някаква карта. Мендравич ги погледна, кимна и ги поведе към Петра и Пиърс.
— Тези мъже идват за кутията, която сте намерили — каза той високо, за да надвика шума на моторите. — От Ватикана са.
Двамата само кимнаха и продължиха към къщата.
— Бързаме да се върнем — каза по-високият и свали очилата си. — Разбира се, ако сте намерили това, което търсим.
Внезапно на Пиърс му хрумна, че Мендравич всъщност беше пратил съобщението само преди минути. Как тези двамата бяха разбрали, че трябва да дойдат тук?
— И какво всъщност е това? — попита той.
— Моля? — Високият се обърна към него.
— Тетрадките. Какво точно представляват?
Мъжът се взря за момент в Пиърс.
— Вие сте единият от хората, които са ги открили, нали?
— Да — отвърна той. — И жената.
— Ясно. — Мъжът погледна Петра, после пак се обърна към Пиърс. — Разгледахте ги, нали?
Вече приближаваха къщата.
— Опитахме се — отвърна Пиърс, — Но никой от нас не познава…
— Странните знаци ли?
— Да — каза Пиърс.
— Ясно.
— Заповядайте — каза Мендравич и посочи вратата. Мъжът задържа погледа си върху Пиърс, кимна и влезе.
Кутията стоеше отворена на масата. По-ниският бързо започна огледа тетрадките. Пиърс спря на прага и каза:
— Ватикана. Доста отдалече идвате. И толкова бързо.
— Ами ние сме си бързаци — каза по-високият. Следеше с очи какво прави колегата му.
— Като се има предвид, че предадохме съобщението по радиото само преди петнайсетина минути, наистина сте бързаци.
— Да. — Мъжът се обърна към Пиърс. — Прехванахме го по радиото. В хеликоптера. — Личеше му, че се насилва да говори небрежно. — Просто късмет.
— Много голям късмет — отвърна Пиърс.
Мъжът се усмихна. Само свиване на устните.
— Както ви обясних, бързаме да се приберем. — Отработената усмивка остана. — Къде, казвате, сте намерили кутията?
— В една църква — отвърна Пиърс, очите му бяха втренчени в мъжа. — „Свети Йероним“.
— Само вие и жената бяхте там, така ли? — Тонът му подсказваше, че знае много повече, отколкото казва. Пиърс разпозна заплахата.
— Да — отвърна той и хвърли поглед към Петра. Тя кимна.
— Църковни документи — каза мъжът и понеже Пиърс не отговори, добави:
— Питахте какво е това. Език, а не символи.
Въпреки че целият му инстинкт подсказваше да не приказва, Пиърс не можа да се сдържи.
— Смешно! Щяха да се изгубят в една запустяла църква в центъра на военна зона.
— Да — отвърна мъжът. Наблюдаваше как партньорът му внимателно разгръща страниците. — Това бе откраднато от Ватиканската библиотека преди няколко месеца. Съобщиха ни, че се е появило тук, на черния пазар.
— Ясно. — Пиърс усещаше напрегнатия поглед на Петра, но предпочете да не му обръща внимание.
— Черният пазар е гадна работа — продължи мъжът. Гледаше колегата си. — Убиват хора за едно парче месо.
Обърна се към Пиърс.
— Имали сте късмет, че не сте срещнали никого в тази запустяла църква. — Задържа погледа си върху него за няколко секунди, после пак погледна колегата си, който кимна и затвори кутията. — Но няма за какво да се безпокоите повече.
Взе кутията и двамата тръгнаха към вратата. Пиърс се отмести да им направи път.
— Благодаря. — Мъжът спря. В очите му се таеше заплаха. — Сигурно имате много работа тук. Дано да я свършите по-бързо.
Още една усмивка — и последва по-дребния мъж навън. Пиърс ги гледаше как се отдалечават.
— Много си глупав, Иън — каза Мендравич над рамото му. — Нямам представа какво има в тази кутия, но не бива да предизвикваш такива като тях.
— Не мога да си представя, че Ватиканът…
— И аз не мога, но нищо не може да ме спре да им кимам и да се усмихвам, и да им дам всичко, което искат. Колко време изкара тук и още не си разбрал това?
Двамата мъже стигнаха до хеликоптера. Мендравич продьлжи:
— И няма да си губя времето да ви питам какво наистина е станало снощи в църквата. Имали сте късмет, че никой от тях не е бил там.
Пиърс гледаше как хеликоптерът излита към слънцето.
Шофьорът, албанец от Тирана, се бе промъкнал през границата преди няколко месеца и сега помагаше и на други да се измъкнат от опасната зона. Срещу заплащане, разбира се. Днес щеше да придружава един млад американец до Загреб. Бяха му казали, че е журналист. Подробностите нямаха значение. Естествено той делеше с няколко подкупни граничари — ако някой въобще можеше да нарече онези продажници „граничари“, — но все пак оставаше и за него. Американците винаги плащаха предостатъчно.
— Плащаш двойно, ако стигнем границата след залез слънце — изсумтя шофьорът.
Пиърс не му обърна внимание и продължи да говори с Мендравич.
— Имам адреса.
— Той ми е доста далечен братовчед — каза хърватинът. — Но все пак трябва да разбере, че съм още жив.
Пиърс кимна и се опита да се усмихне.
— Тя няма да излезе, нали?
Мендравич го хвана за раменете и го погледна в очите.
— Това, което те е довело тук, е все още в теб. Не го подлагай на изпитание.
— Ще се опитам.
Мендравич се усмихна и кимна. После каза:
— Няма да излезе. — Потупа Пиърс по бузата. — Сбогом, Иън.
После се обърна и влезе в къщата.
Пиърс изчака още един миг, после се качи в буса, погледна за последен път обезобразената от войната околност и се отпусна на седалката. Албанецът изглеждаше разтревожен.
— Казвам ви, след залез не можем да се промъкнем. Без значение колко пари имате. — Той изчака Пиърс да каже нещо, после попита: — Имате пари, нали?
PATER1
1
Летният дъжд бе сварил неподготвени повечето от събралите се в базиликата „Сан Клементе“. Дневната горещина беше навън, зад каменните стени, но и тук шапки и ръце се бяха превърнали във вентилатори, за да се борят със задухата. Дори мозайките отгоре, извивки в червено и зелено, като че ли се потяха в горещината. Обикновено празен, сега нефът беше зает от плътни редици столове, поставени точно зад
