откъслечните фрази в пергамента, от които да оформиш смислени изречения. Винаги беше имал вкус към пъзелите. Татко се смееше и се веселеше от сърце.
Докато Пиърс не му каза, че не Хораций или Есхил, а свети Павел предизвиква целия този смях.
— Ние го пращаме в католически университет, а той иска да се зароби за цял живот? В какво сме сгрешили? Татко, разбира се, се шегуваше; родителите му никога не се бяха съмнявали в неговата искреност, дори и тогава, в гимназията. Но Пиърс знаеше, че тези шеги означават, че те всъщност никога няма да приемат решението му. Бяха си далеч по-добре с интелектуалните занимания и научните си програми. Не беше учудващо. И затова винаги се бяха отнасяли със собствената си вяра като с нещо, което трябва да се държи на една ръка разстояние.
А Пиърс знаеше, че това няма да му подхожда. Той се прехвърли теология, прекара няколко лета, работейки за архиепископията в Чикаго, и направи първите си стъпки над равнището на обикновените ритуали. Първите стъпки над играта на ученост и към крепостта на църквата.
Заедно с Джон Джей.
Дори сега, на повече от пет хиляди километра, клекнал зад камара строшени тухли, Пиърс не можеше да сдържи усмивката си при мисълта за отец Джон Джоузеф Блейни, енорийски пастор на църквата „Свято сърце“ — тази грамада от бяла коса, тези вежди, които винаги се нуждаеха от оформяне. Първия път, когато се срещнаха, Пиърс наистина трудно си наложи да не зяпа косматите снопчета, виещи се към клепачите, макар че никога не стигаха чак дотам. Впечатлението оставаше дори когато човек откриеше мъдростта и духовната сила на Блейни, скрити зад приведените рамене и зад изтощеното тяло, далечно ехо на някога внушителна фигура.
Същото чувстваха и останалите свещеници, дори и най-нахалните — никой не смееше да се изпречва на пътя на шейсет и пет годишния Блейни. Веднъж той дори взе участие в акция за залавяне на наркотици — беше научил, че някои от по-младите членове на паството му са се поддали на порока. Естествено, взе със себе си и Пиърс и двамата се потиха часове с три ченгета в едно претъпкано приземие. По типичния си начин Джон Джей накара Пиърс да прекара времето, като тихичко повтаря на глас игрословици — напред и наопаки: според него нещо необходимо за човек, облякъл расото.
Пиърс нямаше да има нищо против да си поиграе точно сега.
— Вярата е пъзел — казваше Блейни, — трябва да пазиш бодър ума си за нея.
Когато най-после, след три часа, децата дойдоха с шейсет грама марихуана, Пиърс направо трябваше да удържа за ръкава единия от полицаите, за да не се нахвърли върху Джон Джей.
— Три шибани часа, отче, за шейсет…
Блейни знаеше какво ще представлява „пратката“ (макар че не беше казал на Пиърс). Известно му беше също как ще се отрази гледката на тримата цивилни полицаи, готови да се нахвърлят върху дванайсетгодишни „дилъри“. Три часа за шест деца. Добра сделка, според Джон Джей. Трябваше му известно време, за да убеди полицаите да не прилагат строго закона, но накрая те се съгласиха и оставиха нарушителите в ръцете на Джон Джей. Видът на децата, разбрали, че с тяхното „превъзпитание“ ще се занимава отецът, беше достатъчно изразителен.
Пиърс обичаше онези летни месеци с Джон Джей. Чудесни и възторжени дни. След тях решението му вече беше категорично.
Но баща му беше на друго мнение.
— Сигурен ли си? — попита той. — Искам да кажа, съвсем сигурен?
— Да, татко, сигурен съм. — Седяха на кухненската маса в последните часове на Деня на благодарността — сами. Пиърс бе свидетел на нещо, което не бе вярвал, че ще види: баща му загуби дар слово. И за първи път се почувства равен с него.
— Предполагам, че си се надявал да се насоча към нещо друго, така ли?
— Всъщност… Не знам.
— Това е главното. Че никой не знае нищо.
— Хитрец. — Усмивка.
— Лукавец, по-точно. — Той гледаше как баща му се смее. — В това намирам смисъл, татко.
— Разбирам. Само че… животът ти ще бъде много самотен, Иън. Свещениците са друго племе. Сигурен съм, че отец Блейни ще е първият, който ще ти го каже.
— Затова ли носят тази маскарадна въшлива якичка?
— Говоря ти сериозно.
— Знам. И се опитвам да ти кажа, че не схващам нещата по този начин. Виж… помниш ли летните игри в лигата „Нютън“? — Кимване. — Спомняш ли си как ти казвах колко много обичам онова чувство, когато все още има достатъчно слънце, за да се види топката, но не достатъчно, за да му вярваш напълно? И тогава я запратиха към мен, и аз затичах да я гоня и тъкмо да я хвана, затворих очи, за да разбера дали ще падне в ръкавицата ми.
— Какъв превзет кучи син си. — Усмивка.
— Ами да — Пиърс се засмя. — Добре, спомняш ли си, когато ти казах, че когато отворих очи, топката беше там?
Кимване.
— Това е почти същото, само че хиляди пъти по-хубаво. Не можеш да го видиш, но знаеш, че го има. През цялото време. Как може да се чувстваш самотен?
За миг Пиърс помисли, че вижда в очите на баща си сянка на съжаление. Не за сина, който беше „на грешен път“, а за самия себе си. Тъга по чувство, което никога нямаше да изпита.
И все пак именно баща му предложи мисията за подпомагане на бежанците. Възторжените моменти в бейзбола и летата със свещеника бяха едно; босненските сражения бяха друго. Да изпробваш убежденията си на място, където вярата е в минимално количество. Преди да се хвърлиш в дълбокото. Затова беше дошъл.
Бездушието не беше възможност.
— Оттук — чу се глас зад купчините развалини. — Открихме ги.
Пиърс позна гласа — Салко Мендравич, мъж като мечка, който бе взел Пиърс под крилото си още първата седмица след пристигането му. Човек, който даваше мило и драго да общува при всяка възможност с пристигналите в селото американски свещеници и техните млади придружители. „Да, ваше преосвещенство, ще положа много грижи за тези млади хора, толкова смели, с толкова благороден дух…“ Мендравич, актьор преди войната, със същия ентусиазъм започна да ги учи да разглобяват, почистват и сглобяват автомата „Калашников“ веднага след като свещениците си тръгнаха. Не съвсем обичайната учебна работа за младежите. Бяха шестима. Петимата издържаха две седмици. По някаква причина Пиърс беше останал.
„По-силно убеждение“ — бе си казал тогава.
— Лошо. — Мендравич излязе на открито, проблясъците от горящия склад с гориво очертаваха огромното му тяло. — Йосип е ранен. — Той застана до Пиърс, гласът му свистеше. — Иска свещеник.
— Аз не съм свещеник — отвърна Пиърс.
— Знам… но ти дойде със свещениците. А точно сега той се нуждае от свещеник. Ти си най-близкият подръка. Той има нужда от последно причастие.
— Не мога да му дам последно причастие.
— С него е Петра — Мендравич опита да се усмихне. — Прави всичко възможно той да се чувства по- добре.
— Ще го вземем с нас. — Пиърс се раздвижи. — Ще му намерим свещеник в Слитна.
— Ще трябва да го носим. — Мендравич го стисна за ръката. — А възможността Да издържи е много малка. Колко пеницилин искаш да оставиш тук, Иън, за да го спасиш? — Усмивката беше изчезнала, хватката беше желязна. — Той иска да умре в мир. Мислиш ли, че Господ ще разбере?
Пиърс се опита да отговори, но внезапна експлозия пред външната стена на църквата не му позволи. Мендравич го блъсна на земята, насочи автомата си към отдавна изкъртения прозорец и изстреля един откос. Секунда по-късно двамата скочиха — сенките им върху отсрещната стена също скочиха — и се вмъкнаха под купчината греди и тухли — част от стената и покрива захлупиха пода като капак. Куршумите рикошираха зад тях.
— Петра! — високо прошепна Мендравич.
