вяра — започна да се превръща в учен езиковед. Всички бяха много изненадани, но не повече от самия него. Някогашният борец за свобода от Босна бе потънал в света на подробностите, на вариациите на значенията — енергия, посветена на подробностите около вярата, а не на самата вяра.
Защото бе много по-лесно да „вземеш и да прочетеш“, отколкото да „разбереш и познаеш“.
В крайна сметка той бе син на родителите си.
Като не искаше да приеме, че е попаднал в същия капан, той се зарови в свети Амвросий, наставника на свети Августин, вдъхновението за най-блестящия ум, който бе познавала Църквата. Най-смислената вяра, която бе познавала. Самата яснота и мъдрост.
И когато във Ватикана му се откри възможност да прегледа сборника с лични писма на свети Амвросий — писма от четвърти век! — той направо подскочи от вълнение при този неочакван късмет. Не само от гледна точка на науката, но също така и от самото място. Може би в Рим щеше да може да си възвърне чистотата, която някак си бе загубил по житейския си път. И сигурността.
Оттогава бяха минали две години. Две години, в които намираше и други проекти, които го ангажираха, заемаха вниманието му и го държаха в Рим, усамотен в един свят на абстрактното благочестие и набожност. Отговорите можеше да не са толкова лесни, но поне въпросите отново изглеждаха някак си далечни.
Духовниците се изправиха, Пиърс също стана. За причастието. Направи няколко крачки, за да заеме мястото си на опашката, и на десетина метра пред себе си забеляза познато лице — един мъж гледаше назад и се опитваше да привлече вниманието му. Беше Данте Чезаре, брат от манастира „Сан Клементе“, страстен изследовател на древните църковни основи — стоеше под една арка край главния църковен кораб.
Беше висок, но с петдесетте си килограма буквално се губеше в расото си и приличаше на безтелесен — подаваха се само костеливите му ръце и крака, — а отгоре бе кацнала издължената му глава с клюнест орлов нос. Един оживял Ел Греко.
Бяха се срещнали преди година във Вила Дориа Памфили, парк, разположен досами Ватикана, най- доброто място за игра през уикендите. Всяка събота Пиърс взимаше няколко деца от американското училище, разхождаше ги и играеха бейзбол. Един следобед Чезаре се появи зад едно дърво — гледаше отдалече, но очевидно бе впечатлен от играта им. Когато една изпусната топка се изтърколи край него, той затича след нея с ентусиазма на петгодишно момче. Споменът за скелетоподобните му ръце и крака, размятани при тичането, още предизвикваше усмивка у Пиърс. Оказа се, че това, което липсваше на монаха като физическа способност, е компенсирано от разбирането на играта — Чезаре беше отчаян запалянко и почитател на „Янките“, знаеше всички статистики и истории. Децата го обикнаха, така че Пиърс водеше тренировките, а Чезаре се занимаваше с всичко останало.
Завързаха много добро приятелство.
Сега кокалестото лице на Чезаре изглеждаше още по-изопнато, което не беше много чудно, като се имаше предвид колко близък беше той с покойния монсеньор. Но Пиърс забеляза в очите му повече загриженост, отколкото мъка. Монахът кимна наляво, тръгна към украсените с фрески и мозайки високи стени и Пиърс го последва.
Никой не им обърна внимание.
— Изпускаме най-важната част — каза Пиърс, когато излязоха навън.
Чезаре не му отговори. Стигнаха до една порта от ковано желязо — зад нея се виждаха стълби, водещи към подземията. Монахът отключи и отвори. Скърцането на ръждясалата врата се загуби в траурната меса, която звучеше зад тях. Чезаре бързо се огледа и побутна Пиърс надолу. Нямаше време за въпроси. После затвори вратата, заключи я и заслиза след приятеля си.
Пиърс бе идвал тук само веднъж. Тогава двамата разглеждаха една малка статуетка, която Чезаре бе намерил при разкопки: божество на плодородието от храма на Митра от втори век, който се намираше два или три етажа надолу — не можеше да си припомни точно, — още една антика от все по-разрастващата се слава на прочутата „Сан Клементе“. Както и другите подобни базилики в града, тя се славеше с поддържаната си крипта — събрала археологически находки още по времето на древните римляни. За разлика от тях обаче, в „Сан Клементе“ можеше да проследяваш историята, като слизаш от един етаж на друг, от една църква към друга — дванайсети век, четвърти, втори — всичките запазени в почти отлично състояние. Затова базиликата беше толкова известна сред туристите. И затова Пиърс винаги се чувстваше някак си нервно тук. „Сан Клементе“ твърде много приличаше на една друга църква. От едно друго време.
„Никога не скъсвай напълно с миналото…“
Чезаре го беше въвел през входа, запазен само за хората, заети с разкопките. Извади фенерче, включи го и го подаде на Пиърс; после извади още едно и заслиза надолу, без да продума. На първата площадка отново погледна назад. Без да знае защо, и Пиърс направи същото; стълбището беше празно. Продължиха надолу. На два пъти Пиърс попита къде отиват и и двата пъти Чезаре само му махна да мълчи.
След като се промъкнаха през поредица криволичеща тунели — навсякъде около тях се чуваше шум от стичаща се вода — стигнаха до катакомбите от шести век: грубо издялани камъни, надвиснали над тесни коридори. Чезаре спря, приведе се и пристъпи в едно малко странично помещение, високо не повече от метър и половина. Пиърс го последва.
— Тук е — каза италианецът. Стоеше превит почти на две в помещението, широко може би два метра и дълго около три. Стените напомниха на Пиърс за замъците, които правеха в края на лятото на плажа на Кейп Код — влажен пясък сипещ се от тавана, всяка капка заплашваше да срине целия градеж. Имаше чувството, че стената от древен пясъчник ще се срути и ще ги затрупа.
— Още едно божество на плодородието ли? — попита той с усмивка, но все пак остана на прага на помещението.
— Какво? — Чезаре го погледна; мислите му очевидно бяха другаде. След момент осмисли въпроса. — Не, нищо подобно. Защо стоиш там? Ела по-близо. Бързо.
Пиърс се наведе и влезе.
— Наистина не мога да те разбера. — Той се усмихна широко. — Един монах и божество на плодородието.
— Какво? — попита разсеяно Чезаре. Беше се навел над купчина камъни и ги местеше. И без да чака отговор, продължи: — Знаеш ли, че Себастиано копаеше зад фреските Рапица? — Спря за момент. — Какво говоря? Разбира се, че знаеш. Нали точно там откриха тялото. — Личеше, че е развълнуван. — Но не смятам, че е бил тук преди две нощи.
Снимката на четиридесет и пет годишния Руини, тялото му, лежащо в храма от четвърти век — замръзнал в контрастно черно и бяло на първа страница на вестниците — изникна в съзнанието на Пиърс.
— Смяташ, че не е бил там, където са го открили? — попита той саркастично.
— Да. И не мисля, че сърцето му просто се е пръснало, както ни убеждават.
Пиърс го погледна по-внимателно: нервни, отривисти движения на човек, известен със сдържаността си. После каза:
— Разбирам. — Сарказмът му очевидно нямаше ефект. — Но защо все пак ме доведе тук?
Чезаре го погледна и каза:
— Ела ми помогни. — Отмести се, за да направи място за Пиърс, и той приклекна до него. Заедно отместиха последните няколко камъка. В стената се откри малка дупка. Чезаре се просна на пода, бръкна в нея и измъкна цилиндрична метална туба; после се изправи и каза:
— Защото преди три дни той ми даде това.
И вдигна цилиндъра.
— Какво е това? — попита Пиърс, докато също се изправяше.
— Беше много разтревожен — продължи Чезаре, като че ли не бе чул въпроса. — Никога не го бях виждал такъв. Каза ми да го пазя няколко дни и да не казвам на никого.
Спря, сякаш загубил нишката на мислите си. Изглеждаше разсеян. Много разсеян.
— Доста интригуващо — каза Пиърс в опит да разведри настроението.
Коментарът му върна Чезаре към действителността.
— Какво?
— Нищо. Каза ли ти защо ти го дава? — Чезаре продължи да гледа безизразно и Пиърс добави. —
