момичета, на Айфелова кула.
— И какво ще правите в Истанбул, почитаеми госпожи? — попита Е. С.
Бабичките не разбраха въпроса му, само закимаха с глави и повториха:
— Истанбул, Истанбул!
— Сигурно за хашиш сте тръгнали! — закани им се с пръст той и се усмихна.
Щом чуха да се споменава за хашиш, двете пътнички отново се въодушевиха, неколкократно повториха: „Хашиш, хашиш!“, а едната се порови в арматурното табло и измъкна от него цветна картичка. Тя я показа на застаналия отвън мъж и той видя на цветната картичка мустакат турчин, чиято глава бе увенчана със старовремски фес
— Азизие — рече Е. С. — Тия фесове са въведени на въоръжение върху турските глави по времето на турския султан Азиз, затуй се и наричат азизие. Същият този султан и нов марш е въвел, маршът му също тъй се нарича азизие. Старовремски работи!
Пътничките поклатиха глави и за да докажат, че са разбрали всичко, възкликнаха въодушевено, из едно гърло:
— Султан, султан!
— Мадам — поклати глава Е. С. — Хубаво е, че от всичко се въодушевявате, но за да стигнете до Истанбул, да видите там своите султани и да натоварите колата с хашиш, все пак трябва по някакъв начин да смените спуканата гума и да излезете от шанеца. Ако сте въоръжени с търпение, можем да почакаме колата на „Пътна помощ“, а ако нямате търпение, пак ще чакаме „Пътна помощ“ — обясни повторно той, — подвижен сервиз.
Бабичките бяха озадачени от нещо, станаха сериозни, оправиха редките си косици и възразиха, че не са госпожи, а госпожици. Стана неловко. За да излезе от неловкото положение, Е. С. се изкачи чевръсто по насипа, следван от своето куче. Огледа пътя, да види не иде ли оранжевият „Запорожец“. Пътят бе пуст, губеше се в студените сутрешни изпарения. Оранжево слънце се показваше на хоризонта. Откъм полутоварната кола двете бабички бяха показали главите си през кабината и гледаха човека и кучето, изрязани на фона на едрото слънце. Високо в небето летеше ято гривеци, птиците слизаха от планината към полето да търсят храна. Пътничките видяха как човекът свали своя „Винчестер“, прицели се бързо, чу се къс трясък и без да поглежда повече към небето, човекът прехвърли през рамо още димящата пушка. Една птица се откъсна от ятото, сякаш бе сграбчена от невидима ръка и запратена право надолу, към земята.
— Олалаааа! — възкликнаха двете жени.
Птицата се завъртя във въздуха, прилична на парцал, и падна в ливадите. Кучето се спусна през тревата, а Е. С. с димящата все още пушка тръгна към приклекналата в шанеца кола. Той видя, че от кабината го гледаха два чифта очи, изпълнени с възхищение, а по лицата на пътничките въпреки тежкия грим се долавяше изразът на изумление, сякаш чужденките бяха зърнали някакво митическо същество пред себе си.
Е. С. не се изненада, защото неведнъж в своя шейсет и не знам колко годишен живот бе будил възхищение и бе изтръгвал възторг от жените. Освен възторга, изписан по лицата, двете жени го дариха и с възклицанията си, като почти едновременно изрекоха:
— Султан! — а втората допълни —
Първата бабичка се обърна, та я погледна недоумяващо, но се сети, защото тутакси се присъедини към нея и също каза:
— Азизие!
Кучето се показа на пътя, стиснало в зъбите си убитата птица. Е. С. искаше да му извика нещо, но в този миг слухът му долови познато ръмжене. Даде гръб на кучето, загледан към противоположната страна на пътя. Видя там оранжево петно да пъпле, внимателно и срамежливо като домашна хлебарка. Беше познатата кола на „Пътна помощ“.
— Излезе ви късметът, каракуди такива — рече дружелюбно Е. С. и се усмихна на чужденките. — Моят човек сега ще ви отпрати.
Наричаше техника „моя човек“, защото техникът наричаше всичко „мой човек“. Той си свирукаше безгласно, докато сменяше спуканите гуми или се навираше под капаците на моторите, и независимо от това, дали сменя бушон, шарнирни болтове, джанта или коригира авансите, за да избегне неприятното чукане в двигателите — към всичко се обръщаше с „мой човек“; и Е. С. също наричаше мой човек, както и кучето му.
Та „моят човек“ приближи със „Запорожеца“, автомобилът отби срамежливо от пътя и още по- срамежливо погледа с двата си фара полутоварното „Берлие“. Двете бабички пооправиха грима си и зачакаха спокойно. От колата слезе техникът.
— Добро утро, мой човек, пак ли ще сменяме гума? — Той прокара ръка по голото си теме. С опакото на дланта пооправи мустаците си, щръкнали право нагоре, нито много войнствено, нито много миролюбиво; във всеки случай издаваха състоянието на готовност у своя притежател. Техникът беше плешив, младежта нарича такива плешиви хора
— Как ги намират тия пирони! — учудваше се техникът. — Аз непрекъснато циркулирам и още не съм налетял на пирон, а тия чужденци, щом стъпят на наше шосе, и налетяват на пирон!
— Не е пирон — рече Е. С. — Пътничките твърдят, че са настъпили нещо настръхнало и от това експлодирала гумата им.
— Мани ги тия гюдерии! — рече техникът. — Те нищо не разбират!
Обърна се към пътничките, показа им голям и лъскав пирон и с един замах го прегъна на две. Очите на пътничките излязоха от орбитите, техникът с един замах изправи пирона и го прибра в джоба си, а двете бабички си прибраха очите в орбитите. За да ги довърши окончателно, техникът запретна ръкава на ризата си, сви ръка и им показа колко голям и твърд е мускулът му. От свивката на лакътя до рамото се изду огромен мускул, втвърди се, за един миг ръката на човека заприлича на антична статуя. Пътничките се престрашиха, попипаха с пръсти, но не се въодушевиха, а започнаха да въздишат като пневматически машини.
Подир което техникът свали ръкава на ризата си и се зае да смени спуканата гума, а Е. С. покани бабичките да слязат да се поразтъпчат. Те обаче отказаха, било много влажно, а и относно ревматизма и т.н. Те не излязоха от кабината дори и когато техникът поиска да запали мотора и да изкара колата им на пътя, а само се посместиха в единия край на кабината, за да освободят мястото пред кормилото. Техникът запълни почти цялата кабина с мускули и с рижи мустаци, с две маневри изведе колата на асфалта, задмина „Запорожеца“ и спря.
„Запорожецът“ стоеше кривокрак и унил като беден роднина в края на пътя, срамуваше се, изглежда, и се стараеше да бъде незабележим, но неговият ярък оранжев цвят пет пари не даваше за срамежливостта на стопанина си, от един километър разстояние се удряше по гърдите и крещеше: „Вижте ме, това съм аз!“ Е. С. го гледаше малко разсеяно, по лицето му пробягваше разсеяна дружелюбна усмивка, а в съзнанието му се луташе кухненската срамежлива хлебарка, наричана от него шеговито „калугерката“.
Хлебарката се появяваше от някоя пукнатина на кухненския шкаф, гдето не си и подозирал, че има пукнатина, и може да я откриеш само ако се вторачиш продължително в нея, опипваше с антени въздуха, ослушваше се с антените, обработваше, изглежда, някаква информация, потребна само на буболечния свят, с две помръдвания излагаше на показ цялата си кехлибарена прелест и щом Е. С. й се обадеше, тя мигом пропадаше под някой перваз. Буболечката се скриваше, обаче двете мустачета едва забележимо се подаваха иззад прикритието, насочени право към Е. С. Извънредно срамежлива хлебарка наистина, човекът убеждаваше жена си, че тя се срамува и че му напомня калугерка, която те поглежда полускрито, загадъчна усмивка трепти на устните й, изкусителна усмивка, която е трижди по-изкусителна, защото е срамежлива. За да прикрие дяволското творение върху лицето си, калугерката прикрива с шепа своята изкусителна усмивка, но ако ти погледнеш през спуснатите срамежливо ресници на очите й, ще видиш как изведнъж пропадаш в бездна, така дълбоко и безвъзвратно, че само голите ти пети остават отвън да стърчат. Това си бе негово, съвсем частно мнение, несподелено от жена му; напротив, тя се вбесяваше, щом зърнеше хлебарката, и с
