По това време дремещият таралеж, нажежен приятно от слънцето, дочу шум край себе си. Повдигна глава, огледа се и помежду храстите видя голямата змия. Тя не му обърна никакво внимание, може би не беше го забелязала още. Притисната между няколко камъка, като в клопка, змията се мъчеше да излезе от клопката, съскаше, мяташе глава наляво и надясно, а люспестите пръстени на кожата й пукаха. Таралежът тръгна внимателно към влечугото, смятайки, че се е хванало в клопка, доби кураж, наежи се, оглеждаше внимателно и търсеше най-уязвимото място за нападение, когато видя изведнъж, че пепелявата глава се измъкна от кожата. Змията се напъна и започна да съблича бавно ризата си. Таралежът отстъпи назад, изненадан от гледката. Стоеше, повдигнал корем от земята, пръстите на силните му крака потреперваха. Смръщи косматото си чело, ако човек го погледнеше в този миг отпред, можеше да долови някакво подобие на размисъл. Влечугото продължи да се измъква от ризата си бавно, таралежът остана крайно изненадан, защото видя, че влечугото пак е облечено.
Ризата остана между камъните, посмачкана, като захвърлен парцал. Змията тръгна бавно напред с новата си риза, по едно време повдигна глава и през рамо забеляза таралежа. Очите й бяха малко мътни, влечугото не бе успяло да свали люспестата предпазна ципа от тях. Таралежът не се сви, нито отстъпи назад. Змията постоя, постоя, гмурна главата си в зелената трева и се скри. Таралежът пристъпи напред, доближи се до захвърлената риза, побутна я с муцуна, ризата прошумя сухо. Захапа я със зъби, подръпна силно назад — ризата се изпъна. Изтича отстрани, за да я нападне изневиделица, хвърли се точно там, дето завършваше главата, претърколи се няколко пъти в тревата и когато се изправи отново на крака, видя, че съблеклото лежи по гръб; жълтите люспи на корема лъщяха, огрени от слънцето.
По това време Е. С. подшушна на калугера да скрие дрехите на къпещата се в реката жена. Оня тутакси скри дрехите, без да обръща внимание на господа, който го заплашваше с анатема и отлъчване от църквата. Дяволът продължаваше да си седи спокойно, турил крак върху крак, пресягаше се да улови по някое водно конче, дъвчеше бавно кончето и плюеше сухите му крила в реката. Жената вдигна ръце зад тила си, за да навие на кок мократа и тежка коса, калугерът се давеше в собствената си мътилка и за да излезе от нея, започна да се моли горещо, придружавайки молитвите си със срамни движения. Дяволът отиде, та пусна зелен скакалец във врата на калугера, завалията тъй много се изплаши, че подрипна иззад върбата и се издаде. Жената изписка, гмурна се във водата, над реката се разнесе ситен татарски смях. Смееше се Е. С.
Когато таралежът преобърна змийската риза по гръб, той дочу отдалеко ситния татарски смях. Преди смехът да се е разсеял, някой съвсем наблизо подсмъркна с нос. Таралежът се огледа и видя млада таралежка с бледи бодли. Тя стоеше свенливо, недалеко от него и от змийската риза, и още по-свенливо подсмърчаше. Без да му мисли много, таралежът се хвърли напред, взе да тъпче с нозе змийската риза, да я размята из въздуха и така много се въодушеви от играта си, че раздра ризата и в късо време я превърна в парцали. Разбира се, на негово място всеки би се престарал… Примъкна ризата към таралежката, предлагаше й да играят заедно с нея, но таралежката, изглежда, че се срамуваше, защото пак подсмъркна, обърна се и избяга свенливо.
Таралежът никак не се обиди, че го изоставиха, залови се пак със съблеклото и, кажи-речи, през целия ден се обучаваше, прилагайки различни хватки. Надвечер той дори се появи в градината на Е. С., мъкнейки отподире си съблеклото. Е. С. го окуражи с турски възклицателни за това, че е успял да одере кожата на влечугото. Може би той още щеше да си играе с парцаливата змийска риза и посредством нея да преодолее собствения си страх от змията, тя обаче не му остави много време за събиране на кураж, защото съдбата ги срещна на следващия ден.
Пчелата тъкмо бе нагазила в цъфналата градина, меко жужене се носеше из въздуха, таралежът дремеше, гъделичкан от слънцето. Чу кихане, отвори очи и забеляза недалеко от себе си младата таралежка. В един миг се разсъни и се запъти към нея, но не успя да я доближи, защото из тревата се показа пепелявата змийска глава. Жълтата гуша лъсна на слънцето, проницателните очи се вторачиха в таралежа. Хвърли се веднага към влечугото, но усети остър удар и се претърколи в тревата. Гняв, болка, амбиция — всичко това се смеси в едно, таралежът се изпъна и се подготви да нападне отново. Чуваше свенливото подсмърчане на таралежката, но не я виждяше, защото стоеше гърбом към нея. Цялото му внимание бе погълнато изцяло от змията. Влечугото се бе снишило в тревата, съскаше остро и метеше с опашка като с камшик. Таралежът запристъпя към него, като следеше пепелявата глава, долепена до земята, и мятащата се наляво и надясно опашка. Проницателните очи го гледаха немигащо. Таралежът изсумтя с нос. Миг след това, сякаш задвижен от вътрешна пружина, приличен на механическа играчка, той се втурна напред, влечугото се изви, за да го отблъсне, но не успя, защото таралежът захапа със зъби изпънатия змийски пръстен. Не видя къде точно захапа, но му бе достатъчно, че усети топла и лепкава струйка в устата си. Впиваше все по-дълбоко зъби, а през това време змията се понесе стремително напред, мъчейки се да се освободи от неприятния товар.
Трева, гъсти храсти, камък се изпречваха по пътя и удряха вкопчилия се за влечугото таралеж, но той не падаше, захапал с всички зъби плячката. Летейки напред, змията изведнъж се омота в кълбо, взе да се търкаля заедно с нападателя, така двамата излязоха в края на скосена ливада и в късо време преобърнаха няколко откоса със сено. Невъзприемчивият шоп, който косеше ливадата си, тръгна с косата да види какво така преобръща откосите му и щом видя да бляскат змийски пръстени и да се носи съскане, се стъписа. Неговата овца, водена от любопитство, също дойде да погледне, но змийското кълбо и залепеният за него таралеж се блъснаха в нея, овцата проблея и избяга чак в другия край на ливадата. Продължиха да се търкалят, понякога змията отпускаше за малко клопката, замахваше като с ръка и удряше вкопчилия се в нея таралеж в някое дърво или в някой камък, изпречил се на пътя й. Те отшумяха през ливадата, вършейки откосите по пътя си, навлязоха в гъсти храсти и там двубоят продължи. Таралежът не виждаше вече нищо, чуваше само как пукат змийските пръстени и как вътре в него също така пука. Черна пелена се спусна пред очите му, в черната пелена се замяркаха оранжеви пламъци, свистяха автомобилни гуми и го притискаха със свирепите си грайфери, ушите му забучаха и в гърлото си почувствува нещо да клокочи. Почти не му стигаше въздухът, задушаваше се, сякаш лисицата го бе преобърнала във водата и чакаше или да се удави, или да оголи корема му. Отнякъде се появиха сплескани таралежи и жаби, бяха плоски като изсъхнали динени кори, танцуваха пред очите му и шумяха, както есенната шума шуми под нозете ни. Едва дишаше, ушите му закънтяха, беше мъчително, като че се катереше по безкрайна черна ограда, чийто връх никога не можеше да достигне. По едно време долови лек звън, напомняше му жабешко квакане, мелодично и примамливо, таралежката с меки бодли подсмъркна призивно, видя себе си как ситни подир майка си, а зад него ситнят още много дребни таралежчета и на всичките муцуните им са алени от горските ягоди. Промъкна се в някакъв вход, влезе, вътре бе тъмно, но и в тъмнината почувствува сферичните стени на гнездото. Беше таралежовото гнездо, тъмно, но спокойно, застлано с мек дюшек от шума. Отпусна се върху мекото дюшече, сплесканите таралежи и жаби се завъртяха пред входа като сухи динени кори и почнаха да го викат при себе си, обаче той бе толкова много изморен, че не можеше да се повдигне от шумата и да иде при тях.
Затвори очи, потъна в тъмната сфера и престана да съществува.
Далечни призиви го мамеха или се мъчеха да го извадят от мрака. Излизаше от мрака като новородено, което за първи път трябва да се покаже на ослепителната светлина на света и се бои от тази ослепителна светлина. Усещаше я през затворените си клепки. Мъчеше се да диша, въздухът се изсипваше като камъни върху дробовете му, изхвърляше го обратно с голяма мъка и с пъшкане. Всичко го болеше, не можеше да се помръдне, не можеше да отвори очите си да погледне. Единствената му връзка със света все още бе само слухът, долавящ далечен металически призив.
Когато отвори очи, видя, че е привечер. Металическият призив идваше откъм блатото. Не знаеше все
