пронизва цялото му тяло.
— Вече е близо. — Думите го накараха да се стегне и да ускори крачка.
След десет минути Петра спря. Стояха в средата на голяма равна поляна. Тъмна сянка очертаваше отсрещния край — дървета, предположи той, зад тях може би се простираше гъста гора. Петра закрачи през поляната, той тръгна до нея; с всяка стъпка пред тях все по-ясно се очертаваше висока сянка. Трябваше му цяла минута, за да разбере, че в средата на поляната има нещо; очертанията му ставаха все по-ясни, докато приближаваха. Стигнаха на двайсетина метра до него и спряха.
Пред тях се издигаше недокоснатата църква. Без паднал купол, без срутени стени. Цяла. Беше висока десетина метра, с нисък купол и камбанария, издигаща се в небето; каменната зидария лъщеше в лунната светлина. Беше невъзможно да се каже кога точно е построена. Може би преди петдесет, може би преди сто години. Може би повече. Начинът, по който босненците строяха църквите си, се бе променял съвсем малко, за да се правят точни предположения. Най-добре можеше да се съди по патината на времето. В централната част се виждаха две големи правоъгълни врати, тъмнеещи в мрака, на всяка имаше ръждиви метални халки. Петра се запъти към тази вдясно, Пиърс вървеше на няколко крачки след нея.
Влязоха. Лъчи лунна светлина се промъкваха през няколкото реда счупени прозорци; беше достатъчно светло, за да се види, че пейките отдавна са натрошени за подпалки; каменният под беше омазан с петна и осеян с боклуци, неподходящи за грабеж. Както във всяко нещо с покрив в района, покрай стените се редяха купчини слама, останали от някогашни посетители, макар че най-известните пътища за бягство се отдалечаваха все повече и повече от църквата, което я освобождаваше от задължението й да бъде убежище. Под купола висеше огромен железен полилей; празните гнезда и проблясващите долу стъкълца, бяха единствените останки от отдавна изпотрошените крушки. Втора, по-малка лампа висеше над олтара; дългата й верига се поклащаше във въздуха от невидимо течение. Над нея с дебели главни букви бе изписано „Благословени са дошлите“.
Горната част на църквата обаче бе останала незасегната; тук-там имаше откъртени парчета тухла или камък, но нищо друго не бе повредено.
— Никой вече не идва тук — каза тя, — дори бегълците.
Намери нещо на земята и се опита да го разгледа в жълтеникавата светлина.
— Невероятно е, че е оцеляла. — Той прокара пръсти по стената — студен гладък камък със следи от влага.
— Не е невероятно. Разрушаването й ще е светотатство.
— Светотатство? — Думата изглеждаше странна и съвсем не на място. — Това не ги спря в Пряк.
— Онази църква беше католическа. Те изпитват удоволствие да разрушават католическите църкви.
— А тази православна ли е? — попита той и посочи надписа над олтара. — Не мисля.
— Е, тази част е католическа. — Тя видя, че не я разбира, и поясни: — Историята й е малко необикновена. Отдолу има стара православна църква, почти разрушена по време на турското робство. Но е оцеляло достатъчно, за да запази и очертае свещената земя. Под нея пък има останки на светилище от времето на богомилите. Всички пластове са един над друг Чудесен модел за това как е протичал животът по тези места. Разбираш ли, ако унищожиш едното, разрушаваш всичко. Светотатство за всеки, който изстрелва снаряди или мини.
Преди той да може да каже нещо, тя тръгна към една ниска арка в лявата част на олтара и изчезна. Той я последва и заслиза по тесни стъпала; каменните стени в мрака извиваха, следвайки стълбата.
След няколко крачки светлината изчезна. Като опираше ръце в стената, той слизаше предпазливо; звукът на стъпките й отпред му даваше достатъчна представа за посоката. Веднъж или два пъти стъпалата се стесняваха и това объркваше ритъма му. Трябваше да спира, да опипва с крак следващото стъпало и чак после да продължава.
— Пази си главата. — Тя беше доста по-далеч, отколкото бе очаквал, гласът й прозвуча на около пет метра пред него, но не много надолу. Той предположи, че има още само две-три стъпала, и протегна ръка пред себе си. Внезапната болка му напомни за раната в рамото. Пръстите му срещнаха камък и той започна да изследва извивката на арката. Наведе се и бавно продължи напред; очите му все повече и повече свикваха с тъмнината и той долови очертания на стена и на под.
Победата му бе краткотрайна — внезапно ярка светлина освети всичко: беше фенерче в ръката й.
Той закри очи с ръка, после я свали. Стените тук бяха с различен цвят, някак по-бели. Докато горе, в църквата, всеки камък бе издялан в точна правоъгълна форма, тук имаше големи неравни плочи. Таванът беше нисък, не повече от два метра, гладката му повърхност и майсторската зидария бяха ясно доказателство, че е построен от католици върху малката православна църквичка, в която стояха. Нищо в помещението обаче не напомняше за някогашните му религиозни предназначения, с изключение на откъси от надписи на кирилица по горната част на всяка стена. Буквите бяха избледнели и не можеха да се разчетат. Още слама, още едно съдрано одеяло.
— Държа го тук — каза тя и постави фенерчето на един издаден камък. Той не отговори нищо. Почти минута никой не пророни и дума. Накрая тя продължи: — Късмет, че никой не го е прибрал. — Чак тогава той осъзна, че са сами. Без среднощни нападения, без експлозии, без трескави разговори. Сами. Очевидно бе, че и тя го усещаше.
Тя се обърна и махна къдриците от лицето си.
— Решил си да си тръгнеш.
— Какво? — Въпросът го свари неподготвен.
— Да си заминеш. За Щатите.
Той я гледа известно време преди да отвърне.
— Нищо не съм решавал.
— Време е да станеш свещеник.
Той пак не каза нищо.
— Няма нужда да обясняваш — каза тя, вече по-меко. — И аз щях да замина, ако можех.
— Сериозно? — Тонът му изразяваше несъгласие. — Не, нямаше. Никой от вас не би заминал.
— И заради това мислиш, че трябва да останеш? Защото нямаме избор? — Тя поклати глава. — Това не е добър отговор.
— Останах, защото имах причина да дойда.
— Но причината, заради която си тук, няма нищо общо с това, заради което си дошъл. — Без гняв, без укор. Наблюдаваше как очите му я отбягват. — И двамата го знаем. Иначе щеше да заминеш отдавна, с всичките други здравомислещи момчета, които видяха достатъчно за две седмици. Но ти остана, защото мислеше, че си по-силен от тях, че твоята… вяра може да издържи повече.
Той се втренчи в нея.
— Е, моята вяра загуби битката доста отдавна. — Тя не отклони очи. — Мисля, че и с твоята е същото. По-добре замини преди да е станало късно.
Той мълчеше. Искаше да й отговори, но не можеше. Нямаше начин да се защитава срещу истината. Накрая каза:
— Тогава какво да направя? Да го приема ли?
— Не знам — каза тя.
Пиърс опря глава в стената.
— Не ми помагаш много.
— Можеш да намериш нещо друго. — Тя отново го загледа настойчиво. Изчака, после се обърна и скупчи сламата; беше с гръб към него. — Може би вече си го направил. — Главата й се наклони на една страна, косата й се разпиля по рамото; вратът й беше гол, половината в сянка, половината осветен.
— Знаеш, че е така — каза той.
Тя донесе още слама. Не го гледаше.
— И това е проблемът, нали?
Той все така стоеше до стената.
— Какво искаш да ти кажа?
Тя се обърна към него.
— Има ли значение?
— Разбира се, че има.
