„Юнкерс“ бе отбръмчал.
— Първи петли — каза контрабандистът. — Късно стана.
Той се взираше напрегнато в тъмнината, ослушваше се, но никакъв звук отникъде не идваше. Само конете хрупкаха шумно тревата край потока.
— Знаете ли пътя през границата? — попита Е. С.
— Трябваше да дойде човек — рече контрабандистът и скри с ризата раната си. — Отдавна трябваше да дойде.
— Може да е спрян от властите на границата — каза Е. С.
Контрабандистът го погледна в очите. Е. С. почувствува упрек в погледа на човека. Мина му през ума, че другият може би се досеща.
— Пригответе се! — каза Е. С. — Аз ще ви водя!
Недоумение се изписа по лицето на контрабандиста.
— Преди да се приготвите обаче, завържете моите акцизни в колибата! — нареди му Е. С. и се изправи.
Прокаженият извика нечие име, появи се човек с дълъг нож, прокаженият му нареди какво да прави и онзи с ножа изчезна отново в колибата. Оттам се чу шум, падане на нещо тежко, пъшкане. Петима човека излязоха от колибата, събраха конете и Е. С. ги поведе в тъмнината. Прокаженият вървеше безшумно по петите му; стъпваше леко, като котка, но дишаше шумно. Вървяха мълчаливо, есенната луна слизаше към хоризонта и избледняваше, сивите сенки край хората и конете се издължаваха. Сънени птици пърхаха в нозете на хората и ги стряскаха. Птиците се пръсваха, пищяха тревожно и с отчаяно писукане се търсеха и събираха отново.
При трети петли Е. С. се спря и посочи на прокажения човек далечни светлинки. Бяха едва забележими, мигаха, губеха се, появяваха се отново.
— Това долу е Димотика — каза Е. С. — Повече не се връщайте тука! Вървете и бог да ви закриля!
— Бог да ви благослови — каза прокаженият човек, поклони се ниско на Е. С. и поведе своята опърпана банда към мъждукащите светлини на Димотика. Е. С. тръгна по обратния път и накъдето и да се обърнеше, виждаше само горящата рана и посеченото тъжно лице на прокажения. Образът на контрабандиста до такава степен се бе врязал в съзнанието му, че чак до разсъмване земята около него, и целия свят около него му се струваше като изоставено, посечено със сабя лице. Минаваше край изоставени колиби и плевни, пълни с контрабанден тютюн, но не им обръщаше никакво внимание, защото тази контрабанда щеше да бъде превърната в дим, без да остави следа отподире си. Нищета и униние го обграждаше отвсякъде, не бе никак въодушевен от мисията си, контрабандата на тютюн за него бе добила друг смисъл.
Дневната светлина приглуши образа на прокажения в съзнанието му, но не го заличи.
В първото село поиска от общината да му бъде дадено униформено лице. Въпросното униформено лице се яви: беше селският пъдар с държавна униформена капа. Останалото му облекло бе цивилно. Като гледаше кривите му крака и силната широка длан, Е. С. го попита:
— Кавалерист ли си служил?
— Кавалерист — рече пъдарят.
— Можеш ли да нанасяш къси и остри удари?
— Мога — рече онзи и прибра петите си, опитвайки се да застане мирно.
Поведе го със себе си към колибата със завързаните акцизни. По пътя го накара да отсече яки лескови пръчки и на въпроса на пъдаря защо са пръчките, му каза, че са нужни да се насинят два дебели задника. Заповяда на пъдаря да измъкне от колибата двамата завързани акцизни, те, щом видяха Е. С, из едно гърло почнаха да разказват как направили пусия да заловят контрабандистите, как водили ръкопашен бой с тях, но ония били многочислени, вързали ги, напъхали им кърпи в устата, та едва дишали, и ако Е. С. не бил дошъл със селския пъдар да ги освободи, можело и да се задушат в тая колиба, защото ония варвари пет пари не давали за живота на човека, и прочие.
Е. С. заповяда на полския пъдар да смъкне панталоните им, белнаха се задните части на протестиращите и молещи акцизни, пъдарят замахна с кавалерийски жест, сякаш ще нанесе саблен удар, и стовари лесковата пръчка върху едного. Розова ивица пропълзя и легна върху белите меса на акцизния. Той изпищя с все сили, сви се като гъсеница, а през това време пъдарят замахна, та стовари пръчката върху втория. И той се сви като гъсеница и запищя.
— Марш! — извика им Е. С. — Говеда безподобни!
Той ругаеше гръмливо и извън себе си от гняв, ровеше нервно, с треперещи ръце, и търсеше двата пистолета. Но онези не го дочакаха да намери револверите, ами подрипнаха тъй високо от земята, сякаш се готвеха да преодолеят земната гравитация, и бегом вдигаха гащите си, паднали чак до глезените им. Нямаха време да ги завързват, ами се носеха като вятър през лозята и тютюнищата, придържаха с по една ръка гащите, мъчейки се да прикрият срамотиите си…
Най-сетне Е. С. се добра до револверите, изпразни пълнителите им във въздуха и когато погледна да види дали онези още бягат през тютюнищата, не видя и следа от тях. Вместо тях в тютюнищата се появи тъжното посечено лице на контрабандиста, прокаженият се поклони и изчезна по същия невероятен и неочакван начин, както се н бе появил.
Прокаженият му се яви още няколко пъти, раздираше-ризата си пред него, гледаше го тъжно или пък му се покланяше ниско, без раболепие, отдавайки нужното уважение към Е. С., като запазваше своето достойнство. Ако се покажеше на вратата, Е. С. му даваше гръб и се обръщаше към прозореца, прокаженият мигом заставаше на прозореца, вторачил в него тъжните си очи. Зеещата рана пулсираше като жива, белегът от посечено лъщеше оголен, напомнящ за бразда, която никога не е засявана и от която никога нищо не ще поникне. Е. С. заряза завинаги инспекторската си работа в Държавния бандерол и замина за шест месеца в Еленския балкан. Там той се отдаде изцяло на лов, стъпка подир стъпка започна да прониква в тайния свят на животните и за да не пази тайната само за себе си, почна да описва всичко видено. В свободното си време утешаваше войнишки жени и млади вдовици, когато дивата липа цъфна и чифтосаните птици полудяваха от аромата й, Е. С. попадна на разкошна жена, според неговото лично определение това не беше жена, ами Акропол. Докато се луташе из Акропола, удивлявайки се на античните му изящни форми, той зърна отдалеко, върху пустинно плато, прокажения. Онзи направи опит да се доближи, но Е. С. му рече:
— Не те ща!
Онзи го разбра, обърна се гърбом към него и повече не го обезпокои с присъствието си. Отдалечаваше се гърбом, загръщайки с широк жест раздраната риза — искаше да прикрие с нея раната си.
Жената-Акропол го погледна изненадано, поиска да прикрие античните си и изящни колонади, но Е. С. не и даде възможност, да стори това, почувствува се изведнъж варварин, обхвана го внезапно злият дух на разрушението, втурна се с всичката си сила и страст в Акропола, преобръщайки по пътя си колонадите му. Тогава именно Е. С. усети ръмжене в кръвта си, а в мрачните глъбини на душата му започна да пулсира нов ритъм, който подир години щеше да се излее в ръмжащото тананикане „Реве и стене Днепър широки“. По- късно, излегнат сред развалините на Акропола, си мислеше, че варварите навсякъде носят със себе си разрушението, но заедно с него те сеят и семето на живота.
В следващите няколко дни Е. С. се помъчи да сприятели кучето Джанка с таралежа. При всеки опит на кучето да спре животинчето и да му препречи пътя към жабите Е. С. се намесваше, издърпваше ушите на Джанка, заканваше й се с пръст, заплашваше я, кучето клякаше в тревата, гледаше господаря си право в очите и потупваше виновно с опашка. От дърпане ушите на Джанка тъй много пораснаха, че отдалече заприличаха на педя човек — лакът уши. Най-после кучето привикна да застава мирно, когато таралежът се зададеше откъм лещака и заякнал и наежел, минаваше с левентска стъпка по пътеката. Все със същата левентска стъпка той се изкачваше на шосето, преминаваше през него, претъркулваше се презглава по склона и вярвам, че ако можеше да свири с уста, то той би си подсвирквал в най-добро разположение на духа. Но тъй като не умееше да свири с уста, таралежът се задоволяваше да диша шумно през нос, а то бе
