сугреби ще хвърляме с ноктите си и няма да се дадем да пропадне семето, та дори ако потрябва само вълча ябълка да береме от него?…
Всичко това при условие обаче, че сме смъртни и че ще трябва да оставяме някъде тайни знаци от себе си за разчитане един ден от всемогъщия и всезнаещ бъдещ човек. Но ние сме живи все още, макар и хора от миналото, а на кой жив му би минала мисълта, че е смъртен, па макар той и да е от миналото! Ако такава мисъл мине внезапно през нас и ни завладее, то светът внезапно, неочаквано за самия себе си и изведнъж би омекнал от доброта, би станал нелепо хармоничен и съзвучен с неподвижния материален свят.
В този материален свят няма въображение, синкавият венец на Берковските планини, обграждащи от запад селцето, е строен без въображение от страна на природата, но той е създаден да провокира, да мами и движи нашето въображение, и небесните гръмотевици също, и дишащите, пъшкащи и безспирно надуващи въздушни мехури блата и тресавища са творени без въображение и са турени край нас, за да мамят и да развихрят въображението ни назад в дълбоките кладенци на непонятното, на мистичното, на страха; както и синкавият студ зиме — той изпълзяваше привечер от Керкезката гора като влечуго — или юлските наводнения, помитащи в мътната си стихия нивиците и зеленчуковите градини, Този материален свят е без въображение, той е изпълнен с диви стихии, а в стихията няма милост. Няма ли милост, и въображение няма, състрадание, чувство за справедливост, страх от възмездие и прочие — всичко това е плод на въображението.
Тогава за какво на човека му е дадено въображението, какво е искала да направи природата или с какво е искала да отличи човека единствен от всичко останало, като го дари с непосилния товар на неговото въображение? Ако е само за да страда, да се смее и да изработи в себе си сетивност да възприема прекрасното, то много е висока цената, отредена ни за заплащане!
Дали изобщо ще може бъдещият всемогъщ човек — се питам понякога, — разчитайки оставения от нас знак, да познае колко тъжни и меланхолични са били вината на селцето, какви празници в календара сме почитали и какви не, действително ли сме били християни от източноправославно вероизповедание (приобщени административно към Врачанска област, а верски отцепени към Видинската епархия, чиято митрополия единствена по онова време имаше правото да търгува с дъски за ковчези, защото нямаше достатъчно манастири на територията си да я издържат, а Врачанската митрополия имаше богати манастири, затова й бе запретено да търгува със споменатите дъски), или сме били още езичници. И ще ли ни забележи бъдещият човек и нас двамата с глухонямото — то, вглъбено в своя театър, а моя милост, зяпнал от изненада, неразбиращ, но покорен от немия театър на нямото?…
Нас това никак не ни интересуваше, защото всяко дете само по себе си представлява целият свят, зад гърба си чува гласовете или мотиките на своите родители, без да се обръща назад, ги вижда като на длан, вижда цялата църковна нива, усуканата от жегата шума на царевицата, спарената от жега вълча ябълка, зелените уши на лъвовата трева, зад тях трепти мараня и сред маранята трепти родното селце, което всеки от нас вижда като на длан, без да поглежда към него, защото всеки от нас го носи вътре в себе си заедно с всичките му жители, с улиците, със стенните календари, с добитъка и кучетата, със сватбите, погребенията, коледите и т.н., и т.н.
Сто пъти да се връщам назад, не бих могъл да нарисувам селцето изведнъж, да застане то като герб пред очите на читателя. Може би само Омировият Хефест, изковал щита на Ахила, би могъл да изкове този герб, убеден съм, че ще му стигнат сили да изкове такъв герб, но съм и убеден, че все нещо ще пропусне да сложи, макар че той, ако изкове лоза, не забравя да изкове грозд на лозата, ако изкове лозе, не забравя да изкове ограда на лозето и на края и една пътека да изкове, за да могат стопаните да минат по пътеката и да влязат в лозето. Неговата митологична ръка изковава всичко последователно, в живота на селцето нямаше последователност, самият живот бе като една омагьосана жаба, свряна в годините на времето, а годините бяха заоблени като речни камъни, безчувствени и неподвижни.
Кой първи ще преодолее отвращението и гнусотата си от тази омагьосана жаба и кой първи би се хвърлил в обятията й и би целунал с любов и с надежда пъпчивото й, мокро, хлъзгаво и горчиво чело, за да я превърне в прекрасна приказка! По-скоро животът сам ще се наведе да те целуне по челото със студената си, мокра и горчива уста и посредством тази целувка да те постави в твоя вечен покой.
Група деца минаха покрай нашия пантомимичен театър, водени от момчето, ударено с жабата по лицето. Те отиваха в Керкезката гора, от другата страна на реката, да вземат орлетата на един орел, говореха, че гнездото на орела било в буката. Имаше голямо дърво в Керкезката гора, единственото буково дърво в нашите гори, някой им бе казал, че в него мъти орел, и ето сега те отиваха да се качат на буката и да откраднат орлетата от гнездото. Градинарят, като ги видя да вървят покрай градината му по посока на Керкезката гора, ги предупреди от своето върбово гнездо в крушата да не посягат към орлетата, щото могат да се пребият, докато се качват в голямата бука, а чичо Гаврил предупреди децата да внимават, щото орелът е птица митическа и не се знае със сигурност дали тя мъти в голямата бука, или мъти в скалите на Петльова чука, обаче се знае, че живее триста години.
„Ааа, в буката, в буката мъти!“ — казаха децата и водени от удареното с жабата по лицето, прегазиха реката по посока към голямата бука.
Сива крачеща чапла стоеше в средата на реката, тъй високо щръкнала над цялата околност, сякаш бе застанала на високи кокили и от високото наблюдаваше света край себе си; всъщност тя стоеше съсредоточена само в движението на водата и следеше няма ли да се мерне риба в подвижната вода. Ако се мернеше риба, сивата крачеща чапла изведнъж се раздвижваше, светкавично забиваше клюн във водата и когато изваждаше клюна навън, в него сребрееше риба. Тя отново заставаше върху високите си кокили, сгърбена, мълчалива и неподвижна, почти вечна — такава ще я видя подир четиридесет години, в 1973 година — мълчалива и сгърбена.
Ние с глухонямото също тъй седим сгърбени и неподвижни на сянка посред нивата Свети дух, зад нас отекват в камъните мотиките на родителите ни, между металическото кънтене се отронва и по някоя дума, ту изречена от устата на жена, ту изречена от устата на мъж, незначителни думи, несвързани помежду си, казани само колкото да се поддържа разговор, но разговорът е тъй разпокъсан, сякаш нашите родители не църковната нива прекопават, ами прекопават с мотиките собствените си думи, на коя леко отсичат корена, на коя по-трудно, коя отхвърлят встрани, коя засипват с пръхкава земя. Като се ослушвам сега назад, разбирам, че родителите ни по-скоро себе си са прекопавали с лъскавите мотики, отколкото църковната нива.
Издалеко се носи свирене с уста, Цино помпа свойта машина-пръскачка и си подсвирква с уста. Лозето му се синее, машината и тя се синее, сламената Цинова шапка също е станала синя от разтвора. Втори човек се появява край лозето му, той също носи машина и започва да пръска, но не в Циновото, а в своето си лозе, остаряло, разредено, пълно с големи възлести и черни главини. Тук и там по някой ластар стърчи върху главините. Човекът подобно на Цино си подсвирква и почва да пръска и той лозето си, само че подбира коя лоза да напръска. Той отива ту десет крачки напред и напръска една лоза, после се отбие надясно през няколко реда и там напръска лоза, лозето му постепенно става шарено. Чичо Гаврил обяснява на баща ми:
„Младенчо има десетина главини от сорта мека лоза, само тях пръска, щото тоя сорт много бързо го хваща маната. По седем пъти го пръска и кога дойде гроздобер, нищо не събира от меката лоза, половината грозде окапало от мана. Но се не оставя Младенчо и да му се чудиш защо трябва седем пъти да си пръска лозето и толкова работа да му хвърля, когато никак не може да пие! Ами че той една кана вино щом изпие, и започва да плаче като дете!“
Истина е, че Младенчо се грижеше много за старото си, загиващо лозе, прекопаваше го, режеше го, връзваше го с рафия, пръскаше го, по гроздобер събираше малко сухоежбина от него, туряше в сухоежбината сух цвят от дива лоза за миризма на виното и малко зърна от бъз за боя. Щом пийнеше, се натъжаваше, спомняше си за своите измрели родители, за измрелите роднини на приятелите си, опитваше виното със зелена паница и кой какво минеше по улицата, го викаше да опита виното му и със сълзи на очи му припомняше колко добър човек бе еди-кой си, дето умря, бог да го прости, отсипваше от зелената паница
