Теория на хаоса

Отново последва пауза. Този път проговори Седжуик.

— Записът от къщата на Скентън даде ясно да се разбере, че и Джаспърс, и Трент в момента притежават нещо, което се оказва документ с разрушителна сила.

— Значи за теб няма никаква разлика между този убиец и Джаспърс?

— На този етап — не. Може да не успеем да се доберем до тях, преди да предадат информацията, с която разполагат.

— Да не мислиш, че той ще хукне в полицията? Мислиш, че ще го вземат на сериозно ли? — Старецът зачака. — Съгласен ли си с това, Антоне?

— Аз… да. Той е… проблем. Трябва да бъде… разрешен.

— От теб няма да излезе никакъв актьор, Антоне. Следващия път Джонас трябва да се погрижи да си научиш хубаво репликите.

— Той е голям човек — отвърна Тайг — и може да взема самостоятелни решения. Ние всички вземаме сами решенията си.

— Аха, най-после си дойдохме на думата — изрече умореният глас. — Най-накрая виждаме защо цялата тая заговорническа дейност изведнъж става толкова важна. Това няма нищо общо с Джаспърс, нито с Алисън, нито дори и с госпожица Трент, нали, Джонас? А има общо с онзи, който взема решенията, който упражнява контрола. — Той изчака с надеждата някой да се обади. Никой не се обади. — Ти глупаво, глупаво човече! Ти отговаряш за решенията; ти знаеш как се отнасят едно към друго всичките неща. Ти не знаеш нищо! Мислиш ли, че не те разбирам, Джонас? Мислиш си, че съм толкова стар и изкуфял, за да не видя онова, към което се стремиш с цялото си същество? Това е хаосът, естествено. Това е онова, към което се стремим всички. Точно в този пункт обаче се разделяме. Прав ли съм? Хаосът е крайната ти цел. Порядъкът те отегчава, постоянството и стабилността за човек като теб са второстепенна грижа. Ти предпочиташ свободата, която носи хаосът, неограничените възможности. — Думите му бяха изпълнени с презрение. — Мислиш си, че не го знам, че това не се вижда отстрани ли? Това беше очевидно още от самото начало, причината, поради която те избрах — твоят егоизъм, толкова важен за делото. Защо мислиш, че държах нашийника толкова стегнат през всичките тези години? Може и да съм бил глупак да си мисля, че няма да провериш колко здрав може да се окаже той. Грешката беше моя. Повече няма да я повторя.

Тишината отново зацарува по линията. Накрал Тайг проговори с контролиран глас и точни думи, които трудно можеха да замаскират бушуващия под повърхността им гняв.

— Ти ли избра Джаспърс?

— Питаш ме за информация, която не е твоя работа.

— Аз съм си я направил моя тази работа, старче! Ти ли го избра?

— Не ми говори с такъв тон! Разбра ли? — Тишина. — Разбра ли това, Джонас?

Думите излъчваха огъня на отдавна забравен пламък, отрова, която сякаш върна и четиримата обратно в миналото в една колиба на италианския бряг; три момчета седят в ъгъла, ужасени, докато възрастният мъж излива гнева си върху най-големия си ученик.

— Кажи ми, Джонас, защо се опита да ме заблудиш? Защо не ми кажеш, че ти си бутнал Антон във водата? — Той плесва с размах лицето на момчето, а силата на удара му е достатъчна, за да го изпрати на пода. Джонас се изправя и сяда на стола, без сълзи, само главата му трепери леко. Мъжът отново го удря; момчето отново пада, този път кръв протича от разбитата му устна. — Защо ме заблуждаваш?

— Не съм…

— Няма да ми говориш с такъв тон! — крещи мъжът и стоварва юмрука си върху веждата на момчето, чиято глава отхвърча назад и се стоварва върху дървената стена, а от очите му руква бурен поток сълзи. — Ти си нищожество! Нищожество! Но аз ще направя от вас велики завоеватели. Всички ще ви направя велики завоеватели! Разбирате ли ме?

Момчето кимва с приведена глава и разтърсено тяло.

— Да — изхърква той. — Аз ви заблудих.

Мъжът протяга ръка и погалва косата на момчето.

— Ти си добро момче, Джонас — казва той, като поглежда и другите двама. — А сега иди се измий.

— Да — отговори Тайг с глас все още в миналото.

— Добре… Антоне, утре ще освободиш студентите за зимната им ваканция и после си вземи отпуск на острова. Провери дали хората са готови за пристигането ми. Ще летя преди обед. Лорънс, ти ще останеш в Ню Орлиънс. А ти, Джонас… — той направи пауза, без да очаква отговор, — … ти ще бъдеш в Сан Франциско. Всичко ясно ли е?

— Да — отговориха като един гласовете.

— Добре. Ще поправя грешката, която сте допуснали. Но не ме поставяйте отново в такова положение. Вече съм прекалено стар, за да почиствам след вас.

О’Конъл се измъкна от шофьорското място. Фургонът се различаваше доста от очакванията на Сара. С очевидно превъртян километраж, автомобилът представляваше дървена барака, боядисана с тъмнозелено. В задната част стъклото беше истинска менажерия от колежански и гимназиални стикери, бронята крещеше със странни предупреждения и още по-странни съобщения, като понякога двете се сливаха в гротескни съчетания: ВНИМАВАЙ, ГОСПОД — ТОЙ НЯМА НУЖДА ОТ МИГАЩИ СИГНАЛНИ СВЕТЛИНИ. Алисън остана погълната, докато четеше всяко едно от тях съсредоточено, сякаш бе съзряла далеч по-сериозно съдържание под повърхността. О’Конъл подхвърли ключовете на Ксандър и тръгна към нея.

Мотоциклетът е на около петнадесет минути път оттук — каза той. — Ще трябва да ме хвърлите дотам. — Той се приближи до Алисън и се включи в разглеждането. — Това е доста странна смесица, не ще и дума. — Тя не откъсваше поглед от стикерите. — Какво ли не и всичко несвързано. Но въпреки това е доста любопитно за четене.

Тя се обърна към него и усмивка пробяга по устните й. Той понечи да тръгне към отворената врата, но тя бързо го сграбчи за ръката — все така усмихната и с топлина в очите. За момент О’Конъл не беше сигурен как да постъпи. Много бавно положи ръка върху нейната.

— Защо не дойдеш с мен? Ще пътуваме заедно. Какво ще кажеш?

Усмивката разцъфна още по-силно по лицето й, а очите й пламнаха щастливо.

— Добре. — Той намигна и я поведе към вратата.

Дванайсет минути по-късно Ксандър започна да забавя покрай една изолирана пътна ивица, която водеше към градчето Брайън. О’Конъл даваше инструкции от задната седалка. Мотоциклетът беше навътре в гората; той щеше да го докара сам.

— Използвай номера, който ти дадох, като точка за контакт — добави той. — Вероятно мога да събера хората за осемнадесет часа. Това е равнинна местност, така че намери място някъде в радиус от седемдесет и пет мили от…

— Знам процедурата — прекъсна го Сара. — Ще извадим истински късмет, ако успеем да стигнем дотам до утре сутринта. Ще трябва да внимаваме много, особено с Алисън…

Бих искала да отида с него — каза момичето със спокоен и ясен глас.

И тримата се обърнаха към нея. Сара проговори първа:

— Това може да се окаже малко трудно, Алисън. — Тя се опита да я разубеди. — Гал има само мотоциклет…

— Знам. — Гласът й беше все така прям. — Бих искала да отида с него.

Сара се загледа в бившия си колега. Изражението върху лицето му беше всичко друго, само не и това, което бе очаквала. Той беше захилен до уши.

— Може и да не се окаже чак толкова лоша идея — заяви ирландецът. — Имам предвид да я взема със себе си. — Идеята явно го завладяваше с всяка изминала секунда. — Всъщност това може да се окаже най-добрият начин да ги накараме да разделят силите си на две, за да… — Той погледна Сара. — И ти си имаш своя товар… Извинете ме, професоре.