— Защо? И двамата знаем, че нищо няма да промени онова, което правиш. — Тя млъкна за момент. — Или това, което правя аз. Аз не мога да се махна оттук, Иън. Знаеш го.
— Не те моля за това.
— Напротив, молиш ме. Казваш или: „Ела в Щатите и ме избави от това да стана свещеник“, или: „Качвам се на следващия самолет без теб“.
— Не е честно. Не става въпрос да ме спасяваш от нищо.
— Тогава за какво става въпрос? Ако искаш нещо толкова отчаяно, за какво всъщност става дума? — Тя отново замълча. — Нещо се случи — и двамата го знаем — и съжалявам, че не подхожда на мястото и на времето. Съжалявам, ако това е объркало плановете ти. Съжалявам, че не си позволяваме лукса да се измъкнем оттук и да се махнем. Съжалявам за всички тези неща. Но не мога да направя нищо. Аз съм тук, където трябва да бъда, и ти или можеш да останеш тук, с мен, или да си тръгнеш. Изборът е твой. Аз нямам избор.
Пиърс я загледа втренчено. Все повече осъзнаваше чувството, стягащо гърдите му. Тя отново се обърна към купчината слама. Той бавно тръгна към нея, с очи, втренчени в раменете й — те се повдигаха и се смъкваха нежно с всеки неин дъх. Коленичи зад нея и обгърна кръста й с ръце. Никога не я беше докосвал така, никога не беше усещал слабия й дъх на летен дъжд. Стояха неподвижни, дори не смееха да дишат. После устните му бавно докоснаха врата й. Гърдите му бяха опрени в нея. Започна да гали раменете, ръцете, дланите й, също така търсещи, както и неговите; тя се притискаше към него; устните им се сляха в целувка.
Той се отдръпна. Усещаше дъха й върху устните си, виждаше очите й, впити в него.
— Аз… не мога да остана в Босна — прошепна той. — Не мога да издържа да гледам всичко това.
— Знам. — Тя го гледаше все така напрегнато.
— Не, не знаеш. С мен става нещо, което си бях обещал да не допускам никога. Ставам равнодушен. Не мога да позволя това. Свещеник или не, не мога да загубя усещането… И не мога да го изгубя тук, с теб. Разбираш ли ме?
— Не. — И след няколко мига: — Може би.
И още един миг. Тя изчака, после се наведе към него, като че ли за да го целуне.
— Тогава защо ме доведе тук тази нощ?
— Защото знам, че ще си тръгнеш. — Устните им почти се докосваха. — И защото така искам.
Тя бавно го дръпна към себе си за целувка, отначало нежна, после ръцете й се плъзнаха по гърдите му, стиснаха раменете му. Усещаше как той се бори със себе си — неговото желание беше също толкова голямо, колкото и нейното, но той все още се противеше вътрешно. Нежно пъхна пръсти под ризата му и ръцете му внезапно я прегърнаха здраво. Тя го притегли още по-близо, устните му намираха бузата, врата й, ръцете му бяха на хълбоците й, той се изправи и я вдигна, телата им бяха опрени в камъните, фенерчето остана на земята, но вече не светеше. Започна да разкопчава блузата й; езикът му се плъзгаше по раменете, по гърдите й. После я пусна на пода върху сламата.
Вече бяха голи — очите му бяха достатъчно зорки, за да я видят в тъмното — и той влезе в нея. Горещината изригна към гърдите им; вкус на изследващи устни; той вдигна краката й по-високо; ръцете й бяха на хълбоците му и го притеглиха. За момент останаха абсолютно неподвижни. После започнаха да се движат: пръсти, впити в плътта, устни, потънали в устни, трескаво дишане. Времето като че ли изчезна, вълни от звуци минаваха през тях — докато в една секунда на върховно напрежение по лицето й не премина силна тръпка, очите й бяха все така вперени в неговите, ръцете и краката й ставаха все по-настойчиви с всеки тласък. Всеки мускул в него започна да се стяга, той се вкопчи в някакво неизвестно убежище, загуби себе си в нея, двамата започнаха да стенат, после стигнаха върха и след миг разтрепераните им тела се отпуснаха, жадни за въздух и отново намерили спокойствие.
Тънка струйка пот се стече по гърба му, изви по хълбока му и закапа на земята. Тя започна да милва — съвсем лекичко — влажната му кожа. Той повдигна глава и усети внезапен студен повей върху гърдите си. Загледа я, някак си още по-влюбено отпреди. И се целунаха.
После зарови чело в косите й и и двамата заспаха.
След два часа се събуди, изтръпнал в тъмното. Беше го събудил някакъв звук, триене на камък в камък; съзнанието му се мъчеше да се ориентира. Мигна няколко пъти и бавно осъзна, че до него се е сгушила Петра. Надигна се да я целуне, но спря, защото стържещият звук се повтори. Той извъртя глава и видя тъничкия лъч светлина, който лазеше ио отсрещната стена.
Петра, все още потънала в съня, се сгуши в гърдите му.
Светлината идваше отдолу — от друго стълбище, водещо към някогашното богомилско светилище. „Никой не идва повече тук, никой, дори и бежанците.“ Отново стържене, тъп звук, като че ли някъде се бе откъртил камък. Пиърс внимателно се освободи от Петра и бързо навлече панталоните и ризата си. Светлината се усилваше, подскачаше неравномерно, като че ли търсеше пътя си по стълбата. Чуха се стъпки, светлината обля цялата отсрещна стена. После се показа някаква сянка. Прилепен до стената, Пиърс наблюдаваше. Един едър мъж се качваше по стъпалата към църквата. Почти бе стигнал до тях, когато Петра отново се размърда и сламата под нея прошумоля.
Светлината незабавно се насочи към тях. Пиърс скочи и разпери ръце така, че да се виждат ясно, в случай че човекът държеше нещо повече от фенерче. Беше залавян в подобни моменти и преди; най-добре беше да играе ролята на объркан служител от хуманитарната помощ и да се надява, че възрастта му е достатъчно красноречива. Ако мъжът беше католик, нямаше нужда от тревога: нямаше смисъл да тълкуват станалото по друг начин освен като невинно недоразумение.
Пиърс — ръцете му бяха все така разперени — заговори, като полекичка се отдалечаваше от Петра.
— Здраво, здраво — каза той на хърватски, — аз съм от католическата помощна мисия… Отделих се от групата си в Слитна… Само пренощувах тук. Имам документи.
— Спри. — Светлината сега беше насочена право в очите му. Пиърс мигаше бързо, като внимаваше да не прави резки движения. — Документите. Бавно.
Пиърс бръкна в джоба си и извади документите си, удостоверяващи, че е дошъл с хуманитарна мисия. Бяха малко посмачкани, но печатите все още ясно личаха. Светлината се отклони от очите му към тях, после непознатият каза:
— Изтекли са преди цял месец.
Пиърс продължи да се прави на наивен.
— Да… вече се получиха следващите, чакат ме в Загреб. — Лъжа, но той знаеше, че споменаването на бюрокрацията е най-сигурният начин да се отърве от по-нататъшно разпитване.
— Аха.
Двамата се гледаха. Не само произношението и очите, търсещи подробности, се сториха странни на Пиърс; начинът, по който бе облечен мъжът, беше съвсем не на място. Носеше добре ушита риза със защитен цвят — скоро гладена, също както и панталоните му. Косата му бе късо подстригана и сресана на тънки руси таралежови иглички в характерния военен стил. На колана на мъжа висеше кобур — хубава кожа, без следи от износване. А в лявата си ръка носеше малка чанта с дълга дръжка, също от кожа и също в отлично състояние. Но най-озадачаващото бяха ботушите. Пиърс бе виждал в Щатите такива ботуши — струваха по петстотин долара и трудно можеха да се открият в радиус от хиляда километра около Слитна.
— Трябва да ги подмените колкото се може по-скоро — каза мъжът вече на английски, произношението му беше обезпокояващо чисто. На Пиърс му се стори, че мярка в очите му следа от самодоволство, като че ли мъжът изпитваше приятно чувство, че се е изправил пред толкова лесен проблем. — В тази част на света има хора, които биха ви разстреляли за подобен пропуск.
— Прав сте. — Пиърс знаеше, че не трябва да спори, че трябва да избягва противоречието. — Грешката е моя. — Двамата отново се загледаха. Никой не помръдваше. Накрая мъжът леко кимна и Пиърс се опита да разреди напрежението, като бавно тръгна към стената вдясно.
Мъжът пристъпи и препречи пътя му. За секунда доброто настроение се смъкна от лицето му — и след секунда се върна, някак неестествено живо.
— Няма ли да останеш тук, докато се съмне? — Неловко мълчание, отново усмивка. — Или съм променил плановете ти?
