Робърт Шекли

Топло

Андърс лежеше на леглото напълно облечен, ако не се броят обувките и черната папийонка, и с известно безпокойство размишляваше за предстоящата вечер. След двайсет минути щеше да вземе Джуди от дома й и тъкмо в това се състоеше безпокойството.

Преди няколко секунди си бе дал сметка, че е влюбен в нея.

Е, смяташе да й го каже. Вечерта обещаваше да е паметна. Щеше да се обясни на Джуди в любов, да последват целувки и, образно казано, да получи върху челото си печата на съгласието.

Реши, че перспективата не е особено приятна. Щеше да се чувства далеч по-добре, ако не беше влюбен. Как бе станало това? Поглед, докосване, мисъл? Знаеше, че не е необходимо кой знае какво и протегна ръце, за да бъде прозявката му истинска.

— Помогни ми! — каза някакъв глас.

Мускулите му се стегнаха, прозявката секна по средата. Андърс седна на леглото, ухили се и пак легна.

— Трябва да ми помогнеш! — настоя гласът.

Андърс спусна крака на пода, взе едната си лъсната обувка, мушна крака си в нея и се съсредоточи върху завързването на връзките.

— Не ме ли чуваш? — попита гласът. — Чуваш ме, нали?

Стига толкова.

— Да, чувам те — отговори Андърс, все още в отлично настроение. — Само не ми казвай, че си моето гузно подсъзнание, което ме спохожда заради преживяна в детството травма, чиито последствия не съм си направил труда да неутрализирам. Предполагам, ще ме посъветваш да отида в манастир?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна гласът. — Не съм ничие подсъзнание. Аз съм си аз. Ще ми помогнеш ли?

Андърс вярваше в гласове колкото и всеки друг — тоест никак. Докато не ги чуе. Веднага систематизира възможностите. Разбира се, най-доброто обяснение беше шизофренията и колегите му биха се съгласили с него. Само че Андърс притежаваше достойна за съжаление увереност в собствената си нормалност. В такъв случай…

— Кой си ти? — попита.

— Не знам — отговори гласът.

Андърс си даде сметка, че го чува в собствения си ум. Много подозрително.

— Значи не знаеш кой си. Отлично. В такъв случай ми кажи къде си?

— И това не знам. — Гласът направи кратка пауза и продължи: — Слушай, знам колко нелепо ти се струва всичко това. Повярвай ми, намирам се в нещо като чистилище. Не знам как съм попаднал тук и кой съм, но съм отчаян и искам да се измъкна. Ще ми помогнеш ли?

Макар и все още да не приемаше мисълта, че някой говори в главата му, Андърс ясно разбираше, че следващото му решение е от основна важност — трябваше да приеме — или да отхвърли — собствената си нормалност.

— Добре — каза той, докато завързваше другата обувка. — Ще приема, че си изпаднало в беда същество и че по някакъв начин си в телепатична връзка с мен. Ще ми кажеш още нещо извън това?

— Боя се, че не — отговори гласът с безкрайна тъга. — Ще трябва да разбереш всичко сам.

— Можеш ли да се свържеш с някой друг?

— Не.

— Тогава как разговаряш с мен?

— Не знам.

Андърс отиде до огледалото над бюрото и намести папийонката си, като си подсвиркваше под нос. След като току-що беше открил, че е влюбен, нямаше да позволи на някаква си дреболия, каквато несъмнено беше гласът в главата му, да го обезпокои.

— Наистина не виждам как мога да ти помогна — каза той и махна едно мъхче от сакото си. — Не знам къде си, не знам кой си, не ми даваш никакъв ориентир. Как да те намеря? — Обърна се и огледа стаята, за да види дали не е забравил нещо.

— Аз ще усетя, когато наближиш целта — отвърна гласът. — Ще ти казвам „топло“ и „студено“. Преди секунда беше топло.

— Преди секунда? — просто беше огледал стаята. Направи го пак, като завъртя глава съвсем бавно. Тогава то се случи.

Стаята под определен ъгъл изглеждаше различно. Изведнъж се превърна в бъркотия от цветове, които замениха пастелните тонове, които той така внимателно бе подбрал. Очертанията на пода, стените и тавана станаха странно непропорционални, зигзагообразни, несвързани.

След това всичко пак стана нормално.

— Беше много топло — каза гласът.

Андърс устоя на желанието да се почеше по главата, защото се страхуваше да не разроши старателно сресаната си коса. Всеки през живота си вижда едно или друго, което го кара да се съмнява в нормалността си, в здравия си разум, в самото си съществуване. За миг порядъка на Вселената рухва и тъканта на вярата се разкъсва.

Но моментът отминава.

Андърс си спомни как веднъж като малък се събуди посред нощ в стаята си. Колко странно му се бе сторило всичко наоколо! Столовете, масата — всичко изглеждаше разкривено и непропорционално, набъбнало в тъмнината. Таванът го притискаше надолу като в сън.

Но и това бе отминало.

— Добре, старче — каза той. — Ако пак стане „топло“, можеш да ми съобщиш.

— Непременно ще го направя — прошепна гласът в главата му. — Сигурен съм, че ще ме намериш.

— Радвам се, че си толкова сигурен — отвърна Андърс, угаси лампата и излезе.

Джуди го посрещна на вратата усмихната и прекрасна. Андърс я погледна и долови, че предчувства момента. Дали беше доловила промяната у него или бе сигурна, че ще настъпи? Или любовта го караше да се хили като идиот?

— Искаш ли да пийнем нещо преди да тръгнем за празненството? — попита Джуди.

Той кимна и тя го поведе през стаята към невъзможното канапе в зелено и жълто. Андърс седна и реши, че ще й каже, когато се върне с чашите. Нямаше смисъл да отлага важния момент. Влюбено добиче, каза си той.

— Пак е „топло“ — обади се гласът.

Почти беше забравил невидимия приятел. Или демон — както и да е. Какво щеше да си каже Джуди, ако разбереше, че чува гласове? Дреболии като тази, припомни си той, нерядко унищожават и най- романтичната любов.

— Ето — каза тя и му подаде чаша.

Все още се усмихва, отбеляза мислено Андърс. Усмивка номер две — предназначена за евентуален ухажор, провокираща, разбираща. В началото на връзката им я предхождаше усмивка номер едно: „аз съм мило момиче, не ме разбирай погрешно“, която се появяваше от време на време, докато бъдат изречени нужните думи.

— Точно така — обади се гласът. — Важното е как гледаш на нещата.

Какви неща? Андърс вдигна очи към Джуди, ядосан на собствените си мисли. Ако ще си влюбен, бъди и толкова. Дори и в астигматичното опиянение на любовта, той беше в състояние да оцени синьосивите й очи, нежната й кожа (ако се абстрахира от малкия дефект на лявото слепоочие), устните й, леко дооформени от червилото.

— Как минаха часовете ти днес? — попита тя. Разбира се, че ще попита това, помисли си Андърс. Любовта е отмерване на време.

— Нормално — отговори гласно. — Преподавах психология на млади маймуни.

— Е, хайде, хайде.

— По-топло — обади се гласът.

Вы читаете Топло
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату