Самюъл Харт си тръгна силно поздразнен от капризите на богаташите.
На следващата вечер всичко се повтори. Точно в полунощ Джими пак засвири своята ужасна мелодия.
Родителите му отново нахлуха стреснати в Стаята с Пианото.
Този път Джими бе намерил отнякъде и два сребърни свещника, в които горяха дълги бели свещи. Ведно с всички лампи и фенерчета, които светеха, най-вероятно отвън стаята изглеждаше като Александрийския Фар.
„Какво ще си помислят съседите“, уплаши се Соня. После огледа подозрително белите дантелени пердета, поставени върху прозорците. Едва ли успяваха да прикрият всичката тази светлина, ако някой гледаше отвън.
„Ами шума“, каза си Соня. „Съседите сигурно ще си помислят, че правим оргия.“
Соня отиде и разтърси Джими. Не му удари шамар, както би направил някой друг, по-строг родител. Никога не би го ударила.
Джими спря да свири. Отново имаше вид на човек, който излиза от транс.
На следващия ден Соня звънна на г-н Харт да дойде, макар, че по програма Джими нямаше урок. На учителят по пиано му бе платено за двайсет урока. После Соня го уведоми, че е освободен и вече не е необходимо да идва за да преподава на Джими.
Самюъл Харт понечи да върне чат от възнаграждението, но му бе казано да го задържи.
Соня Мартъл проведе сериозен разговор със сина си.
Бе внимателна, но категорична.
— Джими. — заповяда тя. — За срок от един месец не искам да се доближаваш до пианото.
— Добре, мамо.
— Разбра ме правилно, нали? Трийсет дена не искам да се доближаваш до пианото, нито да го пипаш, особено да свириш на него.
— Дадено.
— Ако тази вечер отново ни събудиш, ще накарам тати да заключи някъде монитора на компютъра.
— Нали обещах вече. — гласът на Джими звучеше жално.
— Освен това ще ти забраня да излизаш след училище и ще гледаш телевизия най-много по половин час дневно.
— Разбрах. Повече няма да свиря.
2.
Някъде към полунощ Соня се събуди. Погледна светещите зелени стрелки на скъпия швабски будилник. Имаше няколко минути до дванайсет.
Соня се помъчи да задреме, но не можа. Крис спеше до нея с отворена уста и лекичко похъркваше. Соня го погледна със завист заради здравия сън.
Точно в дванайсет мелодията зазвуча наново. Бе страшна и силна, така кънтеше, че Крис се събуди, подскочи и си удари главата в таблата на семейната спалня. Изруга сънено и изломоти:
— Някой вече ще яде бой.
— Двамата почти едновременно наметнаха халати и тръгнаха към Стаята с Пианото.
В този момент се чу трясък.
/пред очите на Соня изникна затръшващ се капак на ковчег/
Разнесе детски писък, напомнящ животно прегазено на пътя.
Соня и Крис се затичаха.
Крясъците зачестиха и станаха по-силни.
Соня влезе в Стаята с Пианото и видя Джими. Ръцете му бяха облени в кръв до лактите. Капакът на пианото бе затворен и тъмнееше, покрит от лъскавата червена течност, която капеше и по пода.
Пръстите на Джими, с изключение на палците, бяха отрязани.
— А-а-а! Боли, мамо, боли! — крещеше Джими.
Соня се втурна към детето. Сълзи изпълниха очите и. Соня хвана ръцете на Джими и ги огледа. Капакът на пианото бе паднал. И бе откъснал пръстите на детето почти изцяло. Само двата палеца бяха почти незасегнати.
Крис изтича до банята и се върна с аптечка. Беше я изтръгнал от стената, където обикновено си стоеше. Двамата със Соня започнаха да превързват ръцете на Джими, но тя го избута и заповяда:
— Повикай линейка! Аз ще превържа Джими.
Приеха Джими в спешното отделение на най-близката болница — „Стефани Ейнджъл“.
Лекарят дежурен в момента, дръпна Крис настрана. Каза сериозно:
— Господин Мартъл, ние ще се погрижим за Джими. Искам да ви помоля да се приберете вкъщи. И веднага да потърсите отрязаните пръсти на детето. Колкото се може по-бързо!
— Какво?
— Не ме ли чухте? Искам да се приберете вкъщи, да намерите пръстите и да ги донесете. С вас ще дойде сестра Филипс.
За да се погрижи за правилното им съхранение при пренасянето.
На Крис му просветна малко.
— Мислите, че ще можете да ги … зашиете?
Лекарят кимна.
— Да. Има голяма вероятност да направим ръцете на сина ви такива, каквито са били преди иницдента. Да станат едно към едно.
Крис извика такси. С него дойде късо подстригана, червенокоса и луничава медицинска сестра. Тя обясни, че я праща д-р Хардимът.
Соня остана в болницата.
Крис повдигна с парцал кървавият капак на пианото. Белите клавиши бяха станали розови. По тях имаше и полутечни локви от спекла се кръв. Черните клавиши пък изглеждаха още по-тъмни.
Пръстите на Джими ги нямаше. Сестра Филипс започна да се суети и да оглежда навсякъде около пианото. Изглеждаше делова, явно изобщо не се притесняваше.
„Сигурно вече е виждала повече кръв от пенсиониран касапин“, неочаквано и за него си помисли Крис.
Мобилният му иззвъня.
Беше Соня.
— Ало, Крис, намерихте ли…
— Не още. Как е Джими?
— Лекарите спряха кръвта. Казват, че е в шок и сигурно ще му направят няколко операции. Но опасност за живота му… /Соня се запъна/ …почти нямало. Крис, трябва да намериш пръстите на Джими.
— Не можем.
— Ела ти в болницата. Аз ще дойда да ги потърся. Лекарите казват, че могат да ги зашият.
— Не мога да ги намеря. Май наистина ще е най-добре да направим както ти казваш.
Гласът на Соня потрепери, после тя каза:
— Още нещо, Крис. Лекарите казват, че раните по ръцете на Джими са като от гладко срязване. Твърдят, че капак на пиано може да смаже или притисне нечии пръсти, но не може да ги отреже.
Соня се разрида и връзката прекъсна.
Следващите няколко часа Крис прекара в болницата. Сегиз-тогиз минаваше някоя сестра, която го информираше за състоянието на Джими.
Соня звънна на няколко пъти. Каза, че е надникнала във всяко кътче на Стаята с Пианото, че почти е разглобила проклетия инструмент, но пръстите на Джими ги нямало. Сякаш били изчезнали безследно.
При последното позвъняване на Соня Крис и предаде, че лечението на Джими върви добре. Тогава Соня се закани, че когато всичко свърши, лично ще насече с брадва проклетото пиано.
