огромна, кореместа, пъпчива и опулена жаба, момичето я хваща храбро през хълбоците и ме повежда решително назад към Батеа. То нагазва право сред насядалите момчета, с козирки, обърнати назад към тила, избира си някое от тях и го удря най-неочаквано с жабата по учуденото лице. В същия миг жабата попикава момчето и по лицето му порастват брадавици. Много момчета от моето село са с брадавици, и то е все от нашите жаби. Момчетата този миг скачаха гневни и още по-гневно са заканваха на глухонямото, но не помня някой да е вдигнал ръка над него.
В уморената жега добитъкът се надигаше от пладнищата, овцете понасяха песенните си звънци, кравите с протягане излизаха от сенките, пастирите се пръскаха, откъм църковната нива почваше да се чува как мотиките на нашите се удрят в римския камънак или как жените бухат боб с дървените бухалки. Влакът- чайник с пъшкане се задаваше от равнината, тътрейки три-четири вагончета отподире си. Ако се обадеше да ни поздрави със свирката си, мокрите от водата биволи спираха да пасат, загледани в черния пъшкащ бивол. По гърбовете им се разхождаха свраки, клъвваха тук и там по нещо, давайки си вид, че вършат някаква работа. Те повече яздеха биволите, отколкото да работят нещо по гърбовете им и се въртяха на всички страни, подвиквайки си една на друга. Гребести папуняци се разхождаха между биволите и разпръснаха около себе си кучешка миризма.
Оставахме сами с глухонямото и ако то не се залавяше да нанизва на връв вълча ябълка и да прави гердани от нея, се залавяше да ми разказва най-различни истории. За историите си подбираше колоритен персонаж, податлив на имитация, тъй че с няколко само жеста на ръцете или с една само гримаса да може да очертае образа на героя или на героинята, а ако те не са достатъчно колоритни или нямат нищо забележително в себе си — просто безлични хора, — търсеше нещо край тях, за да им тури някакъв допълнителен белег и посредством мимиката и жестовете да ги направи по-зрими; тъй глухонямото до безличния човек туряше бременната му жена с ей такъв корем, чак до носа, а еди-коя си история се е случила с мустакатия, с нагоре завитите мустаци, пияницата, известен с прозвището Мустакерата.
Глухонямото можеше да възпроизведе всичко — сватба, скандал, куц човек, човек мижав с едното око, гръбльо, пушач с лула и втори пушач с цигара, чиновник с чанта, чакълджия, пчелар, кантонер, бакалин с велосипед и другия бакалин в селцето, без велосипед, кльощав и хитър, но с дебела и грозна жена с брадавица, много потна, толкова потна, че цялата дими пара; казанджия, войник, ситно фризирана мома, луничава като свраче яйце — образ подир образ, човек подир човек, глухонямото строеше в уморения от жегата ден цял театър, маршируваше, наподобяваше бодлива крава, въртеше леко педалите на първия в селцето велосипед, стъпваше високомерно с чанта под мишница, куцаше или пъчеше детските си гърди напред, ситнеше бързо като хлебарка, бършейки непрекъснато носа си с престилчицата (имахме такава съседка, все бърза и все си бърше носа с престилката), козируваше, щом темата й се докоснеше до войници или стражари, препускаше на кон, падаше от дърво и изправяйки се, се изкривяваше веднага в кръста, после внезапно се спираше и без да прекъсва екзалтацията си, ме поглеждаше с бляскави, пълни с радост и въодушевление очи, навеждаше се и най-неочаквано ме чукваше по носа.
Едва тогава разбирах, че ей такава уста, значи, съм бил отворил насреща й и че съм зяпнал като малоумен, завладян без остатък от нейния пантомимичен театър. Беше времето на въображението, летен ден, ден, който не е дошъл на мястото на предидущ, ден, който няма да има своето утре, безкраен, пълен със стихнала жега, с лениво разпръснат добитък на пасбищата, със звън на звънци от стадата, ден с търкулнала посред пладнето му вълча ябълка, прошумяла и пропаднала в камъша, тъй както самата земя се е търкулнала и подскача сега изгубена във високите, олекнали от дъждовен товар облаци и като се търкаля тая земя и подскача, пет пари не дава за нас, че и ние подскачаме с глухонямото и се кривим в центъра на Свети дух и се мъчим да дадем втори живот на познатото ни от селцето население.
473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една- единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар- птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение.
Без да се движим напред и към никакво утре, ние се търкаляхме вътре в нещо и преместването от едно място на друго място в пространството ни бе достатъчно, за да задоволи всичките тия 473 жители и прочие, както е изредено малко по-горе, че участвуват в световното движение.
По същия начин предполагам, че са се движили и премествали в пространството и праисторическите зверо-гущери, спешени сред гигантските хвощове, после на тяхно място са дошли жабите, щурците, костенурките, долетяло е циганското петле, някакво космато същество се е навело над водата да види къде е цопнала жабата и е видяло отдолу, откъм водата, да го гледа непознато и космато подобие на човек и така, лека-полека, местейки се от място на място, прародителят стъкмил огън, вдигнал се дим над земята, първият знак, че се е появил човекът, и след тоя първи знак човекът умрял, подир него дошъл следващият, после още други дошли и измрели, на тяхно място се появили следващите, групов дим вдигнали към небето и измрели и на тяхно място следващите — на коне, с конска опашка вместо знаме и с дълги обози, — и те също така вдигнали колективен дим към небето и измрели, на тяхно място са следващите, които също ще измрат, оставяйки ни студената вода на своите кладенчета, после ние ще се появим, ще димим като локомотиви към небето със стоте комина на къщите.
Но няма да умрем, защото никой жив не може да приеме нелепицата, че е смъртен.
Иначе за какво сме се пръкнали на тая земя, ако не остане някъде белег, малка черта, знак, име — като Деделия например — или поне една едва забележима точица от нашия живот!
Но къде да бъде турена тая точица или тоя знак и кой да го разчете и като го разчита един ден, ще му стигне ли въображението да разкрие в оставения знак (тъй, както във всеки знак на момичето и в половин жест дори долавям чертата или част от образа на жив човек от селцето) невежия ни спор и съревнование с природата, ще ли може той да разкрие — бъдещият човек — всичките тия воденици, казанджийници, плетачна машина, щъркелови гнезда, вампири и водни таласъми, духова музика, машината за мелене на месо, сложната училищна машина с халка и с метално топче, нас би ли ни видял там, всичките 473 жители, всеки един от нас стиснал под мишницата си 473 свята на познания и на невежество, би ли усетил той маята, с която е замесено тестото с всичките й четиристотин седемдесет и три фермента, и ще има ли той острото обоняние във всеки един от тия ферменти да различи още по толкова оттенъци, съхранявали се и пренасяни заедно със семето ни повече от хиляда години, и ще знае ли той, ще се подсети ли, че ако се наложи, както се изразяваше чичо Гаврил, ние семето си и зиме ще го сеем в снежните преспи, вълчи
