Садал и Орфей ((Опитите на Садал))

път.

ОРФЕЙ. Не си ли спомняш онзи ден, когато дойдох за Евредика?

КСАНТИПА. Времената се менят, виното се мени и хората се менят, чужденецо!

ОРФЕЙ. Защо вие всички ме наричате „чужденецо“? Аз съм Орфей! Дайте ми китарата! (Спуска се към Дърваря и дърпа китарата му.) Дайте ми китара!

КАЗАНДЖИЯТА. (Хваща ръцете на Орфей.) Умири се, чужденецо!

ОРФЕЙ. Пуснете ме, ще ви избия! Всички ще ви избия като кучета!

КСАНТИПА. Орфей никога не правеше скандали при мене. Напротив, той усмиряваше другите. По това се познаваше, че Орфей е в кръчмата… Пуснете го!

(Пускат Орфей.)

Иди си, чужденецо. Иди си в мир! Ние сме мирни хора. Пощади и старата Ксантипа, която не те познава поради слабостта на очите си… А колкото до гласа — у човека има много гласове. Знаеш ли кога и кой глас говори?

(Отново мъжете започват да дрънкат по струните и да пеят: „Ние всички сме Орфей, ние всички сме Орфей!“ Излизат. Орфей се приближава към паметника.)

ОРФЕЙ. Не бой се! Няма да те ударя. Мислиш, че ще взема камък да те цапардосам по великата дървена глава и тя да се търкулне в нозете ми? Бъди спокоен, ще има кой да направи това. Някой ден ще дойде Мегабаз и ще поиска да се изпикае на площада в чест на своята победа. „Махнете това дървено нищо, защото ми пречи!“ — ще извика той на своите перси. И тогава ти ще се проснеш по очи в локвата на победителя. Нищо чудно дори да се опиташ да запееш: „Слава на Мегабаз, най-преславния!“ А от песента ще излязат само солени мехури. Защо ли? Защото, когато победителят пикае, на победения му се струва, че върху него се излива морето. Какво остава за победения? Той трябва да се научи да диша под водата… Ти мислиш, че аз говоря на тебе, дървено нищо? Аз говоря на себе си, защото „ти“ — това съм „аз“. Ти също си роб. Ти си роб, окован завинаги, осъден да не напусне никога този площад, за да могат живите да идват тук, да те гледат и да се радват, че те поне се движат. Аз също мога да застана до тебе, да поставя ръката си ето така и да стоя неподвижен, но не искам, защото ще ме вземат за луд, а те и без това са ме взели… А ти, дървено достойнство, ще имаш ли куража да кажеш: „Не се смейте, това е истинският Орфей.“ Няма да посмееш, защото могат и тебе да те сметнат за луд. А едно лудо достойнство ще погуби твоето дребно достойнство. А без достойнство накъде? Ето защо ти никога няма да посмееш да извикаш: „Не се смейте, това е истинският Орфей!“… Хайде, дървено достойнство, настъпи с достойния си крак очите ми! Или се боиш да се не подхлъзнеш и да разбиеш тук, на площада, дървения си задник?

ТАМИРИД. (Скрит в тъмното зад паметника.) От кого да се боя?

ОРФЕЙ. Кой си ти?

ТАМИРИД. Аз съм Тамирид.

ОРФЕЙ. (Вглежда се в него.) Тамирид! Учителю!

ТАМИРИД. Учителю? Напротив, аз съм твой ученик и дойдох да се поуча от дървената ти слава.

ОРФЕЙ. Тамирид, учителю, ти ме позна, нали? Да вървим! Ти можеш да докажеш, че аз съм Орфей, самият Орфей, истинският Орфей!

ТАМИРИД. Къде ще вървим? Ти не можеш да мръднеш оттук. А аз съм твърде стар, за да понеса на плещите си това тежко дърво.

ОРФЕЙ. Стремежът към славата е човешки.

ТАМИРИД. Тогава ти няма защо да си недоволен. Ти имаш и двете неща — ти си жив и едновременно с това имаш своята дървена слава. Това не е имал още никой от траките.

ОРФЕЙ. Плюя аз на траките! Някога аз пеех за тяхната мъка, разбират ли те сега моята мъка?

ТАМИРИД. Мъка! Каква отвратителна дума. Това не е дума, а жаба. Стига си се перчил с нея.

ОРФЕЙ. Аз не се перча. Как може тялото да се перчи със своята болест?

ТАМИРИД. Духът на слабия винаги се перчи със своята болест, наречена мъка. Разбирате ли вие моята мъка — пита проститутката и продължава своята работа. Само че на мене не ми минават тия.

ОРФЕЙ. Ти трябва да ме разбереш. Ти си длъжен!

ТАМИРИД. Длъжен? Аз? Пипни, има ли нещо тук? Има ли? Това, дето удря, е една стара змия, която се вие и блъска, хапейки опашката си. Двайсет години продължава това. Двайсет години!… Една, две, три, четири, пет, шест, седем…

ОРФЕЙ. Старче, спри!

ТАМИРИД. Да спра? Аз? Ти си ме забравил. Аз съм Тамирид, наречен по-късно от себе си Непрощаващия. Никому не прощавам и няма да простя. Дори на себе си не прощавам. Оставил съм тази змия тук и всяка нощ я насъсквам като куче: „Дръж! Яж! Ръфай!“

ОРФЕЙ. Не ти вярвам, учителю!

ТАМИРИД. Не ми вярваш ли? Че какво от това? Да не мислиш, че аз си вярвам? Твърде рано разбрах, че съм осъден от боговете да загубя вяра в себе си. Да, ученико, защото аз бях пръв, преди мене нямаше никой. Траките още не умееха да си служат със звуковете. Около мене беше тъмнина. Аз се лутах в тъмнината и не знам по силата на какво, може би по божие наказание, започнах да събирам звуковете от листата, от корените на дърветата, от копитата на сърните, от воя на чакалите. Още никой не знаеше, че сухожилието, опънато върху кухо дърво, може да плаче или да се смее. Щеше ли да знаеш ти това, ако мене ме нямаше? И ти като всички нямаше да знаеш кой е Тамирид, защото моят живот беше блъскане в тъмнината, където се вижда само нищото, смесено с тази тъмнина. Пипнешком аз събирах прашинка по прашинка от това нищо, залепвах нищо до нищо и така бавно, незабелязано се получаваше първата песен. Тя беше несъвършена, защото нямаше с какво да я сравня, да видя недостатъка й. Моят живот беше едно мъчение, защото нямах образец или, по-точно, моят образец беше нищото. И така, аз бях осъден от боговете заради дързостта на волята си. „Как може да се прави нещо от нищото?“ — казвали са си тези безсмъртни тулупи, наливайки от единия си край медовина, за да поръсят с другия си край земята на жадните орачи… Всичко, което събрах парче по парче, ден по ден, аз предадох на тебе. Ти имаше веселата, божествена дарба на съвършения. Всичко онова, което у мене беше хаос, ти подреди изкусно, просто, ясно и леко. И сега стоиш пред мене целият от дърво за слава на Тракия, но не и за слава на злото, старче Тамирид Непрощаващия. Нищо не съм искал от тебе. Не съм дори и мечтал да дойдеш и да ми кажеш: „Благодаря ти, учителю.“ Макар че ти сега имаш тази слава, аз не ти завиждам. От самолюбие ти дори и сега не забелязваш хитростта на тоя пияница дърводелец: „От тази протегната ръка и от тази уста вече никога няма да излезе песен“ — искал е да каже той… „Това е вик за помощ“ — искал е да каже той… „Тамирид, ти можеш да докажеш“ — искал е да каже той. Но Тамирид не иска да доказва, тъй като и ти сега не искаш да докажеш никому кой е сложил в сладката медовина на песента отровата на мъката. Аз я сложих, защото това е необходимо. Хайде, иди! Можеш ли сега ти да кажеш: „Ето това е Тамирид, първият мой учител?“

ОРФЕЙ. Мога, старче! Да вървим, аз ще докажа!

ТАМИРИД. Да, но аз не искам да се доказвам чрез тебе! Затова, дървена славо, изгледай за последен път задника на злото старче Тамирид Непрощаващия!

(Тамирид излиза. Орфей остава сам. Появява се Евредика.)

ЕВРЕДИКА. Орфей!

ОРФЕЙ. Евредика, ти ме позна, нали?