необичайната
и чужда за нас тишина.

Наоколо — всичко съборено,
едничък дом само спасен.
Вратата му леко притворена,
стоборът — едва прикрепен.

Запалихме лампичка газена.
Накладохме огън в пещта.
И гледаме — как е запазено!
На място са всички неща:

столовете сламени, плетени,
бюфетът с кристални стъкла…
А стаите — чисти, пометени,
постлани и двете легла.

Два бронзови стари светилника
изпъкват въз белия зид.
Отдолу им цъка будилникът,
от снощи навярно навит.

На мивката — пълни са каните,
на място са всички неща.
Еднички ги няма стопаните.
Къде са отишли в нощта?

Как цялата къща оставили
и тръгнали после на път?
Защо в бързината забравили
веднъж да ударят ключът?

Къде са? Ний в мрака се взираме —
отникъде няма ответ.
И после случайно съзираме
венчалния техен портрет.

Тя — в бяло облечена цялата.
Той — с фрак и висока яка.
Как нежно е хванал той бялата
свенлива моминска ръка.

Тя гледа в земята. Смутена е.
Не смее да вдигне очи.
Той с видимо нежно вълнение
след нея върви и мълчи.

Тук, в тая квартира са свили те
семейното свое гнездо
и първата снимка с венчилото
е радвала техния дом.

От никого още немразени,
непомнили тягостни дни.
Били са те сякаш запазени
с портрета от всички злини.

В живота се слънчев унесени,
сами не усетили как
войната страхотно надвесена
дошла и до техния праг.

Градецът изтръпнал във паника
след своя следобеден сън.
Забили камбаните в заника
и хукнало всичко навън.

Съпрузите, горко разплакани,
прегърнали свойто дете —
и — нямало време за чакане,
побягнали също и те!