— Тук съм — чу се глас от мрака.

— Колко сандъчета можеш да носиш?

— Какво?

— Колко сандъчета с пеницилин?

Настъпи пауза, после се чу:

— Защо питаш? Всеки може да вземе по едно…

— Ако Иън и аз носим Йосип, колко можеш да вдигнеш?

Отново пауза. После:

— Йосип умря.

За момент Мендравич не каза нищо; после се обърна към Пиърс.

— Тогава всеки взима по едно.

Пиърс кимна. Мендравич вече го дърпаше за ръкава — отново засвириха куршуми. Безредни, диви изстрели; само единични куршуми влитаха в църквата — но достатъчно, за да накарат двамата мъже да се притиснат до земята. За нула време стигнаха до Петра; след още половин минута тримата тичаха към укритието на гората зад църквата. Носеха и трите сандъчета.

Нямаше нужда да се тревожат от преследване. Войниците в Пряк бяха „Бели Орлови“ — „Белите орли“, съвременни бандити — четници, обичащи насилието, и не изразходваха енергията си за нещо толкова обикновено като пеницилина.

Щяха да стрелят по звездите и да оставят евентуалните си жертви да се измъкнат и да се скрият в гората.

Разбира се, ако бяха открили Йосип жив, щяха да си направят голяма веселба.

Пиърс видя Йосип отново чак след пет седмици. При друга, нощна авантюра — този път наградата бе две дузини яйца — случайно откриха няколко плитки гроба в предградията на още едно неотбелязано на картите селище. Осем тела, всички жестоко обезобразени от Бели Орлови — накълцани лица и гениталии, последните напъхани в това, което беше останало от устата на жертвите. Пиърс бе чувал за подобни неща, казвали му бяха, че това е най-сигурният знак за себеотвращение, нуждата да обезобразиш един враг, приличащ на теб самия твърде много, но досега не беше виждал подобни неща. Сърби, хървати, мюсюлмани. Етнически неразличими по улиците на Сараево само допреди две години. Неразличими и сега — дори когато палачът е гледал лицето на жертвата и е виждал себе си.

Пиърс позна Йосип само по шарената носна кърпа — от колежа „Света Богородица“, випуск 1992-ра. Беше я подарил на Йосип в деня, когато той го бе научил да борави с „Калашников“.

— Едва ли ще мога да застрелям някого — беше казал Пиърс, докато нарамваше оръжието.

— Да застреляш някого ли? — отвърна Йосип. — Ти се радвай, ако сам не се застреляш. Все пак е добре да го носиш. Нали знаеш? Мъж без оръжие…

— … не е никакъв мъж. — Петра бе излязла на прага на близката къща — две стаи и кухничка, плюс една стара радиостанция, която някак си ги свързваше с другите хърватски градове в района — тук беше и комуникационният център за безкрайния поток бежанци. Носеше косата си на конска опашка и се мъчеше да държи встрани от лицето си буйно развяващите се черни къдрици. Както винаги, губеше битката. Две-три къдрици край бузите, маслинена кожа и остър поглед на черните като въглен очи.

Той осъзна, че се е зазяпал в странната й красота: гъвкаво тяло в панталони, блуза, пистолет на хълбока — поклащаше се свободно до бедрото й. И тези нейни очи… И рядко просветващата усмивка.

Още не беше свещеник.

— Е, значи и аз не съм никакъв мъж, като се има предвид как стрелям с това нещо — каза той.

Следа от усмивка.

— Ще се научиш — каза тя. — С повече практика.

Погледна оръжието, после него. Пристъпи и оправи тъмния ремък с нежните си пръсти.

— Всички свещеници ли са толкова непохватни? — Тя се забавляваше, като подръпваше ремъка.

— Когато стана свещеник, ще ти кажа.

— А, вярно. Забравих. — Тя се отдръпна. — Всъщност ти изобщо не приличаш на свещеник.

— Сериозно?

— Сериозно.

Усмивката му постепенно се превръщаше в смях. Той свали автомата и го подаде на Йосип.

— Така по-добре ли е?

Тя продължаваше да го гледа.

— Значи мислиш, че можеш да оцелееш без оръжие?

— Може би.

На лицето й се мярна изписа подигравателна изненада.

— Ти да не си молил случайно хората да се предават?

— Не.

— Ясно. — Тя разкопча кобура си и пусна пистолета на земята. — Е, как ще ме накараш да ти се подчиня?

Пиърс хвърли поглед към Йосип; хърватинът се усмихваше и клатеше глава. Личеше си, че много се забавлява.

— Ами… — Пиърс посегна към нея, без да спира да говори — има си начини.

Искаше да я хване за рамото, но тя внезапно промуши ръка под мишницата му, извъртя се и преди да може да реагира, го подсече; ботушът й стъпи върху едната му ръка, коляното й — върху гърдите му, пръстите й го стискаха за гърлото, а палецът й бе болезнено впит в адамовата му ябълка.

— Нали каза, че веднъж си свалил в безсъзнание сто и двадесет килограмов борец?

Пиърс понечи да отговори, но тя натисна още по-силно.

— Не, не. Пази си силите. — Усмивката се появи отново. — Видя ли, че не се давам лесно? — Тя отдръпна палеца си и освободи гърдите му. — Ако бях на твое място, щях да се науча да стрелям. Много по-безопасно е.

После скочи и се запъти към къщата още преди той да се е надигнал.

— Трудно ще се справиш — каза Йосип, докато помагаше на Пиърс да стане и му подаваше автомата.

Пиърс метна ремъка през рамо; очите му не изпускаха Петра.

— Сега е по-добре, нали?

— Не говоря за автомата. — Йосип намигна и кимна към къщата.

— Тя не е разбрала защо съм останал, нали?

— Не знам. — Йосип го погледна в очите. — Не знам. Но все пак това е добър въпрос.

— Досега не съм чул никакви недоволства.

— Още не си видял никого от нас убит.

— Това ли я безпокои?

— Не. — Йосип поклати глава. — Американските момчета идват, за да доставят храна, одеяла, може би малко вяра на народа — нещо, за което той не бе и чувал.

Дръпна оръжието на Пиърс по-надолу.

— Босненецът се нуждае от помощ, от духовно ръководство, независимо от това на кой Господ се моли. За него е лесно да облекчи съзнанието си, да служи на собствения си Бог и да крачи редом с другите, Но не го прави.

— Е, това не е лесно.

— Няма нищо лесно на тоя свят. Разликата е, че ти можеш да си заминеш където поискаш.

— Но не го правя.

— Да, не го правиш. — Той отхлаби малко ремъка. — И точно затова толкова ни озадачаваш — също както и ние теб. Аз съм добър католик, Иън, но ако не бяха направили това с дома ми, нямаше да бъда тук.

— Дори ако беше видял снимките от Омарска?

— Хиляди хора са виждали лагерите. И хиляди са вдигали рамене и са питали как е възможно такива неща да се случват в един цивилизован свят. Те не са лоши хора. Но това не е техният дом. Не е и твоят. И

Вы читаете Ръкописът Q
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×