Погледна ли какво има вътре?
— Защо питаш? — Очите на Чезаре внезапно подивяха.
Пиърс вдигна ръце в знак на шеговито предаване — още един опит да успокои приятеля си.
— Само питам. Не исках да кажа…
— Да, разбира се, само питаш… — Лицето на Чезаре внезапно се разведри. — Извинявай. Само че… — Той отново застина, загубил нишката на разговора, пое дълбоко дъх, после бавно издиша. Пиърс търпеливо чакаше. — Взех го, прибрах го в стаята си и не помислих повече за него. И изведнъж той умря. Естествено, че погледнах вътре.
— И?
Чезаре повъртя тубата в ръцете си, хвана малката ръчка, монтирана по средата, дръпна я и загледа как капакът се отваря с тихо съскане — звукът на освободен вакуум. После внимателно извади свитък тънък пергамент.
— Каза, че го открил тук, зад стенописите.
— И нямащ ли представа какво е това? — попита Пиърс. Чезаре бързо поклати глава. — А защо го е дал точно на теб?
— На мен ли? — Трябваше му време, докато осмисли въпроса. — Беше уплашен. Двамата бяхме тук и копаехме, той ме видя и… Не знам. Каза, че трябвало да го скрия само за няколко дни.
Пиърс кимна, повече за да ободри Чезаре, отколкото себе си.
— Тогава защо си донесъл тубата тук?
Италианецът го изгледа така, сякаш не го разбираше.
— Защо… защо тук ли? — Отново замълча, за да събере мислите си. — Защото в деня, след като Себастиано беше… в деня, след като той умря, се прибрах и видях, че някой е претърсвал стаите ми.
— Какво? — Тонът на Пиърс загуби всяка следа от хумор.
— Някои неща не си бяха на точните места. Аз съм много педантичен. — Той кимна няколко пъти, за да подчертае фразата. — Както и да е, разбрах, че някой е влизал. За щастие, имам местенце, където пазя някои неща. Те не са го открили, които и да са били. Но са влизали. Разбрах го. И за да съм по-сигурен, преместих тубата тук.
— Защо не каза на абата или на полицията?
— Бях в паника. Докато измисля какво да направя, вече бяха решили погребението да е тук, в „Сан Клементе“. Всички приготовления — беше невъзможно да се слезе долу, без някой да ме види. А не можех да отида нито при абата, нито в полицията без това — каза той и вдигна свитъка. После внимателно го сложи пак в цилиндъра, дръпна механизма и тубата се затвори плътно.
— А защо ме доведе тук?
Чезаре го погледна безизразно, после опита да се усмихне.
— Не знам. Видях те. И си помислих, че е по-добре да има някой с мен. — Внезапно спря, погледът му шареше по пода. — Всъщност това не е цялата истина. — Пиърс чакаше приятелят му да продължи. — Знаех, че днес ще си тук. — Продължаваше да гледа надолу. — Знаех, че никой няма да ни забележи по време на причастието.
Очевидно се бореше с нещо. Пиърс чакаше.
— Себастиано каза, че свитъкът… ръкописът… — Чезаре вдигна очи. — Че може би има нещо общо с манихеите.
Пиърс не каза нищо и той продължи:
— Запознат си с тази ерес от четвърти век, нали — с отговора на Августин до Мани и неговите последователи. Помислих си, че ще знаеш какво да правиш с този свитък… Защото някой може да бъде убит заради него.
Тази мисъл го накара да притвори очи и да опре глава в стената.
— Манихеите ли? — Пиърс го изгледа смаяно. — Данте — той се усмихна, опитвайки се да намери подходящите думи, — не съм специалист, но не мисля, че някой би могъл да убие човек заради това, което са твърдели манихеите. Това е… нелепо. — Не можа да сдържи усмивката си. — Сектата я няма от хиляда и петстотин години. — Видя, че усилията му са безрезултатни. — Виж, ако съдържанието на свитъка е такова, мога да ти кажа, че няма от какво да се тревожиш. Просто няма за какво. Може би не си разбрал правилно какво ти е казал Себастиано…
— Не! — Отговорът беше изпълнен с гняв. — Знам какво видях. Знам и какво ми каза той. И знам кои са манихеите. Разбира се, никой не убива за една древна ерес. Аз не съм глупак, Иън.
— Не съм казвал…
— Себастиано мислеше, че има и нещо друго. И е много станно, че умря два дни след като ми даде свитъка, който според теб не би трябвало да ми дава никакъв повод за тревога. Стаята ми е била преровена много внимателно. Ако мислиш, че това е смешно…
— Добре — предложи Пиърс, — да занесем ръкописа на абата или на полицията, или където смяташ, че е най-добре. И тогава ще видим. Какво ще кажеш?
Чезаре въздъхна.
— Добре.
— Значи се разбрахме. — Пиърс усещаше, че атмосферата е все още много напрегната, така че добави: — Снощи „Сокс“ спечелиха срещу „Янките“.
Минаха няколко секунди преди Чезаре да разбере какво му е казал.
— Какво?
— „Сокс“. Напредват.
— Какъв беше резултатът?
Пиърс продължи да гледа отсрещната стена.
— Не си спомням точно.
— И това ми било бейзболист. — Чезаре не можа да скрие усмивката си.
Внезапно в коридора се появиха светлини и той пак се напрегна.
— Светлините за туристите — каза той и тръгна към вратата. — Могат да се включват само два етажа по-нагоре. — Огледа коридора, после се обърна към Пиърс и му подаде тубата. — Ще им трябват няколко минути да слязат дотук. Пъхни това пак в дупката.
— Данте, сигурен съм…
— Моля те, Иън, направи това, което ти казвам. После ако искаш ми се смей. Но просто го направи! — Пиърс погледна цилиндричната кутия. — Сложи камъните, изключи фенерчето и изчакай десетина минути преди да тръгнеш. Аз ще се опитам да ги объркам. Ще се видим пред Колизея след час.
И преди Пиърс да може да отговори, монахът се промъкна през ниската врата и звукът от стъпките му бързо заглъхна по коридора. Пиърс скри тубата в дупката, затрупа я с камъните, угаси фенерчето и помещението потъна в мрак с изключение на слабата светлина, проникваща от коридора. Той погледна часовника си — пет без двайсет. Седна до стената и притвори очи.
Манихеите. Пиърс не можа да сдържи усмивката си. Бич за истински вярващите. Петнайсет столетия потънали в тъмнина, а сега го принуждаваха да седи в една влажна дупка в основите на базиликата и да чака лампите да угаснат. Какво по-подходящо за Братята на светлината?
Но дори свети Августин се беше увличал от мистиката на манихеите — известно време бил техен предан член, впечатлен от отговора на сектата на големия въпрос: „Откъде идва злото?“. Темата се бе превърнала в истинска мания сред ранните християни — всички били съгласни, че не идва от съвършения Бог. Но ако не е от Господ Бог — източника на всички неща — тогава откъде? От това, което откъслечно си спомняше за тях, манихеите бяха заложили на много интелигентен подход: персийския дуализъм — светът, разкъсан между двете враждуващи царства на светлината и мрака, на духа и плътта — принуждаващи човек да използва разума си, за да открие разликата между тях. И изведнъж самопозаанието се бе превърнало в ключ към спасението. Дори бе поставено и над вярата — стъпка, която младият Автустин накрая все пак бе отказал да направи. И колко люто се бе нахвърлил по-късно върху някогашните си другари — беше ги наричал еретици, беше ги принудил да минат в нелегалност, беше обрекъл сектата на унищожение. Като че ли това с било най-важното — да дамгоса опасната, но крехка простота на учението им.
И колко драматично се бе променило всичко през последните хиляда и петстотин години. Погребалната служба горе все още се даваше причастие — един обичаен ритуал, пренебрегващ необходимостта да се
