мигар човекът обръща внимание на сърцето, което почуква отвътре: туп-туп! Човекът — рече ветеринарят — е вторачен в някое гръмко откритие или пък в някоя своя нелепа идея, човекът е съсредоточен към онова, което чука на вратата му, и ни за миг не поглежда към тихото, едва доловимо вътрешно почукване: туп-туп! Тъй и ние — въздъхна Куче влачи — обърнахме гръб на водното сърце, което туптеше през целия ни живот и пълнеше брашнениците с брашно, за да се вторачат в огняните воденици. Закупчикът и пощенецът поклатиха глави, отпиха от мастиката и закупчикът рече: То си е така! Едно си отива, друго идва! Дааа!… Неговото: Дааа! звучеше тръбно и гърлено като възгласа на дива гъска! Трооомб!
ИСТОРИЯТА НА ВОДЕНИЧАРЯ
Из долината плъпва всякаква машинария, железни фабрики, циркуляри, газгенератори застанаха край бреговете на реката и реката, наситена с дъх на планини, на билки, на самодиви, пълна с пъргава риба, ту напета, ту игрива, ту нежна, изпълнена с леност, като женска милувка, или пък могъща, когато трябва да задвижи водни гатери и воденици, да накара да затреперят от ударите на водните чукове тепавиците, същата тази река, пълна с жизненост от зачатието на света, изведнъж помръкна и понесе покрай помръкналите си брегове товара на сивите фабрични отпадъци. Река и воденица се обгърнаха с меланхолия1. Една сутрин воденичарят, след като се бе взирал дни и седмици наред към селото с надеждата да зърне мливар по пътя, се качи на керепа. Той беше самотен човек, дошъл на воденицата от село Рабиша. Водата тук стихваше, завърташе се, облизваше с муцуна каменното корито и ненамерила пролука, се измъкваше изпод ставилото и плъзвате като влечуго по улея. Воденичарят видя себе си надвесен над водата, отражението насреща му бе неприветливо, затуй човекът се отдръпна назад. Водата завъртя образа на човека със сламена шапка, преобърна го и го понесе стремглаво по улея.
„Боже, воденицата!“ — извика човекът с такъв ужас, сякаш жив го хвърляха върху озъбените перки на водното колело. Водното колело се въртеше лудо, в един миг пое отражението на човека и в следващия миг всичко се превърна във воден прах.
„Амин!“ — рече човекът и се пресегна, та пусна ставилото.
Воденицата млъкна, само водата продължи да се оттича и да пада на едри капки, напомняйки на пресекулки за отшумяло събитие. Тъй капчукът от стряхата ни напомня за преминалия дъжд, тъй се оцеждат и капят в нас звънките капчуци на изживяна радост или сълзите на отминала скръб. Понякога ни едно събитие не ни е докоснало и въпреки това човек усеща как вътре в него набъбва и се сцежда влага и от време на време вяло ще се отрони и още по-вяло ще тупне набъбналата капка. Туй е меланхоличният капчук на човека; въпреки всички усилия неговата могъща душа не успява да превърне тази таеща влага в светла роса, затуй вътре в нас ще продължи да отеква като в празен параклис меланхоличният капчук… Воденичарят се бе излегнал на дървения одър в потъналата в паспал стаица, гледаше тавана и слушаше как на пресекулки падат тежки капки и се удрят в наранената му душа. Пък и не само в душата му се сцеждаше тази вода, ами цялата воденица се отцеждаше и отвсякъде се чуваха глухи удари, чиито интервали нарастваха. Помежду интервалите той чу някои да говорят върху каменния покрив на воденицата:
— Жив ли е?
— Жив, жив!
— Ами, жив!
— Тц!
— Не е жив!
— Жив, жив!
Тия, дето говореха и питаха дали е жив, или не е жив, се разходиха по плочите на покрива, слязоха на земята, минаха откъм входа на воденицата, струпаха се пред прага и той ги чу отчетливо как отново се разбъбраха:
— Не е жив!
— Жив е, жив!
— Ами, жив!
— Жив ли е!
— Жив, жив!
— Не е жив!
— Иииии — рекоха хорово тия на прага и млъкнаха.
Той стана, замеси и опече една питка в огнището. Ония пред прага бяха почнали отново да спорят дали е жив, или не е жив. Помисли, че с тая питка злите мащехи искат да го подмамят, ще му търкулнат питката и ще го пуснат да я гони, докато се загуби по света и забрави воденицата. Питката беше топла и дъхава. Тури я под мишница, усещаше как го стопли през дрехата, блъсна скърцащата врата, „Ох, ох“ — застена вратата, поразмести дървените си кокали и се отвори. Ято врабци се бе скупчило пред вратата, щом тя изохка и на нея се появи воденичарят, врабците тутакси хвръкнаха, качиха се горе на покрива и един през друг почнаха да викат:
— Жив, жиииииив!
— Амин! — рече воденичарят. — Хайде, брашнени човеко!
Да речеме и ние амин, подобно на него, драги читателю!… Човекът тури резето на охкащата и пъшкаща врата и тръгна по пътя към селото, сподирян от виковете на врабците: „Жив, жиииив!“
Мисълта му се завъртя като воденично колело, улови едно зърно, паднало от празния кош, и започна да го мели. То се знае, че човекът в тоя момент се занимаваше само с водениците, и за да бъде убедителен за себе си, си припомни как Тотлебен победи турците при град Плевен, като им съсипа всичките воденици. Турците бяха приготвили много мливо, мелеха денонощно, хранеха войска и башибозук и се канеха да удържат обсадното положение чак докато дойде султанска войска от Истанбул. Тотлебен взе тогава, че пусна големия бараж над град Плевен, водата се втурна като хала към града и по пътя си помете десетките воденици на турската войска. Като остана без мливо, войската погладува, колкото требеше, и се предаде начело с пашата. „Да, ама Тотлебен е разбирал от воденици — рече си воденичарят, — той е знаел, че като вземеш на човек воденицата и го оставиш без мливо, то той, човекът, увисва като паяк във въздуха и ни напред, ни назад. Дааа — въздъхва воденичарят, — ама няма вече Тотлебени!“
Но макар че нямаше вече Тотлебени и нямаше никаква обсада, воденичарят приличаше донейде на паша, който отива някъде си да се предаде някому. Вместо сабя той носеше една питка, печена в огнището. Не зная кому щеше да се предава, но във всеки случай той отиваше да се предава. Обърна се на няколко пъти да погледне виновно воденицата, тя все повече и повече се снишаваше, срамуваше се от бягството му, само покривът й остана да стърчи над бъзака.
Човекът гледаше равнодушно железните фабрики из долината, корпусите им бяха оцветени в жълто и черно, в сребърно и сиво, бяха като оси, накацали в долината, други пък приличаха на косматата земна пчела. Вътре в корпусите им се разнасяше бръмчене, та с това си бръмчене досущ му напомняха на оси. Оса мед събира ли? — мина му през ума и нямаше нужда да ви отговаря, защото отговорът на този въпрос се съдържаше в самия въпрос. Човек никъде не се виждаше, само машинария кръстосваше долината, ръмжеше и газеше из нивите.
Човек бе единствено воденичарят, но и той бе половин човек; другата му половина остана при воденицата, тъй че той се търкаляше през долината като празна шушулка, стискайки под мишница изпечената в огнището питка и улавяйки се от време на време за Тотлебен и за водениците на историческия град Плевен. Ако воденичарят бе чел „Писма от моята мелница“ на Алфоне Доде, най-до-бре от всички читатели би разбрал мъките на воденичаря, но се съмнявам, че би почнал да пренася на гръб глина и да я мели във воденицата само и само да поддържа илюзията, че воденицата му още е жива, защото той не беше романтичен колкото Алфонс Доде. Алфонс Доде тъй красиво го е написал, че читателят непременно ще се възхити от прочетеното, обаче въпреки възхищението си той няма да му повярва. Този пример а още едно доказателство, че има изкуство, от което се възхищаваме, без да му вярваме, както и изкуство, на което вярваме, но не му се възхищаваме. Може би и затова на времето хората са правели църкви — не защото са вярвали много в бога, а защото им се ще да има бог.
Воденичарят бе суеверен и пред очите му още трептеше цветната дъга при водното колело, когато
