Ради Радев
Магазин за злоба
1.
Странният магазин беше отворен в една неделя през лятото. Помещаваше с в тъмна, почерняла от старост триетажна къща, която до този момент бе стояла заключена и изоставена. Това обаче не и пречеше да се намира в самия център на малкото градче Финерон, на търговска улица; новият магазин се падаше точно между магазин за телевизори /отдясно/ и магазин за авточасти /отляво/.
В слънчевата неделя, когато отвори, продавницата не беше посетена от никой. Клиентите започнаха да влизат през понеделник. В началото само питаха. После почнаха да купуват. Стоката беше най-странната и най-скъпата, за която някой бе чувал. Работното време също бе необичайно; магазинчето затваряше всяка вечер точно в един и десет след полунощ, и отваряше сутрин в седем.
Надписът „МАГАЗИН ЗА ЗЛОБА“ беше изписан с букви, които само напомняха готически. Когато човек се вгледаше добре, забелязваше, че приличат на древно писмо, на много стари букви, може би руни. За американците, табелата бе надписана на английски.
Китайци твърдяха, че са изписани техни родни йероглифи. Според руснаци табелата бе изографисана на най-чист руски, а според индийци буквите бяха на затрогващо книжовен хинди. За всеки минаващ покрай магазина, надписа сякаш моментално се променяше така че да бъде на неговия роден език, та минувача да разбере какво се предлага вътре.
Когато човек влезеше вътре, продавницата не изглеждаше особено голяма. Затова пък бе мрачна, тъмнината сякаш я бе обзела и бе пълна с най-различни странности. Навсякъде имаше паяжини: по всички ъгли и кътчета. Ненужни, древни и не толкова остарели вещи изпълваха цялото пространство. За съжаление в магазина никога нямаше достатъчно светлина и предметите трудно се виждаха, камо ли да се различат.
Като че ли погледа попадаше на вехти, но все още здрави конски сбруи, обкичени със сини мъниста против уроки. На друго място се виждаше старомоден дървен сандък с железен обков, полуотворен. В него като че ли лъщяха древни златни монети, надничащи от смачкани, зеленикавокафяви, протъркани от употреба, полуотворени кожени кесии. На един пирон, стърчащ от стената като че ли понякога се съзираше прилеп с дяволити лъщящи очички. Когато човек обаче се запиташе как е възможно в един магазин да има подобен противен летящ гризач и се взреше… Хвърчащата мишка вече бе изчезнала и на нейно място сякаш бе останала само противната и сянка.
В магазина имаше също много и все различни лампи и часовници. Лампите обаче не светеха, а часовниците никога не работеха. Като че собственика на магазина ги бе събирал с векове. Но нарочно ги държеше негодни, за да покаже, че Светлината и Времето нямат абсолютно никакво значение за него. Виждаха се маслени лампи, газени лампи, кандила пълни с олио, или пък лоени свещи. Ако човек се опитваше да проследи колко са или пък да разбере на каква възраст са, само докато ги гледа, го заболяваше главата и му се приспиваше.
С часовниците работата бе същата. Имаше пясъчни часовници, клепсидри, слънчеви часовници и механични също. В пясъчните и водни часовници обаче нищо не течеше, ни пясък, ни вода: не че нямаше вътре, просто бяха в покой. За слънчевите часовници липсваше светлина, камо ли слънце. От механичните часовници никой не тиктакаше, никой не цъкаше, ничия стрелка не се придвижваше, даже и на микрометър.
В малката и затъмнена територия на магазина се виждаха още и някои съвсем дребни предмети и украшения, направо захвърлени в мраморни кутийки /полуотворени/, на земята. Виждаха се кръстове, но имаше и езически символи, изработени от сребро или злато. Имаше гривни, както и накити за врат. Често се виждаха различни и шарени полускъпоценни камъни, на които хората отдават мистично значение, поместени в железен или меден обков и привързани към верижка.
Всички ненужни вещи и предмети, обаче се намериха в задната и по-мрачна половина на магазина.
В предната и по-светла част се мъдреше тезгяхът.
2.
Едно мургаво и височко хлапе влезе в Магазина за Злоба. Беше с къдрава коса и големи устни, облечено в тъмносини джинси, черни сандали и виолетова тениска.
Момчето огледа учудено странностите около себе си и попита:
— Какво продавате тука?
Собственикът отвърна:
— Злоба. Искаш ли?
— Лъжеш. — каза хлапето. — Казаха ми, че тука се продават чаркове за компютри.
Магазинерът млъкна за момент. Не му се искаше да спори с първият си клиент.
— Искам мишка 4 Ди. И да е оптична. — не се отказваше хлапето.
— Каква мишка искаш? — поинтересува се магазинерът.
— 4-ди. Оптична. И по-бързо.
Собственикът бръкна някъде изпод тезгяха и извади мишка. Жива. Беше малка, с леко рошава светлосива козина и леко църкаше; с няколко октави по-ниско от щурец. На челото и имаше закрепени малки розови очилца, сякаш от детска кукличка.
Магазинерът я подаде на хлапето.
— Ето. С четири крачета е, както искаше. И не знам дали е оптична, ама има очила.
Хлапето погледна мишката и запищя. Викайки, избяга от магазина, като заплашваше, че ще доведе баща си.
Крясъците му огласиха цялата улица.
Собственикът на магазина въздъхна тежко. Вдигна рамене и започна да наглася станцията на радиото. Търсеше една точно определена, една която по много неща се различаваше от другите.
Мъжът, който държеше Магазина за Злоба бе облечен в черни дрехи. Те обаче бяха също толкова странни и по един определен начин се разпростираха около него. Нико й не можеше да каже със сигурност дали човекът е облечен в черен старомоден костюм, и дали върху него носи някакъв вид наметало, което от време на време се вееше зад него. Защото пелерината по някакъв начин се сливаше с дрехите под нея.
Радиото бе някаква неизвестна марка и кротко си стоеше на тезгяха. Бе очукано, дръжката му бе залепена с тиксо и някак си не можеше да бъде обхванато от погледа, но вършеше работа. От радиото се чу следното:
— „…… След като запалите свещта пред огледалото, вземете колода карти. Отделете внимателно настрана Дама Пика. Останалите карти ги скъсайте точно наполовина. Вземете лепило от кости и започнете лепите картите с лицата напред върху огледалото.
Оставете свободен центъра му. Той е запазен за Дама Пика…“
Собственикът се усмихна доволен. Най-после бе намерил станцията, която му вършеше работа.
Вратата се отвори и в магазина плахо влезе клиент.
Беше нисичък и слаб, плешив с гъста брада на лицето, под която се виждаха следи от изгаряния. Бе облечен в евтини бежови панталони и бяла риза, която изглеждаше като извадена от музей.
— Здравейте. — поздрави нервно човечецът. По лицето му се забелязаха леки тикове. — Вие нали продавате злоба?
— Здрасти. — отвърна собственикът. — Обаче е скъпа и освен това трябва да кажете причини, поради които я купувате.
— Дано не е много скъпа. — каза човечецът и измъкна смачкан плик от джоба си. — Тук е цялата ми заплата.
— Мисля, че ще се спазарим. — усмихна се обнадеждаващо продавачът. — Искам да знам защо купувате злоба?
