Ради Радев
Пиано
Соня Мартъл се бе надвесила страховито над 12-годишния си син. Каза:
— Джими, този човек ще бъде твой учител по пиано.
Мъжът се представи:
— Здравей, Джими, аз се казвам Самюъл Харт.
— Здравейте, господин Харт.
— Какво трябва да кажеш, Джими. — ледено попита Соня Мартъл.
— Приятно ми е да се запознаем, г-н Харт. — Джими се обърна към майка си. — А сега може ли да си поиграя на компютъра?
— Не. Сега г-н Харт ще те учи да свириш на пиано.
Самюъл Харт запретна ръкави и изгледа хлапето, което стоеше право вдясно от него. Момчето беше с топчеста глава и русолява коса, която вляво на перчема сякаш бе близната от крава. Детето като цяло бе слабичко, с малка уста и някак си нацупено личице. Имаше обло изпъкнало коремче, но иначе телцето му бе слабо.
Учителят по пиано нареди:
— Сега, Джими, аз ще свиря, а ти ще пееш след мен „ла-ла-ла-ла“.
Стаята бе огромна и слънчева. Скъпото пиано, марка „Стенуей“ се намираше в центъра и. По стените висяха картини, а до прозорците бяха подредени умело аранжирани цветя.
Самюъл Харт бе облечен в в евтин строг костюм със сив цвят, който му стоеше като униформа. Беше кльощав и дребен човечец със сбръчкано лице и дълбоки умни очи. Учителят обяви:
— Добре. Започваме.
Харт изсвири до.
Джими изпя:
— Ла-ла-ла-ла…
Последва ре.
Джими пя правилно до нотата си, където сбърка.
Изпя я като сол.
Учителят го предупреди:
— Трябва да пееш малко по-високо.
Джими сбърка отново. Този път я изпя малко по-дебело и от ми. Харт не знаеше дали го прави нарочно, или бърка без да иска.
Отново подкани:
— Внимавай, Джими. Не пееш правилно.
Момчето пак сбърка. То дори не разбираше какво се иска от него. Учителят го предупреди за трети път и дори малко му се скара.
Джими избухна в сълзи и побягна към входната врата.
Когато излезе от къщи, заплака още по-силно.
Соня Мартъл бе висока почти 6 фута, бе чернокоса, черноока и винаги носеше прекалено много грим. Също така бе едра и властна жена, горда със своет положение в обществото.
Соня радостно съобщи на своя съпруг Кристофър Мартъл:
— Крис, вчера са снимали Джими във вестника.
— В кой вестник?
— В официалния градски вестник, разбира се — „Ню Лайф“.
— И по какъв повод?
— Ами снимали го как работи на компютър. Бил най-добър по информатика за възрастта си, в училище.
— Аха. Ами хубаво.
— Крис!
— Добре. Радвам се за Джими.
Соня уточни:
— Една приятелка е запазила вестника. Обеща да ми го донесе.
Крис деликатно подхвърли:
— Мислех, че ще се радваш повече ако го снимат как свири на пиано.
— И дотам ще се стигне. Вчера, след шестият урок, г-н Харт го похвали.
Кристофър Мартъл бе доста висок/ с два инча повече и от Соня/ и запазен за годините си мъж. Притежаваше дял от една бензиностанция, а се занимаваше също и с няколко други вида бизнес. Печелеше наистина добре. Освен това бе купил на Соня един малък магазин за козметика. Жена му се справяше блестящо с управлението на магазина.
Симпатичната трапчинка върху брадичката на Крис Мартъл се сбърчи. Понякога Крис не можеше да разбере болните, дори неистови амбиции на съпругата си спрямо сина им.
Наистина не можеше да ги разбере.
Къщата на семейство Мартъл бе голяма, триетажна и както повечето неща на сем. Мартъл — скъпа.
Ето защо шумът, който се вдигна точно в полунощ не успя да притесни съседите. Свиренето на пиано бе заглушено от дебелите тухли, с които бе построен дом Мартъл.
МЕЛОДИЯТА, която огласи къщата в полунощ бе силна, тържествена и донякъде героична. Човек би казал, че наподобява малко Бетовен или Вагнер, ако музиката не бе някак сама по себе си…
…зла.
Соня Мартъл нахлу бясна в Стаята с Пианото. Бе облечена в лилав халат, набързо наметнат поради внезапното събуждане върху дантелената и нощница.
Всички лампи в стаята бяха включени; нощните също светеха; фенерчета, измъкнати от разни чекмеджета и шкафчета бяха поставени навсякъде и добълнително пламтяха.
Стаята с Пианото бе бляскава.
В центъра и Джими свиреше на пиано. Очите му бяха широко отворени и вперени в една точка. Тялото му почти не се виждаше. Пръстите на ръцете му сякаш се движеха самостоятелно.
— Джими! Престани веднага!
Момчето продължи да свири. Като че ли не обръшташе внимание на виковете.
Соня отиде при Джими. Хвана го за раменете и го разтърси.
— Престани веднага!
Крис Мартъл влезе в стаята, рошав и сънен. Бе облечен в бели измачкани боксерки и потник, от който раменете му изглеждаха заострени и щръкнали.
Джими спря да свири и постепенно се осъзна. Сякаш излизаше от хипноза. После се обърна към майка си, която го засипваше с упреци и заплахи.
Невинно каза:
— Нали искаше да свиря, мамо?
На следващия ден Соня направи забележка на учителя по пиано. Според нея, г-н Харт не би трябвало да учи Джими на мелодии, които не са съвсем подходящи за дете на неговата възраст.
Самюъл Харт отвърна, че Джими може да възпроизведе само определени ноти и все още не е в неговите възможности да изсвири каквато и да е мелодия.
Соня уточни:
— Искате да кажете, че не сте показвал на Джими никакви тържествени маршове или… реквиеми?
— Не, госпожо Мартъл. Освен ако „Малка нощна музика“ или „На Елизе“ могат да се нарекат реквиеми.
Гласът на Соня прозвуча неуверено.
— Все пак мисля, че трябва да поразредим уроците по пиано. Имам чувството, че Джими ги прие твърде насериозно.
