прекръствали. Крум Иванов по една случайност също бил с пътниците от нощния влак, той говореше, че те, вика, не само че витаеха, ами буквално щъкаха нагоре-надолу из полето, по всички посоки щъкаха. Това го ние всички забелязахме и то бе ясно като две и две четири, говореше Крум Иванов. Същата нощ те срещнали и файтона без файтонджия и без пътници, но според както уверяваше Крум Иванов, ни най-малко не са се подсетили, че може да има някаква връзка между него и щъкащите из полето духове. Защото те сметнали, че файтонът е на един пияница от торлашкото село Старопатица, когато човекът се заседи в кръчма или ханче, конете го оставяли и се прибирали сами в Старопатица.
Същият този файтон бива забелязан от патрулната двойка на селото, която през това време се е намирала на санитарната бариера против шап. Санитарната бариера е била вдигната, защото на патрулната двойка й омръзнало да вдига и да спуска бариерата пред всяко превозно средство. Галопирайки, конете препускат е файтона покрай санитарната бариера, патрулната двойка се опитва да ги спре, надавайки викове, и като вижда, че виковете не помагат, прибягва до предупредителни изстрели. Файтонът обаче отгърмява по пътя си, без да обърне каквото и да било внимание на предупредителните изстрели. Патрулната двойка в тоя момент не е знаела нищо за появилите се в полето духове и подобно на Крум Иванов не е направила никаква връзка между файтона и духовете. Ние ще се опитаме да направим тази връзка, като започнем историята отначало, т.е. от воденицата.
ЗА ВОДЕНИЦАТА
Класиците ни учат, че страхът и суеверието се опират на невежеството, и ако приемем, че
Много умни глави са посвещавали значителна част от времето си да изяснят зависимостите между невежеството и суеверието, но трябва да кажа, че колкото повече се мъчеха да внесат яснота върху предмета, толкова повече предметът обрастваше с въпросителни. Защото, като хвърляме светлина върху една загадка, ние все повече уголемяваме и разширяваме нейния вътрешен обем или, по думите на ветеринаря — един от героите на тази история — загадката добива загадъчни очертания, тя става
След манастирите, които държат най-хубавите природни кътове на България, аз мисля, че второ място държат водениците. Истина е, че при тях всичко е много по-скромно — ни икона, ни светици, ни камбанария, ни ангел-пазител, но въпреки цялата си скромност воденицата е място не по-малко свято от манастира или от който и да било прочут параклис или постница, защото на това свято място се извършва една част от магията на хляба. Там, дето се е пръкнала воденица или най-прост воден чарк, от само себе си някак ще се пръкнат и няколко дървета, малко червена ракита ще застине досами брега, малко върбак братясва, дърветата попорастват, правят големи корони, воденицата се смалява, бъз, коприва и маточина я обграждат от всички страни, кладенче ще се появи сред бъзака и маточината, всичко туй се оглася денонощно от шума на вода, от кречетала, от сигнални звънци — когато зърното изтича от коша, — а лете жени размахват бухалки край водениците и простират снежно пране върху зелената трева. Дъх на прясно смляно брашно се носи, дъх на чисто пране и домашен сапун, на свежест и на живот, защото е вечно въртеливото движение на воденичните камъни, на кречеталата, на водните колела, както е вечно движението и на самата вода.
Воденицата, обект на нашия разказ, бе престанала да приема мливари, от проста старовремска сграда бе превърната в битово ханче, имаше си име, презиме и фамилно име, изписани от предната страна, гайдари и селянки бяха изографисани върху нея, бъчви и печени пилета. В двора се бе изстъпила желязна помпа, клечеше като куче-хранител и ако я хванете за опашката да изпомпате вода, започваше да скимти и да лае като куче с металическия си глас. Ханчето клечеше сред бъзака, като че се криеше там и надничаше само толкова, колкото да може да гледа какво минава по пътя. Водата от улеите бе отбита, тя напояваше околните зеленчукови градини, по зеленясалото дърво се сцеждаха съвсем малки струйки, падаха приглушено върху перките на водното колело, без да могат да го помръднат, защото то бе закотвено там за вечни времена. Край белосаните стени стояха възправени воденични камъни, сякаш бяха колела на непознато возило, разпаднали се внезапно, та возилото изведнъж е легнало върху осите си, а бъзакът с епично спокойствие е пристъпил напред да види какво става и след като е видял, не се е върнал назад да застане в две редици покрай воденичната вада, ами е останал скупчен край ханчето. Ракитакът и върбите също са се приближили, дърветата са се навели, та са обгърнали ханчето с прохладната си шума, затуй през цялото лято наоколо е прохладно; пък и по самата река постоянно повява, тъй че всеки пътник се изкушава да свърне от пътя.
Два кафеза с живи пилета посрещат пътника, преди още да е влязъл във вратата, и младите петлета го поздравявате младежко кукуригане. Кафезите с живи пилета са хрумване на управителя на ханчето, човек извънредно инициативен и енергичен, но ние ще занимаем читателя с това малко по-късно. В момента в ханчето седят един ветеринар с помощника си, един пощенец в пълна пощенска униформа и един закупчик на стопанското предприятие „Родопа“, с физиономия много по-интелигентна, отколкото се изисква за един закупчик. Ветеринарят ги занимава с някаква своя натрапчива хипотеза за монголоида, посетителите никак не бързат, всеки сам за себе си търси пролука, предпазливо и пипнешком се мъчи да надникне в неясната ветеринарна проблема. Ние ще имаме достатъчно време, докато те отпиват от ледената мастика и попоглеждат към четирикракия грил, който преобръща лениво в прозрачния си търбух нанизани на шишове пилета и ги изпича, да запознаем читателя с историята на воденицата, според както я помни Куче влачи и според както я представи на своите събеседници, увлечени наполовина от историята на воденицата и наполовина от загадъчния монголоид на ветеринарния доктор.
В ония години не е било по силите на сам човек да построи воденица или да разкаже за нея (както Куче влачи разказва), затова ще си позволя тук и там и аз да се намесвам в разказа му или да предавам част от него със свои думи. На времето, за да се построи воденица, събират се неколцина предприемчиви жители на селото и според възможностите си всеки от тях развързва своята кесия. Средства са необходими не само за постройката и съоръжаването й, а така също и за закупуването на имотите, през които ще мине воденичната вада. Воденичната вада е извънредно капризна, тя криволичи на едно разстояние, дълго може би километър, ако не и повече. Човек трябва да е много добър майстор, за да преведе водата от воденичния яз — издигнат на реката — до воденицата. За тази цел човекът взема мотика и тегли с нея една съвсем тънка вада, сякаш тегли крива черта през нивите. Ако водата върви по чертата — добре, а ако ли откаже да върви и се разлее от двете страни, тогава човекът с мотиката коригира чертата, завива я наляво или надясно, водата се колебае накъде да тръгне, най-после решава и тръгва надясно. Човекът продължава пред нея с мотиката, дълбае излеко земята и мами по тесния улей колебливата вода.
Точно по същия начин, както се мами добиче — казва Куче влачи. Когато водата се отклонява от пътя си, тя е крайно предпазлива, нерешителна, несигурна в посоката, затова всички воденични вади лъкатушат тъй много, че свят да ти се завие, когато тръгнеш по кривините им. Те вървят напред, кривват встрани, после се връщат назад, сякаш са забравили нещо, и като вземат това, което са забравили, пак тръгват напред, но за съвсем малко, просто само няколко крачки. Вода трудно сменя леглото си, но и човекът, който
