По пътя мина автовлак, на мястото на катастрофата намали, обади се с клаксона, но не спря. Подир автомобила две двойки коли, с привързани зад тях къщи на колелета хвърлиха дим и прахоляк върху двамата мъже и кучето и отминаха. В обратна посока отмина малолитражка, Е. С. вдигна ръка да я спре, за да се окаже някаква помощ на чужденеца, но малолитражката не му обърна никакво внимание, премина, сякаш бе оскърбена от някого; всъщност тя бе оскърбена от собствения си създател и дълго след като отмина, в полето се разнасяше оскърбеното й пърпорене.
Лицето на шведа леко помръкваше.
— Ще запъна свинеубиеца — рече му Е. С. — и първата кола, която се появи, ще бъде спряна.
Той потупа пушката.
Кучето предугади, че стопанинът му ще прави нещо с пушката, задуши въздуха, заозърта се, стана неспокойно, Е. С. оглеждаше пътя и зърна в края малка точка. Точката едрееше, от черна стана сива, после избледня и подир малко към мястото на катастрофата се търколи като портокал оранжев „Запорожец“. Е. С. се приготви да запъне пушката, но не стана нужда, защото оранжевият автомобил намали скоростта, отби встрани и спря край слезлия от пътя чужденец. „Запорожецът“ тъй бе нажежен, че въздухът над каросерията му пламтеше. Когато човекът изгаси мотора, машината продължи да пъшка още дълго време и дълго време от нея се разнасяше заплашително съскане и пукот, сякаш всеки миг щеше да експлодира.
Бе кола на „Пътна помощ“. Е. С. я огледа, учуди се, че такава кола може да се притича на помощ, когато тя самата се нуждае от помощ. Техникът — плешив, мустакат и приветлив човек — бе отворил задния капак, за да се охлажда моторът, и когато Е. С. и шведът надникнаха, видяха под капака мотор, който напомняше нещо средно между пишеща машина и фотографически апарат.
— Това е шведска кола „СААБ“ — каза Е. С. на техника. — Човекът е спукал гума, но е имал късмет и се отърва леко. Прегазил е нещо желязно.
— Пирон — рече техникът, след като видя отблизо нацепената гума. — Просто се чудя откъде по нашите пътища се въргалят толкова много пирони! Нашите шофьори са свикнали и ги заобикалят, а чужденците налитат право отгоре им и естествено е гумите да експлодират. В Европа нямат пирони.
При думата Европа шведът се оживи и почна да клати глава. Техникът вдигна капака на багажника, извади резервната гума, сетне порови в джобовете си и измъкна от тях пирон. Показа го под носа на шведа и рече:
— Пирон! Ще се вардиш от него и ще отбиваш, щом видиш на пътя пирон! Това е опасна работа за гумите, да сгазиш пирон е все едно да стъпиш върху ръчна граната.
За по-голяма убедителност и за да онагледи казаното дотук, техникът замахна, уж че ще пробива резервната гума, допря върха на пирона до нея и рече: „Бум!“ Шведът разбра, лицето му се проясни, отиде при спуканата гума и показа с пръст къде точно е нацепена.
— Ама че глупав народ — каза техникът на Е. С. — Не може да се подсети, че ако настъпи пирон, гумата отива на кино! Жалко за новата гума!
Той се залови да сменя гумата, работеше сръчно, с лекота, по едно време дори почна да си подсвирква. Дали от това, че работеше с охота, дали от това, че имаше приветливо лице с големи мустаци, дали от това, че по време на работата си подсвиркваше небрежно — Е. С. не можа да определи, — но в присъствието на този човек му беше спокойно. Чужденецът също така се отпусна, извади лула, кесия с тютюн „Амфора“, натъпка лулата и я разпали. Приятен аромат се разнесе над пътя, кучето Джанка изду ноздри и почна да души въздуха. Шведът подаде кесията с тютюн на Е. С., той му отказа. „Отвикнах, рече, с лула много ми щипеше на езика.“ И тогава шведът се бръкна, та извади кутия с много тънки пури, Е. С. си взе пура, помириса я и запали. Беше силна, но мека, замайваше го леко при всяко дръпване.
Слънцето клонеше към залез, почти докосваше вече тънкия хребет на планината. Под тях, в ниското, София се губеше в дим. Двамата мъже пушеха, застанали един до друг, брадатият швед продължаваше да разпалва съсредоточено лулата си и тя почна да бълва пушеци като локомотив. Вдигна очи от лулата, искаше да каже нещо на Е. С., но нещо на пътя привлече вниманието му. Човекът извади лулата от устата си, побутна Е. С. и му посочи с лулата напред. През дима Е. С. видя на пътя своя таралеж. Животинчето стоеше загледано към хората и щом хората проговориха, а кучето припна към него, се спусна да бяга чевръсто. Кучето правеше едри скокове, дългите му уши лежеха хоризонтално назад, по и таралежът бързаше, прекоси пътя, сви се на топка и се затъркаля по насипа, за да слезе долу и да продължи бягството си към блатото.
Подир кучето се втурна шведът, понесъл в ръката димящата си лула. Брада и коси се вееха като в библейска картина. Ако кучето тичаше по петите па таралежа и лаеше с всички сили, то шведът се мъчеше да му пресече пътя, викаше нещо подобно на: „Хой! Хой!“, подхлъзна се на насипа, търкулна се по него, обаче не изпусна лулата от ръката си. Е. С. го видя подир малко да се изправя на крака, да дръпва един или два пъти от лулата и да се озърта около себе си. Можа да открие само кучето, потънало до гърди в тревата. Таралежът беше изчезнал. Но ето че в ливадата се заклати тревата, шведът забеляза това, подрипна и хукна към разклатената трева, показвайки с димящата си лула на кучето къде да търси. Джанка бафна неуверено и се запровира през високата трева.
Е. С. си каза: „Това не е таралежът“, защото блатото оставаше встрани от чужденеца и кучето. Жабите вече бяха излезли на брега и подвикваха таралежа към себе си. Е. С. реши, че животинчето вече е стигнало при жабите. За потвърждение на горното той видя как изпод краката на шведа излетя яребица. Силното и пърхане изплаши чужденеца, гой изпусна лулата си в тревата, наведе се да я вземе, а птицата като полетя ниско над ливадата, се скри отново в тревата. Кучето хукна да я гони, стопанинът завика с всичка сила: „Джанка, Джанкааа!“, и го върна назад.
Изкачвайки се по насипа, шведът жестикулираше, говореше неразбрано, обръщаше се да погледне назад в ливадата, разпалваше лулата, удряше се с ръце по бедрата, по челото, заливаше се от смях и като наближи Е. С, все така удряйки се по бедрата и по челото и димейки с лулата си, му обясни, че таралежът се бил изпречил на пътя му и предната гума тъкмо него била настъпила, добре, ама не можала да го прегази, защото той е пробил гумата с бодлите си, отхвърчал е нависоко и е паднал в ливадата. Брадатият беше като дете, почти щастлив, че един таралеж се е изпречил на пътя и спукал гумата на автомобила му.
— Авантюра! Авантюра! — завика той.
— Какво му стана на тоя брадатия? — попита техникът, зает със смяната на гумата.
— Казва, че е настъпил таралеж — рече Е. С., — че от това била експлодирала гумата му и че за него това е голямо приключение. Изглежда, че не е виждал таралеж и смята животинчето едва ли не за противотанкова граната.
— Глупости! — рече техникът. — Къде може таралеж да спука автомобилна гума! Още повече „Дънлоп“.
— „Дънлоп“! „Дънлоп“! — рече шведът, заклати глава и още веднъж разказа с жестове и мимика как е минал през таралежа и как таралежът го е отхвърлил встрани от пътя.
— Има стари таралежи — рече Е. С., — които са извънредно яки, бодлите им се втвърдяват като стомана и ако настъпиш такъв таралеж с гумен ботуш, той ще пробие ходилото.
— Ботуш може — каза техникът, — но автомобилна гума по никой начин. Тоя разправя детинщини.
— Те са като деца — рече Е. С., — те и датчаните.
Техникът запали мотора, с няколко маневри изведе колата на пътя и когато слезе от нея, каза на Е. С, че е пробит горният край на радиатора.
— Ще трябва да го придружа до сервиза — рече на себе си той.
Шведът се вмъкна в колата си, порови се из багажа и се показа с едно страхотно съоръжение в ръце — беше някакво подобие на фотографически апарат, голямо едва ли не колкото мотора под капака на „Запорожеца“. Съоръжението наистина се оказа фотографически апарат. Чужденецът клекна пред автомобила си и като изстискваше бяла течност от една туба, нарисува върху черния асфалт бял таралеж. Таралежът бе голям почти колкото кучето Джанка. Кучето следеше внимателно работата на чужденеца и щом таралежът стана готов, бафна, наведе се и го помириса. Но бялата течност беше лютива, миришеше силно на ацетон и кучето кихна. Шведът отстъпи назад и помоли Е. С, ако обича, да застане пред автомобила, за да го фотографира заедно с таралежа. Обясняваше, че щял да даде материала в телевизията и да го онагледи със снимката; или нещо подобно. Не можа да се разбере съвсем точно, но във всеки случай стана дума за телевизията.
Е. С. се фотографира, застанал между нарисувания таралеж и кучето. Шведът поиска адрес, обясни с
