вниква в по-дълбокото му значение. Противоречията отдавна бяха забравени. Нямаше вече битки за спечелване, нямаше ереси за сваляне, нямаше нищо, което би могло да породи реален диспут.
Вяра в най-кроткия й вид.
Пиърс прогони от ума си съмненията и се замисли за Чезаре. Много му се искаше да отхвърли твърдението, че смъртта на Руини не е естествена, но напрежението на монаха го бе завладяло и го караше да се замисли. Дори и сега обаче не виждаше никакъв смисъл. Вестниците твърдяха, че е сърдечен удар. Същото твърдеше и църквата. Защо? За да открият свитъка? Манихеите? Това беше… абсурд.
Далечни стъпки по коридора го накараха да отвори очи. Без да мисли, той се прилепи по-плътно до стената. Ненужна предпазливост, тъй като седеше скрит в тъмнината, но инстинктът да потърси опора в камъка зад гърба си беше по-силен от разума. Очакваше някое познато от базиликата лице да надникне през вратата и да му зададе притеснителния въпрос какво прави тук? Опита се да намери отговор, но стъпките приближаваха и нещо привлече вниманието му към тях — твърде премерени, твърде точни. Който и да беше, вървеше съвсем бавно, като че ли търсеше нещо.
Или някого.
За първи път, откакто бе започнала цялата тази дивотия, Пиърс се разтревожи. Прибра крака към гърдите си и се загледа в светлината в коридора — тя бавно се приближаваше.
— Тръгна към старата църква — изведнъж отекна италианска реч, глас от радиостанция. — Падна ни. — Някой притича покрай вратата, твърде бързо, за да може Пиърс да го огледа добре. Мъж, среден на ръст. Черна коса. Шлифер. След няколко секунди стъпките му заглъхнаха.
Пиърс не мръдна. Отекналият глас беше достатъчен, за да го стресне, но думите направо го вцепениха.
„Падна ни.“
Тревогата се превърна в истински страх и Пиърс разбра как се чувства Чезаре. Опита се да си обясни последната половин минута. Но не можеше. Безстрастният глас по радиото, съчетан с ужаса в очите на монаха, предлагаше само един извод.
Той се изправи — главата му едва не удари тавана — и се запромъква към вратата. Фенерчето бе в ръката му. Надникна в коридора. Нищо. Забърза, но само след секунди разбра, че няма представа къде е старата църква. Грубите стени се смениха с по-гладки, сега таванът беше на няколко сантиметра над главата му, но пак не знаеше накъде да върви. Подмина едно стълбище и излезе на площадка, от която тръгваха три коридора. Спря и се вслуша за някакво движение, но му пречеше шумът на течащата вода.
Избра централния проход — опитваше се да стъпва възможно най-тихо, вслушваше се много внимателно и в най-слабия звук. Нищо. Скоро отново стигна до разклонение. Опита да се ориентира — затвори очи и се помъчи да си представи завоите и коридорите, през които бе минал, като си сравняваше с плана на църквата, който помнеше от различните посещения. Това още повече го обърка. Тръгна наляво, отново с предпазлива стъпка, но скоро разбра, че е отишъл твърде далеч и е подминал подземната църква. Тук пътят не се разклоняваше и имаше възможност да се върви само напред. Помисли си да се върне, но реши, че ще е безполезно.
След пет-шест минути стигна до някакво стълбище и изкачи едно ниво, после още едно. Яката му беше мокра от пот. Накрая спря пред голяма желязна врата. Обзе го моментна паника, че може да е заключена като онази, която беше отворил Чезаре. Тук обаче имаше само метално резе, спуснато в каменния под, и беше достатъчно да го повдигне няколко сантиметра, за да може да отвори. От другата страна на вратата бе окачен надпис, гласящ „Влизането забранено“. Той затвори вратата и огледа малкото входно антре. В другия му край имаше обикновена дървена врата и през прозорчетата й се виждаше плочникът на църковния двор.
Най-после разбра къде се намира — основната сграда на базиликата беше от лявата му страна. Стълбите към храма от четвърти век бяха точно отсреща. Колкото се може по-небрежно Пиърс закрачи през вътрешния двор, с бавна, делнична походка, като придържаше фенерчето към крака си. Отвори стъклената врата и отново го посрещна тихият шум на погребалната церемония от лявата му страна; монотонността приглушаваше шума от собствените му стъпки. Той бързо отиде до арката в другия край на двора и заслиза по стълбите. Видя друга табела: „Затворено“, написана с дебели червени букви — разкопките бяха затворени заради погребението. Без да й обръща вниманиое, продължи надолу.
Пак погледна часовника си: пет без пет. Бяха минали над десет минути, откакто гласът по радиостанцията му бе подсказал къде са открили Чезаре. Десет минути лутане. В ума му пробяга лицето на монаха, обхванат от ужас, паниката, предизвикана от собствената му безпомощност. Стигна долното ниво, опита се да успокои дишането си и да пристъпва безшумно към входа на подземния храм. Откри фреските Рапица и продължи по коридора, като се придържаше към стената. Посрещна го пълна тишина. Той спря при сводестия вход. Нищо. Миг по-късно Пиърс влезе в сърцето на древната църква.
Беше абсолютно празна. Колоните, ограждащи центъра на помещението, бяха осветени отгоре и хвърляха ъгловати сенки. Пиърс пристъпи по-навътре, погледът му шареше насам-натам. Знаеше много добре, че няма да открие нищо, но все още се надяваше. Стигна до отсрещния край, тръгна обратно и повтори безсмислената проверка; мина и край малката, опасана с кордон зона, където бяха намерили тялото на Руини. Нямаше и следа, че някой е идвал тука, след като го бяха открили преди два дни. Искаше му се да вярва, че въображението му го е подвело, че гласът по радиостанцията е просто странно съвпадение с паниката на Чезаре — резултат от лудешки подозрения. Притихналата зала обаче само засилваше предчувствията му.
Тук цареше някакво странно спокойствие, придружено от блясъка на флуоресцентните светлини върху древния камък. Тънкото бръмчене на лампите като че ли увеличаваше чувството му за самотност. Започна да осъзнава всяко свое вдишване, потта, стичаща се по гърба му, внезапно изстудена от въздуха в подземието. Невъзможно му беше да мисли, така че просто закрачи към изхода.
На половината път към стълбите лампите изведнъж угаснаха. Инстинктът му го прилепи до стената, сърцето му препускаше бясно. Очакваше някой да се нахвърли върху него от тъмнината, нещо да потвърди това, което казваше Чезаре, но всичко си беше тихо. Сети се, че ключовете за лампите са на горния етаж. Които и да бяха непознатите, сега премахваха следите си. Пиърс не можеше да направи нищо. Запали фенерчето и забърза по коридора.
След минута беше горе; чуваха се гласове — хората излизаха от базиликата. Той остави фенерчето на предпоследното стъпало и спокойно тръгна към преддверието. Повечето хора излизаха през отсрещната врата, само един или двама поемаха през двора. Пиърс кимна на неколцина познати, докато вървеше към главната сграда. Вглеждаше се в тълпата с надеждата да мерне характерния профил на Чезаре, главата, стърчаща над другите. И внезапно се сети, че и някой друг може да прави същото. Може би Чезаре беше успял да избяга. Може би затова църквата долу беше празна. Надеждата е мощен еликсир. Той задиша по- спокойно.
Излезе на улица „Сан Джовани“ в квартала Латерано; дъжтьт се бе превърнал в ситна мъгла. Краткото успокоение, което бе почувствал в църквата, бе отстъпило на чувството, че Чезаре е изчезнал.
„… Колизея… след един час.“ Можеше само да се надява, че монахът ще е там.
Щефан Клайст вървеше по покрития с килим коридор, следван само от звука на собствените си стъпки. В него нямаше нищо забележително освен раменете — два пъти по-широки от нормалното за човек с неговия ръст. Те му придаваха неочаквана мощ и плътна твърдост, която се отразяваше на цялата му личност. Елегантните ръце се спускаха покрай тялото му, мускулите личаха дори под финия плат на костюма му, едната ръка бе мушната в джоба на панталона му. Някаква прислужница излезе от една стая; влачеше количка. Върху хотелските кърпи се виждаше запазеният знак на хотел „Бернини-Бристол“. Клайст се усмихна — само леко повдигане на устните, зелените му очи не издаваха друго освен пълна съсредоточеност. В момента, в който младата жена отмина, изражението на Клайст се върна към обичайната му суровост — леденостудени очи, устни, свити в твърда права линия. Той стигна до края на коридора, зави наляво, спря пред двойната, облицована с кожа врата, водеща към последния апартамент, разположен надве нива, и натисна звънеца.
След секунда отвътре се чу глас.
— Си? (Да (итал.) — Б. пр.)
