Теория на хаоса

Хаосът беше на една ръка разстояние.

Първоначално тя не беше склонна. Спирането щеше да означава опасност. Колкото по-бързо стигнеха до Монтана, толкова по-добре. Бяха пътували забележително добре — дванайсет часа максимална скорост, без да спират нито за миг, само с малко забавяне около Чикаго в пиковия час след работно време, и после свободен път в продължение на почти деветстотин мили. Но дори и тогава това се бе оказало временно разсейване. Може би Ксандър имаше право. Вероятно можеха да си позволят една почивка. Сънят — жизненоважно оръжие. Точно след последните туристически обозначения за Болд Хил Дам Сара отклони колата от маршрутно шосе 94. Ксандър каза, че до този момент богините на съдбата са били благосклонни към тях. Тя обаче си имаше едно наум.

Но на шест мили от магистралата настроението му се промени драстично; относителното му спокойствие по време на препускането беше почти забравено в момента, в който пристъпиха прага на стаята. Тя беше почти пълно копие на помещението в Темпстън: малък диван и легло, лампа с абажур, от който бе останало почти само името му. На Сара не й беше трудно да отгатне причината за нервността му.

— Не, не, не — изрече бързо той, — ти първо ползвай банята. Ти кара колата. Така е справедливо.

Сара го погледна с присвити очи.

— Добре — отвърна тя с усмивка. — Щом така е по-честно.

Мина покрай него и влезе в банята. Половина минута по-късно излезе и го свари легнал на дивана с възглавница под главата, която бе взел от леглото, и с гръб към нея.

Не сдържа усмивката си при вида на дългото му тяло под одеялото. Тя спокойно смъкна джинсите си и остана по фланелка с къси ръкави. После угаси светлината и отиде до дивана. Без да каже и дума, тя се мушна при него.

Той почти подскочи, като се притисна с гръб към облегалката на дивана и повлече завивката със себе си.

— Какво правиш?

— Не е много уютно, но…

— Не, питам те какво правиш? — Той се опита да не гледа краката й. — Та аз… аз ти оставих леглото. — Той хвърли одеялото отгоре й. — Мислех си… Мислех си, че ще поискаш леглото.

— Да, предполагам, че на него все пак ще е по-удобно. — Лицата им бяха на по-малко от десетина сантиметра едно от друго. — Но след като ти избра дивана — продължи игриво тя, — значи ще спим тук.

Той се опита да стане, но съобрази, че това означаваше. Да се претърколи върху нея.

— Това… това просто няма да стане.

— Но нали ти го избра?

— Не. Недей… — Неловкостта му се бе превърнала в състояние, близко до паника. — Виж, не мисля, че това е…

— Е какво? — Сара да пръв път изпита неудобство.

— Е онова… което трябва да правим.

Тя го загледа за момент.

— Разбирам — изправи се бавно и седна на дивана е гръб към него. — А кое точно е онова, което трябва да правим? — Тя зачака. — Не те карам да спиш с мен, Ксандър, ако това е причината за тревогите ти.

— Не — изрече отбранително той. — Не това имах предвид. Просто… аз, не знам…

— Не знаеш какво?

Беше му необходимо малко време, за да отговори.

— Не знам… дали мога да го направя.

Тя го загледа.

— Да направиш кое? — Отново се извърна настрани. — Мислех си, че можем да бъдем заедно. Да се подържим взаимно в прегръдките си. Това е всичко. — В гласа й се бе появила мекота. — Имах предвид онова, което ти казах вчера.

— Аз също.

— Тогава защо правиш така?

Няколко секунди и двамата мълчаха. Лицето му се заколеба на няколко сантиметра от шията й, а гърдите му почти усещаха гладкия й гръб.

— Аз… — Той се опита да намери точните думи. — Загубих жена си преди няколко години. Тя беше… Тя правеше всичко както трябва. А после вече я нямаше. — Сълзите го задавиха в гърлото. — А вчера, вчера те държах в прегръдките си. — Тя усещаше дъха му върху шията си. — Беше… толкова хубаво.

— На мен също — прошепна в отговор тя.

Двамата отново замълчаха.

— Сара, има много време, откакто аз… — Той спря.

Тя остана неподвижна.

— Разбирам те. Наистина. — Тя се надигна да стане.

— Не — изрече бързо той, като я улови за ръката и я придърпа обратно върху дивана. — Аз не искам да ти налагам да ме разбереш. Когато те държах в прегръдките си… Никога не съм мислил, че ще мога да го направя отново. Може би поради това, което става… Просто никога не съм се чувствал така.

Тя усети устните му близо до шията си; тялото й сякаш внезапно се бе смалило и станало крехко и уязвимо. Тя усети как ръката му нежно плъзна по китката й, като я придърпа към него и я притисна.

— Така ли? — прошепна тя.

Ръката му затрепери, устните му се плъзнаха по шията й. Докосването сякаш секна дъха й; дробовете й сякаш в миг се изпразниха. Тя се извърна към него, внезапно изгубила сетивата си. Само очите им бяха впити едни в други. И той я повдигна като малко дете, положи я върху леглото с глава върху възглавницата, дъхът им се сля в един, а езикът му изпита сладкия вкус на люляк. Целунаха се. Отначало се изучаваха бавно и нежно, с невинно желание, примесено с наелектризиращото усещане от първото докосване. Скоро топлината на тялото й сякаш го обгърна, ръцете му плъзнаха по гърба й, устата му захапа шията й отстрани, спусна се към гърдите й, към желаната извивка на бедрото и всичко, напомнящо на завивка, беше изритано от леглото. Тя също се притисна в него, прокара пръсти през косата си и го принуди да се отпусне по гръб. Езикът й затанцува върху гърдите му, а устните й го къпеха в толкова отдавна чаканата нежност.

Тя го въведе в себе си, бедрата й се впиха в хълбоците му, като при всеки тласък подскачаше нагоре. Той я сграбчи за гърба и притисна гърдите й до своите, като през това време тласъците им не спираха. Не се чуваше нищо, освен задъханото им дишане. Изведнъж тя се озова по гръб, а той сключил ръцете си около нея с все по-нарастваща страст. Пръстите й деряха гърба му, бедрата му и го поглъщаше все по-дълбоко в себе си, докато накрая ги връхлетя опустошителното облекчение. Останаха вкопчени един в друг и жадно гълтаха въздух като удавници.

Заспаха така, неспособни да се пуснат.

Първата експлозия ги разбуди посреднощ; втората я завари на ръба на леглото. Пламъците озаряваха стаята през тънките щори. Тя го погледна, но не можа да произнесе нищо. Той също не каза нищо. Убежището им се бе изпарило. Светът отвън сурово настояваше за присъствието им.

Сара се изправи и сграбчи дрехите си, докато той остана застинал с гръб, опрян на стената. Отвън дъждът биеше по стъклата и размазваше сиянието от експлозията. В най-далечната част на паркинга видя малък камион в пламъци. Значението беше ясно. Това беше покана. Покана до нея. Сара нахлузи ризата си и отново погледна през прозореца. Ръката й здраво стискаше пистолета. Погледна през рамо към Ксандър; той не откъсваше очи от нея. Тя бавно отвори вратата и пристъпи под барабанящия дъжд.

Дъждът беше студен, отначало разтърсващ, после успокояващ, разбуждащ сетивата й. Много от гостите на мотела също се бяха стекли навън. Собственикът на камиона трудно можеше да бъде сбъркан с друг — обикаляше около камиона на безопасно разстояние с вдигнати към небето ръце и зяпнала уста. Няколко души полагаха усилия да овладеят пламъците с пожарогасители, но те бяха само отвличаща маневра, за да я измъкнат от стаята, съобрази внезапно тя. Каква други причина би могло да има?