„скола канторум“ — мястото на църковния хор, запълнено от деца в бели одежди.
От време на време малка ръчица се вдигаше, за да изтрие капките пот; иначе момчетата бяха съвсем неподвижни, заслушани в месата, посветена на монсеньор Себастиано Руини. От олтара се извиси глас на скръбен латински. Равният му ритъм действаше приспивно на тълпата.
Отец Иън Пиърс седеше от лявата страна на предпоследния ред и си вееше с молитвеника си, за да прогонва горещината; мислите му бяха заети с многобройните вадички пот, който се стичаха по гърба му.
Всъщност не познаваше Руини. Виждал го беше веднъж-дваж в библиотеката на Ватикана — мъж, влюбен в архитектурата на четвърти век, само допреди няколко седмици участвал в тримесечни разкопки някъде из Турция — но познанството им беше достатъчно, за да оправдае появата си на погребението му. Така беше и с повечето от присъстващите духовници, дошли да повишат знанията си в Рим — те отделяха по-малко време на въпросите на вярата, отколкото на учението. Всеки би могъл, ако бъде принуден, да направи избор между двете неща, но техният път бе различен начин да се служи на Господа — да учиш, а не да водиш паство. Да е тук, за един млад свещеник, работещ неуморно в малката си бостънска енория, бе нещо чудесно.
Е, може би неуморно не беше правилната дума. Но винаги разтревожен. Несигурен. Въпросите от Босна така и не бяха забравени. Защо? Няколко месеца, след като се бе прибрал, Петра бе престанала да пише — той бе взел своето решение; тя — своето. Всички връзки бяха прекъснати. Това правеше болката само по- остра. Майка му и баща му бяха казали, че трябва да се върне и да я намери, за да може да прецени всичко. Този път нямаше друг мотив. Просто искаха да е щастлив.
Вместо това той беше отишъл в „Саут Бенд“, бе играл с младите възпитаници от колежа, вложил бе усилия в отбора, прибавил бе загубените пет кила. Най-добрата форма в живота му.
И пак същата празнота.
След това повика Джек и Анди. Малкият брат имаше нужда от помощ. Джек учеше словесност; Анди беше в Харвард — пишеше дисертация по философия. И двамата зарязаха всичко и дойдоха в Кейп. Една седмица в старата лятна къща. Нощи на брега с повече каси бира, отколкото можеха да запомнят. И разбира се, свещеното среднощно плуване в последната вечер заедно.
— Много шибано подаване, отче. — Това беше вечната шега на Джек. Докато беше в колежа, „Отците“ бяха единственият отбор, от който Пиърс наистина се интересуваше. Джек обичаше иронията. — Не ти трябва студена вода. Хващай самолета и отиди при нея. Вярвай ми, нещата ще се оправят.
Джек решаваше нещата по свой начин. Дори когато по-младите му братя се измъкваха от заплашителната сянка на огромния му ръст, Джек си осигуряваше първенството по други пътища. Изразът „вярвай ми“ му беше любим.
Както винаги, Пиърс се опитваше да плува по гръб, очите му бяха втренчени в звездите.
— Дами и господа, предлагам ви теорията за решимостта на сбръчканите топки! — Анди се разсмя и нагълта вода. Благословен с тяло на Адонис — сто осемдесет и пет сантиметра, седемдесет и пет кила — той нямаше и грам спортен талант.
Започна да кашля и да плюе вода.
— Давиш ли се, недоносче такова? — попита Пиърс.
— Ще ви се обадя от рая.
— А бе и аз се нагълтах достатъчно — обади се Джек.
— И това го чувам — разсмя се Пиърс — от човек, който прави докторска дисертация.
— Замръзнах. — Джек заплува към брега. — Вие с Водния човек може да продължите. Аз се отказвам.
Пиърс пусна краката си надолу и задържа над водата само главата си. Анди беше на три метра от него.
— Мислиш, че трябва да се върна ли? — попита той.
— Може би.
— Отново заговори философът. — Пиърс изчака. — Не, какво мислиш наистина? — Анди заплува наляво.
— Мисля, че животът ти щеше да е много по-лесен, ако ставаше въпрос само за нея.
— В смисъл?
— В смисъл, че ако беше само тя, ти щеше да останеш.
Пиърс не каза нищо.
— Така че въпросът не е само в нея — продължи Анди. — Трябва да прочетеше Декарт.
— Какво?
— Декарт. „Cognito ergo sum“ (Мисля, следователно съществувам (лат.) — Б. пр.). Трябва да го прочетеш.
— Е, и?
— Нищо. Само че това не е вярно. Не мисленето ти казва, че съществуваш; а съмнението. Защото когато човек се съмнява, трябва да мисли. Така че фразата трябва да е dubito ergo sum (Съмнявам се, следователно съществувам (лат.) — Б. пр.), а не cognito ergo sum.
— Колко си пил?
— Не ме слушаш, момче. Аз съм може би най-близко до атеизма в това семейство, но дори и аз знам, че вярата е съпътствана от съмнението. Ако не си задаваш въпроси, защо вярваш? А в Босна очевидно нещата са доста изкривени. Точно това беше главната причина, поради която отиде там, нали? И ако не се бе върнал разочарован, наистина щеше да имаш проблем. Аз не мога да го разбера, братко, но знам, че ти можеш. Винаги си бил изправен пред някакъв морален проблем. Сега за първи път нещо те кара да защитаваш вярата си. Точно затова всичко е толкова трудно. И така ще е, докато не разбереш, че ако сега тя беше тук, с нас, нямаше да има никаква разлика. — Анди потопи главата си под водата, после отново се показа. — Едно е сигурно. Че тук е шибан студ.
И заплува към брега.
— Благодаря, Анди — подвикна Пиърс.
И някак си нещата като че ли започнаха да идват на мястото си.
По време на целия семинар той се мъчеше да поддържа това чувство. Тази връзка. Това усещане за истинско чудо. Живот в манастирска изолация. Най-сигурният начин да държи Петра на разстояние.
И с времето въпросите избледняваха, дори и предположението, че Анди бе казал нещо много важно. Пиърс предпочиташе да вижда нещата така. Чист размисъл. Близостта до Бога, усетена в сенчестото усамотяване на следобедната молитва.
Но само за известно време. Когато бе извън града, той като че ли изпадаше в още по-силно смущение, особено по отношение на ролята си на свещеник: твърде много отговорности, поети за едно добронамерено паство; твърде лесно бе да се възползваш от отдалечената йерархия. Църковната догма можеше да замъглява всичко. И това, което изглеждаше толкова чисто, толкова лично по време на семинара, започна да прилича на онази посредствена духовност, която бе наблюдавал при родителите си. Истинската връзка вече губеше смисъл. Имаше прекалено много препятствия между вярващия и Христос, та тази връзка наистина да съществува.
И не беше учудващо, че духовната празнота от Босна неусетно се завърна, заплашвайки да разруши всичко, което бе изградил. Знаеше, че трябва да открие нов път към призванието си, по-самотен и по- сигурен, където църковната структура не можеше да минира неговата винаги твърде крехка и неустойчива вяра. И където Петра нямаше да намери отново път към него.
Един следобед, докато се разхождаше близо до площад Копли, внезапно му хрумна къде би могъл да открие този път. Или най-малкото как. Всичко бе някак си помрачняло; трябваше да освети нещата. Така се върна при игрите, при забавата да търси отделните части и да решава пъзелите. Този път не беше пътят на Павел, чийто подход все пак бе оцветен от едно фарисейско минало, нито на евангелистите, всеки погълнат от собствената си програма, а на Августин, където откровенията бяха много лични и някак си по-малко ограничаващи — веселието и чудото се възпяваха едновременно.
И все пак беше погълнат от акта на себеспасение. Откри, че това е напълно в негова власт, че просто е прекрачил на друг път, водещ към по-сложния свят на литургичния анализ. Някъде по този път той дори започна да добива авторитет — конференции извън стените на църквата, трудове извън рамките на личната
