такова настървение почваше да я преследва из кухнята, че човек наистина може да си помисли, че в кухнята е влязла калугерка-изкусителка да съблазнява мъжа й и да го примамва с лепкавите си срамежливи очи. Хлебарката веднага изчезваше, стопанката с трясък отваряше и затваряше чекмеджета и врати, от време на време изтръскваше пеньоара си, да не би буболечката случайно да се напъха в пазвата й, а лицето й добиваше грозен израз. Е. С, напротив, свирукаше си миролюбиво и попоглеждаше с едно око дървената ламперия (наричана от средните чиновници „вагонна шарка“, мечта на всички средни чиновници — собственици на вили или на вилни места), там някъде между безбройните пукнатини той виждаше да се подават срамежливо две кехлибарени мустачета. Знаеше, че тези срамежливи мустачета трептят специално за него, и ни веднъж не издаде на жена си скривалището на буболечката, а имаше и случаи, когато зъл дух го обхващаше и тогава той насочваше жена си в съвсем противоположна посока.
Като се извинявам пред читателя за отклонението подир хлебарката, аз се връщам отново на пътя. Момента, в който сме отново на пътя, двете пътнички се разместваха в автомобилната кабина, за да може едната от тях да се настани пред кормилото, техникът оправяше мустаците си, този път той правеше това не с опакото на дланта си, а само с върха на пръстите, изпод ризата му във всички посоки играеха и тичаха мускули, а Е. С, следван от своето мокро куче, все още стискаше гривека, крачеше към полутоварната кола и се мъчеше да си спомни как е на френски език „риба“, и не можеше да си спомни. „Каракуда“ пък съвсем не можеше да си спомни.
— Тия две бабички са станали вътре на куки — рече му техникът, прибавяйки и неизбежното „мой човек“. — Имам чувството, че са ги монтирали още във Франция и както са ги монтирали, така са ги пуснали да пътуват и така трябва да стигнат чак до техния Цариград, а там сигурно ще има човек, който да ги демонтира от кабината.
— Да, да! — рече разсеяно Е. С, мъчейки се все още да си спомни как е „риба“ на френски език.
Спомни си думата едва когато се сбогува с двете пътнички. „Поасон“ беше, възкликна в себе си той. Те го гледаха сияещо, изрекоха много благодарности, отрупаха го с ласкателства и го дариха на края с по една печална усмивка. Е. С. се разнежи, пътничките надникнаха зад очилата му и откриха влага в неговите очи.
— И внимавайте — рече им Е. С., — поасони такива, да не се издавите в Дарданелите!
Подир печалните си усмивки двете бабички възвърнаха отново въодушевения израз на лицата си, съгласиха се тутакси с Е. С. и повториха като ехо след него:
— Поасон! Поасон!
Миг след това те станаха неузнаваеми. Лицата им добиха строг и съсредоточен израз на йоги, очите се отправиха напред по пътя, бабичката зад кормилото с отмерен удар върху лоста извади двигателя от статично положение, чу се рев, „Берлие“, модел „РТ-504“, стартира и в следващия миг Е. С. усети как го обграждат вихрови потоци. Беше тъй неочаквано това потегляне на двете бабички, че когато дойде на себе си, човекът видя отнесената си от вихрушката шапка да се търкаля по асфалта, а в дъното сивият воал на сутрешните изпарения попи бързо в себе си някакво автомобилно подобие.
Колата бе потеглила с гръм и бе изчезнала като призрак.
— Мааму стара, тия дръпнаха от място като космонавти — рече техникът.
Е. С. се обърна и го видя да оправя мустаците си. Вихровите потоци ги бяха тъй разбъркали, че във всички посоки стърчаха кичури.
— Стари бойни коне! — рече му Е. С. и отиде да вземе шапката си, легнала върху пътя. През това време кучето Джанка подрипваше из високата трева край пътя, тук пъхваше муцуна, там пъхваше муцуна, ослушваше се, пак подрипваше и пак въвираше муцуна в тревата, за да души: търсеше отнесения от вихъра гривек. Като не можа да го намери, се върна при стопанина си за помощ. Стопанинът стоеше с шапка в ръка, загледан в далечината на пътя. Ноздрите му бяха разширени, приличаше на стар боен кон, усетил миризмата на барут. Дори не погледна кучето, макар че то на два пъти го побутна леко по крака.
Техникът си бе пооправил мустаците, доближи Е. С. и му каза, че често среща на пътя подобни бабички.
— Лани например — разказваше той — една геферманка караше спортна кола с каска.
— Каква геферманка? — не го разбра Е. С.
— От ГФР — обясни му техникът. — Тия от ГФР са геферманки. Беше с каска и цялата й кабина бе натъпкана с бутилки и термоси. Изглежда, че бабичките живеят само с алкохол и кафе.
— Изглежда — каза Е. С.
— Каквото и да правят, остаряват, и туй-то! — рече техникът. — Нищо не помага срещу старостта. То си е природа. Кога човек е по-млад, може и да излъже природата или да се пребори с нея, както аз например се боря.
— Борим се не с природата, а с техниката — каза му Е. С. — Човекът изобретява какви ли не работи и щом ги изобрети, почва да се бори с изобретението си, обаче изобретението в повечето случаи го побеждава.
— При мене тия не минават — възрази му техникът. — Двигател още не ми се е опрял, а и природата не може да ме надвие. — Той показа мускулите си. — Тя, природата, ми смъкна косата от темето, ама аз се изхитрих и я виж, мустаци съм си оставил. Ако природата ми опасе мустаците, ще си пусна брада и пак няма да се дам.
Е. С. се развесели.
— Браво — поздрави той техника. — Ти си първият, когото виждам да е измамил природата!
— О-хо! — рече опя и отиде да запали колата си.
„Запорожецът“ не беше никак въодушевен от това, изръмжа заканително, прокашля се, промърмори нещо под нос и чак тогава събуди мотора си и изхвърли син дим от ауспуха. Тръгна назад, за да направи маневра, но едва потегли, изгърмя, кихна и спря. Е. С. видя как изпод задната гума полетя свитият на топка таралеж, търколи се по склона и пропадна в ливадата.
— Ах, майка му стара! — извика техникът, който излизаше от колата, като че излизаше от черупката си. — Това не може да бъде!
— Казах ли ти! — въодушеви се Е. С. — Ето сега със собствените си очи виждаш как таралежът ти спука гумата. Това е моят таралеж!
Възнагради го с много възклицателни на турски език, побутваше с „Винчестера“ си приклекналия край спуканата гума техник, потупваше с крак по асфалта и беше почти щастлив, сякаш сам той бе легнал под колелото и бе предизвикал експлозия в гумата. Техникът свали спуканата гума, тури резервна, пот на струйки се стичаше по голото му кубе, по челото и бузите и се скриваше в разбърканите мустаци. Когато привърши, отри ръце в крачолите си, запали цигара и рече на Е. С., че това не е от таралежа, а просто гумата е била износена, затова се е спукала.
— Аз пък смятам, че е от таралежа — държеше на своето си Е. С. — Пътят тука става опасен, властите ще трябва да турят знак за автомобилистите да карат внимателно.
— А, знак! — вдигна пренебрежително рамене техникът. — Знак с таралеж няма никъде!
— Тука трябва да има — не се предаваше Е. С. — Таралежът издебва колите и щом ги види, че се задават, се свива на топка и се хвърля право под краката им. Станал е бунтовен, защото автомобилите му препречват пътя към жабите.
В този момент оранжевият автомобил се закашля и изхвърли гъст дим от ауспуха.
— Бре че съм загубен — удари се по челото техникът. — Забравил съм да изгася мотора!
Отиде да изгаси мотора, на пътя стана тихо. В тишината се зачу тракане, сякаш някой пишеше на пишеща машина. Техникът погледна учудено автомобила си. След като потрака, автомобилът изръмжа и млъкна.
— Какво му стана на тоя автомобил? — попита техникът.
— Трепери още от таралежа — засмя се Е. С. — Лесно ли е да седнеш върху таралеж! Запорожците, които на времето написаха знаменитото писмо до турския султан, са знаели какво значи да седнеш върху
