слънцето, после тънка мъглица се спуща над тях, в мъглицата човекът се мъчи да извика: „Кастел, ей, кастел!“, но само помръдва с устни, обръща се на едната си страна и омекналото Пешково лице търси прохладата на горската възглавница. Мека шума е нападала между дърветата и тъй дъхава и примамлива е нейната постеля, че човекът се отпуска в постелята и заспива мигом, като че убит с пушка… Светът престава да съществува…
Всъщност светът, драги читателю, не е престанал да съществува. Късно вечерта бабички минаха по пътя през Мойсеевото бранище, бяха ходили на дарак и понеже ги бе страх от гората и от вероятността да ги пресрещнат разбойници, говореха високо помежду си. Казах говореха, но то не е съвсем точно, бабичките просто си викаха една на друга в ушите било от страх, било заради това, че са малко възглухи и по няколко пъти си повтаряха едно и също изречение, като например „Господ да ме убие, втори път се не фащам на такава навалица, на тоя пусти дарак навалица като на воденица! Като на воденица, викам, навалица, да ме убие господ, ако се фана втори път на такава навалица!“ Бабичката, на която обясняваха навалицата на дарака, питаше: „Коя навалица?“ — „Голема навалица — викаше другата бабичка в ушите на питащата. — Като на воденица!“ — Оная клатеше глава и след известен размисъл пак питаше: „Коя воденица?“, та трябваше отново да й обясняват всичко относно навалицата.
Тъкмо тия бабички, идващи от дарака и малко наплашени да не би в Мойсеевото бранище да ги пресрещнат разбойници, събудиха Пешко и го извадиха от дъното на съня. Щом си отвори очите, звездното небе залепна за очите му, тъмна гора и женски гласове го обградиха. Всичко това се смеси в мътилката на невестини песни и смях, на глиган, на срамежливи усмивки, на някой си с някакво си име Кастел, коне и каруца му се мярнаха в съзнанието и още съвсем сънен, и още нестъпил на земята, човекът се провикна в Мойсеевата тъмна гора: „Ей, Кастел! Касте-е-ел!“ Леки стъпки прошумяваха зад него, обърна се, една вейка се поклащаше. Кой избяга оттук? — помисли си човекът, но не можа да си отговори, защото в този, миг бабичките писнаха кански и хукнаха през гората. Гласовете им стигнаха до него като гласове на вещици и Пешко все още не можеше да проумее в своята съненост как тия хубави невести, дето тъй хубаво пееха в дола и го попоглеждаха срамежливо иззад дърветата, изведнъж се превърнаха във вещици? И къде се е дянал оня Кастел, дето все го подръпваше за сетрето и го възпря да не се качва в каруцата и го остави в гората, и какво се е случило, и…
И той изведнъж разбра къде е, какво се е случило и прочие; и понеже беше добродушен и незлоблив човек, Пешко се усмихна на себе си. Казахме още в началото, че бе кьосе с коси меки, уши меки, характер също тъй мек, очи възсинкави. В селото знаеха, че се бе изгубил в Мойсеевото бранище, но никой не знаеше какво се бе случило с него. Забелязаха само, че върху лицето му бе легнал отпечатъкът на тъжна мечтателност и много често, като излизаха на лов, ловците го виждаха да седи, турил между коленете праисторическата си туловка, разсеяна усмивка играе по лицето му, а възсинкавите очи се вторачват към дола и се изпълват със светлина… От онова време човекът престана да бъде Пешко, защото всички започнаха да му викат Кастел. Старовремската лозова пръчка изчезна, драги читателю, и сега всички ние пием вина — ни мъжки, ни женски, ни тъжни, ни бунтовни, ни заядливи, ни весели, а пък още по-малко мечтателни, дето ще те повдигнат от земята и ще те понесат леко през пламтящата гора на Мойсеево бранище, ще изпълнят със светлина цялото ти същество и ще те превърнат почти в неземен човек.
Информация за текста
© Йордан Радичков
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
Художник: Иржи Красл
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17577)
Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00
