бъде ограничен само чрез източниците на храна.
— Искате да кажете, че може да расте до безкрай?
— Възможно е да нараства дотогава, докато има с какво да се храни.
— Това наистина е предизвикателство за мен — каза О’Донъл. — Но не е възможно тази пиявица да е напълно непроницаема.
— Поне така изглежда. Предлагам ви да извикате няколко физици. Също и няколко биолози. Накарайте ги да измислят начин за унищожаването й.
Генералът остави цигарата си в пепелника.
— Професоре, не мога да чакам, докато учените се мотаят. Аз си имам една аксиома. Ще ви я кажа. — Той замълча, за да направи по-голямо впечатление. — Нищо не е непроницаемо за силата. Пред силата всичко се предава.
— Професоре — продължи генералът с приятелски тон. — Не трябва да подценявате науката, чийто представител сте. Ние разполагаме с най-голямото количество енергия и радиоактивно оръжие, събирано някога на едно място. Намира се под Норт Хил. Мислите ли, че пиявицата ще може да устои на пълната му мощ?
— Предполагам, че е възможно това нещо да бъде претоварено — замислено произнесе Майкълс. Сега вече разбираше защо генералът иска той да бъде наблизо. Защото му подсказваше научни решения, без да има правото да му нарежда.
— Елате с мен — весело каза О’Донъл, като стана и повдигна края на палатката. — Ние с вас ще разбием тази пиявица.
След дълго очакване откъм едната й страна се появи вкусна храна. В началото беше малко, но ставаше все повече. Радиация, вибрации, експлозии, твърди вещества, течности — приятно разнообразие от храни. Тя поемаше всичко. Но храната идваше твърде бавно за гладните й клетки, защото непрекъснато се появяваха нови и предявяваха исканията си наравно с останалите.
Вечно гладното тяло виеше за още храна. Повече и по-бързо! Сега, когато бе достигнала доста ефективни размери, тя бе в пълно съзнание. Търсеше енергийните източници около себе си и намери огромно количество храна, концентрирана на едно място.
Без каквото и да било усилие тя се вдигна във въздуха, прелетя малко разстояние и се спусна върху храната. Суперефективните й клетки загълтаха вкусните радиоактивни вещества. Но тя не пренебрегваше и по-бедните на енергия метали и парчета въглехидрати.
— Проклети глупаци — ядосваше се генерал О’Донъл. — Защо се паникьосаха? Човек би помислил, че никога не са ги обучавали. — Той се разхождаше пред палатката си, намираща се вече на ново място, на около пет километра по-назад.
Пиявицата бе нараснала до три километра в диаметър. Бяха евакуирали три села.
Майкълс, застанал до генерала, още не можеше да забрави гледката. Пиявицата бе поела масираната атака на оръжията за известно време, а после с цялата си маса се бе издигнала във въздуха. Бе закрила слънцето над главите им, бавно бе полетяла към Норт Хил и се бе спуснала отгоре му. Имаше достатъчно време за евакуация, но изплашените войници бяха заслепени от ужас.
Шестдесет и седем души от силите на „Операция пиявица“ загинаха, а генерал О’Донъл поиска разрешение да използва атомни бомби. От Вашингтон изпратиха група учени, за да проучат положението.
— Онези експерти още ли не са решили? — попита О’Донъл и спря рязко пред палатката. — Та те вече достатъчно дълго се съвещават.
— Това е трудно решение — каза Майкълс Тъй като не беше официален член но групата за проучване, той беше предал информацията, която имаше, и си бе излязъл. — Физиците смятат, че това е работа за биолози, а те от своя страна мислят, че химиците трябва да дадат отговор. Никой не е специалист по това нещо, защото никога досега не го е имало. Просто не разполагаме с достатъчно данни.
— Проблемът е военен — грубо го прекъсна О’Донъл. — Мен не ме интересува какво е това нещо… Аз искам само да знам как да го унищожа. По-добре да ми разрешат да използвам бомбата.
Майкълс бе мислил много по този въпрос. Невъзможно беше да се каже със сигурност, но съдейки по скоростта на абсорбцията на маса и енергия от страна на пиявицата и като се имат предвид размерите и възможностите й за нарастване, една атомна бомба
Той предполагаше, че в рамките на три дни това би могло да стане. Пиявицата нарастваше в геометрична прогресия. И би могла да покрие Съединените щати до няколко месеца.
— Вече цяла седмица искам разрешение да използвам атомна, бомба — мърмореше генералът. — И ще го получа, но не и преди тези глупаци да приключат с проклетото си дърдорене. — Той престана да се разхожда и се обърна към Майкълс. — Ще унищожа пиявицата. Ще я смачкам, пък ако ще това да е последното нещо в живота ми. Сега вече не става въпрос за национална сигурност. Става дума за личната ми гордост.
„Ето такова поведение прави хората генерали“ — помисли си Майкълс. Само че не това беше пътят за решаването на проблема. За О’Донъл беше нормално да вижда в пиявицата враг. Дори и името „пиявица“ бе фактор, който някак си я „хуманизираше“. О’Донъл я приемаше като физическо препятствие. Като че ли пиявицата бе обикновен еквивалент на голяма армия.
Но пиявицата не беше нещо „човешко“. Вероятно не беше дори от тази планета. И против нея трябваше да се борят с нестандартни средства.
— Ето ги умниците, идат — каза генералът.
От близката палатка се появиха група изморени мъже, водени от Алинсън — правителствения специалист по биология.
— Е, измислихте ли нещо? — попита генералът.
— Момент, господине, ще ви дам един пример — каза Алинсън и го погледна със зачервените си очи.
— Намерихте ли някакъв
— О, това не беше толкова трудно — намеси се Мориарти, атомният физик. — Затворете я в абсолютен вакуум. Това ще свърши работа. Или я изхвърлете от Земята чрез антигравитация.
— Но ако не може по тези начини — каза Алинсън, — ние ви предлагаме да използвате атомните си бомби, при това бързо.
— Това мнението на цялата група ли е? — попита с блеснал поглед О’Донъл.
— Да.
Генералът бързо се отдалечи. Майкълс се присъедини към учените.
— Трябваше да ни извика още в началото — сърдито каза Алинсън. — Сега нямаме време да предложим нищо с изключение на силата.
— Стигнахте ли до някакви заключения по отношение естеството на пиявицата? — попита Майкълс.
— Съвсем общи — отговори Мориарти. — И те почти съвпадат с вашите. Вероятно пиявицата е с извънземен произход. Сигурно преди да кацне на Земята, тя е съществувала във вид на спора. — Той млъкна и запали лулата си. — Имаме голям късмет, че не е паднала в океана. Тогава щеше да изяде Земята, преди да успеем даже да разберем и да започнем да я търсим.
Те се поразходиха мълчаливо известно време.
— Както вие бяхте споменали, тя е идеален конвертор. Превръща масата в енергия и енергията в маса. — Мориарти се усмихна. — Естествено, това всъщност е невъзможно и аз имам изследвания, които го потвърждават.
— Ще отида да пийна нещо — каза Алинсън. — Идва ли някой с мен?
— Това е добра идея — подкрепи го Майкълс. — Чудя се колко ли време ще му трябва на О’Донъл, за да получи разрешение да използва бомбата.
— Доколкото познавам политиците — отговори Мориарти, — твърде много.
Откритията на правителствените учени бяха проверени от други правителствени учени. Това отне
