И преди Пиърс да успее да отговори, изражението му отново се промени. Вече нямаше закачки, нямаше игрички — само маска от студено безразличие, каквато Пиърс не бе виждал никога.
В следващия миг главата на мъжа внезапно отскочи встрани — прозвуча изстрел — и той рухна на земята. Последва го и фенерчето — заподскача по пода и захвърля безредни светлини. Пиърс замръзна.
— Имаше нож — чу гласа на Петра и бавно се обърна. Беше се изправила — гола, с пистолет в ръка. Светна с фенерчето си. Той стоеше вцепенен. — Щеше да те убие.
После бавно остави пистолета на земята и го погледна объркана, едва сега осъзнала, че е гола.
Наведе се и затърси дрехите си. Гласът й, някак далечен, повтаряше:
— Той имаше нож — намъкна блузата си, — щеше да те убие.
Пиърс можа само да кимне. Беше го усетил, но никога не беше стоял толкова близо до смъртта, никога не я бе предусещал така пряко. Тя се облече и клекна до трупа. Пиърс клекна до нея и я прегърна. Тя се притисна към него. И двамата трепереха.
— Досега не бях убивала така — прошепна тя. — Да изчаквам, да дебна…
После внезапно се отдръпна. Личеше, че иска да каже нещо. Той понечи да отвори уста, но тя рязко тръсна глава. После приклекна и обърна трупа, оцъклените очи я гледаха.
— Не е бежанец — каза тя, претърси джобовете му, не откри нищо и посегна към кожената чантичка. Пиърс приклекна до нея и каза:
— Благодаря.
Тя се спря, без да откъсва очи от малката чанта. После я отвори и бръкна вътре.
— Изведнъж цялото му лице се промени — каза Пиърс. — Никога не бях виждал такова нещо.
— Може би е искал да разбереш, че ще те убие. — Гласът й някак се оживи. — Някои хора намират удоволствие в това.
Извади от чантата твърда пластмасова кутия и я сложи на пода. Докато я отваряше, Пиърс погледна трупа.
Мъжът беше атлетичен, с широки рамене, ръката му все още здраво стискаше ножа. Пиърс погледна късото острие и разбра колко близо е бил до смъртта. Последните три месеца не само го принуждаваха да влиза в противоречие с морала си, но и всеки случай бе различен и неочакван, като куршумите, свирещи при някое бясно нападение. Трупът пред него беше нещо много по-лично. Един нож, предназначен специално за него.
— Защо искаше да ме убие? — Въпросът бе неочакван и за самия него.
Петра се мъчеше да отвори кутията с ножа си. Капачето щракна и отвътре се разнесе странна миризма.
— Защото тук е Босна. Тук се убива.
— Не, ти го видя. Той просто изведнъж реши да ме убие. — Разумът не се предаваше така лесно.
Петра не отговори — разглеждаше съдържанието на кутията, три тетрадки от пергамент, съшити с тънки ремъчета — нещо подобно на книга. Пергаментът беше напукан и жълтеникав, изписан със странни знаци на език, който никой от двамата не бе виждал. Петра опита да отгърне първия, но успя да отлепи само края му — грапавият пергамент бе залепнал за долния лист. Отдолу се видяха подобни редове на същия неразбираем текст.
— Сигурно е пазил това — каза тя, докато се опитваше да разлисти втората и третата тетрадки. — Виждал ли си нещо такова?
Пиърс не отговори, а се вгледа в трите малки тетрадки. Забеляза малък знак в горния десен ъгъл на всяка страница: триъгълник, половината запълнен, половината — празен. Тъкмо понечи да попита Петра какво ли може да е това, когато един глас изпълни помещението. Глас, увеличен от високоговорител.
— Come va? (Как е? (итал.) — Б. пр.)
После радиостанцията, закачена на кръста на мъртвия мъж, млъкна в очакване на отговора. Когато не последва нищо, се изля втора вълна от италианска реч.
Петра затвори кутията, вдигна я и забърза по стълбите. Пиърс беше точно зад нея: нямаше нужда да му се обяснява, че тук вече не могат да разчитат на гостоприемство. Щом стигнаха горе, тя угаси фенерчето и забързаха през празната църква; спряха при вратите и се ослушаха за подозрителни шумове. Не чуха нищо и се измъкнаха навън. Леко приведени, поеха през широката равна ливада; ослушваха се за всеки звук, оглеждаха се за всяко движение. На пътя видяха джип. Празен. Всичко беше тихо, небето беше ясно. Беше четири сутринта.
Часовете, която бяха прекарали заедно, бързо изчезнаха от ума им; двамата отново мислеха единствено за оцеляване.
— Пергамент, древен пергамент…, да — говореше Мендравич. Бинтованият му крак беше поставен на стол, на ушите му имаше слушалки. Петра и Пиърс седяха в новия комуникационен център. Между тях бе поставена и пластмасовата кутия. Мендравич кимна и продължи да говори в микрофона: — Да, в „Свети Йероним“… около три или четири сутринта… Причината няма значение. Само ми съобщете, ако имате… Добре, добре. Дочуване. — Той се обърна към двамата на масата и вдигна рамене. — Няма представа какво е. Но имам познат специалист в Загреб. Ще се обади след час.
Бяха скрили повечето подробности от Мендравич, включително външността на мъжа: двамата били в черквата; там открили кутията. Край на историята. Мендравич също не се интересуваше много-много. Тази сутрин имаше да се занимава с по-важни дела. Преброените убити бяха сравнително малко — шест деца и пет жени. Но трябваше да се направи подходящо погребение. Трябваше да намерят свещеник. За странните тетрадки можеше да отдели не повече от няколко минути.
Пиърс излезе навън. Денят беше горещ, безоблачен, нямаше и помен от есенното време, което бяха предвидили за последните две седмици. По обед сигурно щеше да стане горещо. Петра го чакаше на вратата.
Без да се обръща към нея, той каза:
— Ела с мен вкъщи.
Почака, надявайки се на отговор, макар да знаеше, че такъв няма да има, после добави:
— Май няма да стане, нали?. — Обърна се да я погледне.
— Не и със свещеник. — Поради някаква причина, тя се засмя.
Той не можа да се сдържи и също се засмя. Тръгнаха заедно.
— А може и да стане — каза той.
— Няма. Аз трябва да съм тук, а ти… — тя спря и го погледна — ти не трябва да си тук. Нали вече го обсъдихме.
Той бавно кимна.
— Трябва да тръгнеш. И то днес. — С внезапно, стремително движение тя го прегърна и опря глава на гърдите му. Той я притегли по-близо. Стояха така няколко минути, без да продумат.
— Трябва да съм сигурна, че си разбрал — прошепна тя накрая. Думите засядаха на гърлото й.
И все още опряна на гърдите му, тя вдигна ръка към лицето си. Дори и през полуусмивката й той видя сълзите в очите й.
— Просто няма да стане. — Тя поклати глава. Дишаше тежко. После се отдръпна от него. — Трябва да си заминеш още днес. Така искам. Разбра ли?
Сега Пиърс си опитваше да сдържи сълзите си. Кимна.
— Сигурна съм, че довечера ще успееш да намериш превоз от Загреб — каза тя. — Салко може да го уреди.
И се обърна и се отдалечи.
Той понечи да я последва, но чу звук на хеликоптер, избърса очите си и погледна нагоре.
През тези три месеца в Босна не бе виждал хеликоптер. Казваха, че били много лесна цел за всевъзможните снайперисти, особено в ясен ден. Този, който идваше, летеше безпрепятствено над последните оцелели сгради в Слитна. Петра спря и също го загледа. Мендравич излезе на прага и заслони очи с ръка, а когато машината започна да се спуска, изкуцука на улицата. Махна на Петра да почака, махна и на Пиърс да си стои на мястото и тръгна към вече кацащия хеликоптер.
Косата му се развяваше от забавящите хода си витла. Петра се приближи до Пиърс и двамата загледаха как от кабината изскачат двама мъже с черни очила и сиви костюми. По-високият извади от джоба си
