Йордан Радичков
Кастел
Ако читателят иска да произнася правилно думата кастел, то той ще трябва да постави ударението на последната сричка; човекът в нашия разказ се казва Пешко, а виното се казва кастел.
Ние, хората, сме много наивни, като смятаме, че всичките ни страсти водят началото си от пещерния човек, и особено силно подчертаваме това винаги щом стане дума за лов. Ако погледнем нашия Пешко, то ние тутакси ще се убедим, че той не само няма никаква връзка с пещерния човек, ами аз не зная дали изобщо е чувал през живота си неща за пещерни хора. Той бе дребен човек, с малка гръдна обиколка, на военната комисия даде нисък коефициент и отби службата си в трудовите войски. Беше кьосе с меки коси — почнали вече да оредяват на темето — с уши меки, характер също тъй мек, очи възсинкави. Жена му не се отличаваше с кой знае какви данни, беше възгрозна, но дебела — качество достатъчно, за да изпълва и удовлетворява Пешковите очи. Обичаше да ходи на лов — ако имаше двама ловци в полето, той винаги ставаше трети, прехвърлил през рамо една стара туловка, пълна със саморъчни обковки, ръждива като лисица, която при всеки изстрел изреваваше страховито и се скършваше сама на две половини, по причина на което другите ловци гледаха да са винаги по-далечко от Пешко, щото не се знаеше дали при някой изстрел туловката няма да се пръсне, разкъсвайки самоделните обковки на своя стопанин. Патроните си правеше сам, по джобовете му винаги се намираха барутни останки, смесени с тютюн, и кога свършваше цигарите си, събираше прахоляк от джобовете, свиваше дълга цигара, разпалваше я, меките му уши потъваха в гъст дим, а цигарата пращи, фучи и съска. Човек ще помисли, че ей сега ще експлодира в Пешковите уста; Пешко обаче никакво внимание не обръща на фученето, паф-паф, разпалва я, цигарата дими и святка, от време на време рече: прас! и изхвърли гъст пушек от себе си. Пешко се навежда напред, надниква през пушека и внимава дали отнякъде внезапно няма да рипне заек. „Тия пусти зайци — викаше той — винаги ми изрипват внезапно!“
Рядко улучваше, но винаги се връщаше със заек, щото другите ловци му даваха. Макар и слаб ловец, той бе добре дошъл във всяка ловна дружина, носеше убития дивеч, палеше големи огньове, печеше месо върху жаравата, подпомогнат от Ойчи или от някого от Татаровите, поеше кучетата с вода, а ако ходеха на едър дивеч, той бе неизменният каруцар. Обичаше лова с гончета и щом пуснеха кучетата в гората, тъй много се въодушевяваше от лая им, че можеше заек да мине през краката му, без да го забележи. Нищо друго не радваше неговото ухо тъй силно, както смесеният хор на кучешките гласове в гората. Който е бил в гората на лов с кучета, знае какво е.
Боже, какъв писък, какъв рев, каква изненада се чува в началото, когато кучетата поемат от местността Аврамови ръкавици, превалят през оброчищата и старовремските лозя на Бибино лице, после кучетата се закрепят на пресните дири, па като вземат да се настройват, па гласовете почнат да се застигат един друг, изпреварват се, догонват се, ще си помислите, драги читателю, че сто ансамбъла на Филип Кутев са влезли в гората, и дум! дум! — отекват изстрелите, сякаш с тъпани се мъчат да въведат някакъв ред или да турят ритъм в кучешките гласове. Пешко стои в края на тънка пътека и с всичките си сетива попива екота на гората. Песовете летят сляпо и псуват на майка всичко живо в гората. Ох! ох! — стене някое старо куче, млади кучки пищят истеричаво, същински нестинарки, нагазили в жаравата на есенната бакърена шума, а веднъж Пешко слушаше как някакво старо куче през цялото време викаше из гората: „Ох, на дяда!“ и кога излезе на Пешковата пусия, човекът видя, че кучето е мокро като кокошка и че нищо не гони пред себе си. Кучето, щом видя ловеца, спря да вика: „Ох, на дяда!“ и го погледна глупаво и сконфузено… Който е бил в гората на лов с кучета, знае какво е! То е неописуемо!
А още по-неописуема работа са самите ловци… Но то трябва да се види, драги читателю, не трябва да се описва.
Мечтата на Пешко беше да убие глиган. Много пъти бе участвал в лова на едър дивеч, на два или три пъти бе видял отдалеко диви свине, но нямаше слука да му излезе диво прасе на изстрел. Ако се случеше да убият, Пешко си отскубваше малко четина, напъхваше я в джоба си и дълго по джобовете му се валяше свинска четина, но по невнимание, като си свиваше цигари от останките по джобовете, изпушваше и четината. Когато удареха диво прасе, Пешко още при влизането в селото изгърмяваше с пушката във въздуха и тъй стегнато държеше юздите на конете, без да спира да ги обработва с камшика, че добичетата подлудяваха и цялата им кожена амуниция почваше да попуква застрашително. В единия ъгъл на Пешковата уста дими цигара, на едното рамо е прехвърлена почервенялата от ръжда и разкрасена със самоделни обковки туловка, каскетът, то се знае, че е обърнат назад с козирката, отзад в каруцата тъмнее като градоносен облак дивото прасе и очите на всички са обърнати към този градоносен облак и към застиналия прав в каруцата човек. На Пешко му е достатъчно, че кара в селото убитото прасе и всички са обърнати към него. Тълпа ловци, въоръжени до зъби, крачи зад каруцата, помежду ловците линкат уморени кучета, тънък прах догонва каруцата, но не може да го догони, а над всичко туй продължава да стърчи Пешко и да попоглежда със светли очи. И всичко е прекрасно и в най-висша степен забележително, ако не е този пуст въпрос, зададен на Пешко откъм някой двор: „Ти ли бе, Пешко, я гътна тая работа!“ Въпросът е дваж по- страшен, защото освен въпрос той съдържа в себе си най-различни оттенъци на изненада, ирония, пълно неверие, учудване, тънка селска подигравка и прочие.
Ех, мале ле, ще се случи някой ден и на Пешко да връхлети най-големият глиган на Мойсеево бранище и като попита пак някой: „Ти ли я глътна тая работа?“, Пешко няма и да погледне към подпитващия, щото цялата тълпа отподире му ще сочи към него и ловците един през друг ще обясняват на подпитващите: „Пешко бе! Пешко, значи, като го трясна в дола на Мойсеевото бранище, та в свирепата си агония съсипа половин декар сечина!“ На тия, дето подпитват, така ще им се откачат челюстите и ще увиснат от изумление, че сума време ще стоят покрай оградите с отворени уста. И Пешковица ще зяпне от изненада, кога види, че мъжът й възвива с каруцата, влиза право в тесния двор, каруцата пълна чак горе до ритлите със страшен четинест звяр, страшна зурла се подава от каруцата и още по-страшни глиги стърчат от зурлата. Нисък му бил коефициентът на Пешко, хайде де!
Тъй Пешко си прехвърляше през ума една подир друга картините и трябва да кажа тук, че доста сполучливо ги подреждаше. Влизаше с глигана в двора, оглеждаше от височината на каруцата победоносно своята слисана, възгрозна, но дебела жена и дотук въображението му се изчерпваше. Много ли, дето си мечтаеше, та слука ли имаше, но един ден в споменатото Мойсеево бранище на него наистина налетя глиган.
Тоя ден в Мойсеевото бранище ловуваха дружините на три съседни селища, народ много се бе насъбрал, имаше хора и от Рабиша, една част отделиха за гоначи, другата част разпределиха по пусиите. Пешко се колебаеше дали да иде с гоначите или да застане и той на пусия, накрая реши да изпрати Ойчи, а той да остане на пусия и макар че мястото не беше много удобно, избра си все пак прикритие зад два цера и зачака. Дол, ниска сечина, трънак — ето това виждаше пред себе си. По-хубавите места, с открити просеки, ги заеха другите ловци. „Където ти е слуката, там!“ — рече си Пешко и зачака, заслушан във виковете на гоначите. По едно време на другия край на Мойсеевото бранище отекнаха два изстрела. Пешко си помисли, че пак на някой друг му излезе късметът, и в този миг чу шум откъм лявата си страна. Нищо не се виждаше в гъстака, но шумът все повече и повече се усилваше, летните ластари на сечината се заклатиха и пред човека изникна в цялата си дължина глиган с полегати, прилепнали уши. „Боже!“ — помисли си Пешко, а пушката тутакси изрева. „Боже!“, животното се блъсна в гъсталака, заплете се, падна, взе да квичи и да ломи крехката сечина. Най-близките ловци изоставиха пусиите си, хукнаха към Пешко и докато той напълни отново пушката си, неколцина вече бяха обградили глигана със зареденото си оръжие, но никой не стреля, защото животното издъхваше сред стъпканата сечина. Един по един идеха нови ловци, някои питаха отдалеко какво стана, отговаряха им: „Падна! Падна!“ Питаха кой е стрелял, какво паднало, отговаряха им гласове из гората, че Пешко е стрелял, глиган е паднал, има триста кила най-малко, а глигите му били един лакът дълги и въобще опасна работа, говореха тия, дето се бяха скупчили край глигана, а Ойчи, сияещ и въодушевен, мереше колко педи е дълъг, колко е широк и прочие. Пешко беше като зашеметен, Ойчи откърши клонка с дъбова шума, напои шумата с кръвта на животното, закичи с тая шума капата на ловеца и Пешко изведнъж се оказа в центъра на трите ловни дружини. Ръкостискания, разпити, възклицания — то край нямаше всичко това. Млади ловци се заловиха кой за ухо, кой за крак, кой за опашка, с пъшкане затътраха глигана да го измъкнат от сечината горе до поляната, където беше каруцата и бивакът. Едва го натовариха в каруцата, трябваше да свалят едната ритла, да я турят полегато и по нея да избутат нагоре глигана.
