Ако друг път Пешко палеше огън и печеше меса, то сега той не посегна ни към огъня, ни към месото, ами седеше върху меката суха шума с дъбовата китка на капата, попоглеждаше към каруцата и за десети или двадесети път разказваше как точно се е случило всичко. Трийсет-четирийсет души седяха в кръг около огъня (по дърветата около тях висяха окачени пушки и раници), манерки и стъкла с вино се въртяха в кръг, ядеше се и се пиеше, а Пешко разказваше как не харесал пусията си, как чул два изстрела в другия край на Мойсеевото бранище, как веднага след това чул, че сечината шуми, после глиганът се появил внезапно и след прицелването пушката изревала: „Тряяяаас!“, звярът паднал и Пешко знаел, че ще падне, щото като изгърмял с туловката, усетил как при изстрела туловката го потупала одобрително по рамото, като че му вика: „Ашколсун, Пешко, браво!“ И като изчерпва всичко до дъно, най-малката му подробност, Пешко поради мекия си и добродушен характер полегва на едната си страна край огъня, подпрян на лакът, и отстъпва на Торлаците да разкажат и те по някой свой спомен. Торлаците, изглежда, само това чакат, започват един през друг да си разказват спомени — кои страшни, кои смешни, но нито един тъжен. Жаравата тлее, месото на дългите шишове добива бакърен оттенък, вината вървят едно подир друго или едно през друго, защото, ако някой хареса нечие вино, позадържа манерката по-дълго при себе си.
От Пешковото селце носят памидови вина и отел, ловците от съседното село са се запасили с по-тежки вина, а тези от Рабиша извадиха едно вино, меко и пивко, след всяка глътка усещаш жажда. Пешко отпива, пробва и започва и той да позадържа виното на другоселците от Рабиша при себе си. Гората пламти с есенните пламъци на шумата, дими, въздиша, конете пръхтят приглушено, глиганът лежи с цялата си мощ, изпълнил каруцата до ритлите, обърнал заканително глигите към ловците. Пешко тъй е полегнал, че го вижда целия пред очите си на фона на пламналата гора. Блаженство се разлива по цялото му тяло и като отпива от непознатото пивко вино, той се усмихва загадъчно. Много рядко се случва на човек, когато му стане от нещо приятно, след туй да му стане още по-приятно. Обикновено, щом изпаднеш в добро разположение на духа, нещо се изпречи на пътя ти, драги читателю, за да разруши това добро разположение. Но на Пешко му става все по-приятно и по-приятно, защото той е щастлив. Когато човек е щастлив, му трябва или целият свят, или никой: на Пешко му е необходим целият свят.
Мъжете ядат и пият, край огъня става все по-шумно и по-шумно.
— Какво е това страшно вино? — пита по едно време Пешко.
— Не е страшно — обаждат се ловците от Рабиша. — Това е старовремска лоза, държиме още по някой и друг декар от нея, щото правим хубаво вино. Съвременната лоза не може да ти даде таквоз вино. Това вино се казва кастел.
— Бравос, кастел! — казва Пешко. — Ние също гледаме една старовремска лоза, в Бибино лице и в Аврамови ръкавици, отел, но не е нейното вино така хубаво, стипчиво е и като пиеш, се подсещаш, че жена ти е грозна, че оградата на градината е паднала и покривът на сайванта тече, та требе да препокриваш керемидите. Туй, вашето вино, не те подсеща за такива работи, хубаво е и е вкусно като чужда булка. Бравос, кастел!
Ловците почват да обсъждат различните сортове вина, всички без изключение са възхитени от виното кастел, щото като го пие човек, изпада в пълно блаженство и на душата му става леко и светло. Има бунтовни вина, на третата чаша човек се хваща за револвера (това е било едно време, когато хората са носели револвери), а по-късно се хваща за ножа или почва да се удря с юмруци по юнашките си гърди; има меланхолични вина, тъжни — колкото повече отпива от тях човек, толкова по-скръбно става на душата му; и заядливи вина има, половин кана е достатъчно да изпиеш от такова вино и да почнеш да гледаш заядливо на целия свят. Сега, казва Ойчи, „Винпром“ ти прави едно вино, както и да го пиеш, все ти е равно и сърцето никак не се развеселява. Обаче тия вина напиват… Като се впускат да обсъждат вината, ловците се сещат, че има така също женски вина, има чисто мъжки вина, вина трапезни и тежки, те приспиват човека хубаво, без сънища, само че след съня усещаш жажда. Но това, кастел, е като че бамбашка, пиеш го, понася те леко през пламтящата есенна гора и уж е тихо, а чуваш как из доловете на Мойсеевото бранище, под сурдинка, едва-едва пеят стоте ансамбъла на Филип Кутев, и ако се втренчиш по-усърдно, дори можеш да забележиш как между дърветата се мяркат приветливи, срамежливо усмихнати, невестите от ансамблите.
Не зная дали всички чуваха женските гласове от долищата, както ги чуваше Пешко, полегнал на едната си страна, обърнал каскета назад с козирката. Каруцата с глигана плува някъде из въздуха, Мойсеевото бранище и то плува, трепти, срамежливи невести попоглеждат срамежливо иззад дърветата, все към Пешко попоглеждат, а той примигва небрежно и една тънка въздишка се изтръгва по посока на гората: „Ех, кастел, кастел!“ И кой знае още колко дълго би лежал човекът край посиняващата жарава, потънал в своето блаженство, ако ловците не се размърдаха, не се надигнаха от земята почнаха да презрамчват пушките си и да сочат към Мойсеевото бранище. Пешко дочува гласовете им, сякаш това са гласове, стигащи до него от друга цивилизация: една женска с две малки била минала към другия край на бранището, нека да направят там една гонка и да натурят гъсто пусиите, пък тоя глиган Пешко да го кара с каруцата в селото. Там и лисица може да излезе, усойно е и е гъстак, а глиганът през това време нека върви с каруцата: „Ей, Пешко, Пешко — подвиква му Ойчи, — хайде, горски човеко!…“
Изправя се Пешко и щом се изправя, Мойсеевото бранище се накланя така застрашително, че за малко не изсипва всички ловци в дола. „Бре!“ — рече Пешко и тупна с крак земята. Млади ловци запрягаха конете, окачиха дизгините на климията и конете понесоха по черния горски път глигана. Пешко размахва капата си. „На слука!“ — рече на ловците и олюлявайки се подир каруцата, запя една стара песен, в която молеше Елена да му отвори прозореца, за да си запали цигарата. „И правилно — рече си той, — съвсем правилно, значи!“
Ловците потънаха в гората, сякаш с един замах някой ги помете от поляната. Каруцата трополеше меко по пътя, глиганът се поклащаше между ритлите, Филипкутевите ансамбли се изсмяха в дола: хо-хо-иии! Пешко се сети за цигара, порови из джобовете си, цигари нямаше, но имаше тютюнев прах, останки от барут и свинска четина, та събра всичко това в една шепа, сви си цигара и запуши. „Прас, прас!“ — викаше цигарата и хвърляше искри във всички посоки. Пътят играеше под нозете на човека, изместваше се ту вляво, ту вдясно и така неочаквано и шеговито го правеше, че на два или на три пъти Пешко трябваше да блъска с рамо някое дърво и да се улавя за него, докато пътят престане да играе под нозете му. Тогава той виждаше в дъното между дърветата каруцата с глигана, животното бляскаше застрашително с глигите си насреща му. „Аз го, значи, тряснах, Кастел — говореше Пешко. — Така го, значи, тряснах, че пушката ми чак онемя и ме потупа леко по рамото, бравос, значи, искаше да ми каже! Дааа!“
Той пак запя песента за Еленка, помоли я да му отвори прозореца, за да си запали цигарата, млъкна и рече: „Правилно, значи!“ По едно време му се счу, че заедно с него и някой друг върви по меката пепел на пътя, обърна се, но никакъв човек нямаше. Усети, че коленете му омекват, рече си, че е време да се качи в каруцата. Олюлявайки се и криволичейки по горския път, той лека-полека настигна каруцата, потупа добродушно и крайно миролюбиво глигановата муцуна, хвана се с ръка за ритлата и се опита да се качи в каруцата. Някой ли, нещо ли го подръпна отзад за сетрето, Пешко изпусна ритлата и крайно изненадан, се обърна да види кой го е дръпнал. Никого нямаше. Пак забърза напред, хвана ритлата, но преди още да повдигне крак, пак нещо го дръпна за сетрето. Пътят тук имаше лек наклон, конете ускориха ход, минаха в тръс и изведнъж Пешко се стресна да не би конете и каруцата с убития глиган да му избягат, затуй напрегна всичките си сили, настигна каруцата и се опита с един отскок да се качи в нея. Но онуй пак го подръпна за сетрето и той се изтърва от ритлите. Добродушието върху добродушното му лице се смени с усмивка, възсинкавите му очи се изпълниха със светлина и Пешко се закани с пръст: „Ей, кастел — рече той, — пусни ме да се кача в каруцата. Глей го ти какъв шегобиец е тоя кастел!“
Конете с лек тръс отнасяха каруцата. Пешко и той с лек тръс се понесе по пътя, гората и тя започна да тича заедно с него. Филипкутевите ансамбли запяха в дола, дълбоки въздишки се изтръгваха от гъсталаците на Мойсеевото бранище и когато човекът настигна отново каруцата и се хвана за ритлите, видя закана в обърнатата към него свинска зурла. С един скок се опита да се качи, но онуй отзаде пак го подръпна, човекът усети как потъва в меката пепел, как се преобръща и се търкулва върху меката горска шума, а конете, внезапно подплашени от нещо, се впускат в галоп през гората. „Еииии!“ — извикаха невестите от дола и млъкнаха. „А!“ — рече си Пешко, изненадан от туй, че цялата гора се върти, накланя се на едната си страна, после се накланя на другата си страна, мъчи се да се изправи, пак се накланя, завърта се леко, пламти с пъстрата си шума. Далеко в съзнанието му трополи каруца и въображението вижда как каруцата се отдалечава заедно с озъбения, настръхнал в своята свинска смърт глиган. Две глиги блестят на залеза на
