подкрепление за вас. Снабдени с храна и оръжие, ние ще ви чакаме тук — и той сложи знак върху картата. — Сигурно с мен ще дойдат капитан Новицки, Збишек, а също и Хабоку с неговите хора.
— Наистина ли възнамеряваш да направиш това?
— Както ме гледате, така ще го направя! — решително отговори Томек. — Ще ви чакаме близо до боливийската граница, пък ако ще и до края на живота си. Само заради Сали и Наташа ще си отида оттук без вас.
Смуга мълчаливо обмисляше нещо, след това се вгледа в картата.
— Нейсе, щом си решил, давам ти два месеца да заведеш жените до Лима. След това ела с експедиция някъде из тия места и ме чакайте. Ще вървя оттук. — Смуга започна да чертае знаци и линии по картата и след това да ги нанася върху скицата, начертана от Томек. — Ако не ви хванат и не ви доведат обратно, ще се опитам да избягам точно шестдесет дни след вас.
— Разбрано. Всеки трети ден веднага след залез слънце ще палим сигнални огньове на някоя височина.
— Е, Томек, скоро ще съмне, трябва да се сбогуваме — каза Смуга и прибра едната от картите. — Ще те изпратя. Запознай нашите приятели с плана за бягството. И най-малката неточност или грешка може да има трагични последици. Довиждане, момчето ми! Прегърни всички от мен.
Томек сграбчи Смуга в обятията си. С мъка сподавяше риданието си. Знаеше, че ако планът на Смуга се провали, Сали и Наташа ще загинат от страшна смърт, но и сам той не виждаше друг изход.
Смуга напълно разбираше чувствата на своя любимец. Може би за пръв път в живота му в неустрашимото сърце на Смуга се прокрадна предателски страх. Той без колебание би дал живота си за своите скъпи приятели, но не можеше да разчита на милост и снизхождение от страна на кампите. Та нали самият той беше техен пленник! И с усилие на волята той потисна собствените си опасения.
— Томек, всички ни чака тежко, жестоко изпитание. Да не се размекваме. Вярвам в тебе, в Новицки и Хабоку. Дано само Сали и Наташа да не се огънат в решителния момент!
Томек тъжно се усмихна през сълзи.
— Сигурен съм, че Сали прекрасно ще изиграе ролята си. Вие знаете, че тя просто умира за необикновени приключения и опасности. Трябвало е да се роди мъж. Боя се само за Натка. Откакто изчезнахте вие, тя е станала много нервна.
— Увери я, че ще бъда с нея до последната минута.
— Това сигурно ще й повдигне духа.
Те здраво си стиснаха ръцете.
— Запомнете, ще вървя с експедицията по източните склонове на Андите. Ще бъдем тук наблизо след шестдесет дни — още веднъж повтори Томек.
— Добре, щом не искаш да отстъпиш. Хайде вече!
Заключение
Бягството
Още от сутринта вулканът тътнеше все по-мощно и бълваше черни облаци дим, които закриваха слънцето. Тълпа от мъже, жени и деца, събрана на каменния площад на града, гледаше с набожно страхопочитание към гърмящата планина. Ще съумеят ли жреците да умилостивят разгневените богове? Кампите неспокойно търсеха с очи своите вождове и жреци.
Слънцето се издигна в зенита. На прага на съвещателната сграда се появи формалният владетел на свободните кампи. Това беше белият пленник. Вождовете го бяха затворили в своята крепост, за да ги научи на военната тактика на белите хора. Те възнамеряваха да откопаят бойната брадва и да я вдигнат срещу всички бели и искаха да им нанесат такова съкрушително поражение, че вече никога да не се осмелят да пристъпят в земята на волните индианци.
Отначало към пленника се отнасяха с известно превъзходство, а понякога и с презрение. Но с течение на времето смелият, разумен и благороден бял пленник все повече печелеше тяхното признание и уважение. Неговите съвети винаги се оказваха добри, той умееше да лекува болестите, които измъчваха местните жители, а най-важното — беше смел вожд, пред когото вече трепереха враговете на кампите.
Изтръпналата от страх тълпа се губеше в догадки. Дали храбрият владетел няма да им попречи да принесат в жертва на разгневените богове двете бели жени, които дойдоха тук с неговите приятели? Ако не бяха неговите молби, а после и рязката му съпротива, всичките бели щяха да загинат още по пътя към изчезналия град. Дали сега обаче се е уплашил от страшния гняв на боговете? Ще пожертвува ли белите си приятели, за да спаси от гибел своите тъмничари?
Владетелят с достолепна походка се приближаваше към златния трон, поставен при жертвения камък. Дългата черна коса и гъстата брада, която обграждаше лицето му, рязко контрастираха с бялата като мляко кузма с втъкани златни нишки. Той седна на трона, а вождовете на отделните племена застанаха в полукръг зад него.
От каменното светилище излезе процесията на жреците. В напрегнатата тишина те поставиха до жертвения камък изваянията на боговете си. Голяма статуя на мъж от чисто злато представляваше Виракоче — създателя на вселената и извор на всяка божествена мощ. Златният щит с гравирани върху него човешко лице и лъчи беше символът на Слънцето — божествения прародител на инките. Божеството на Луната представляваше сребърен щит, а Гърмът имаше фигура на мъж с бляскаво одеяние, с боздуган в едната ръка и прашка в другата. До изображенията и статуите на боговете жреците поставиха мумиите на четирима вождове в богато украсени саркофази.
Няколко жреци поднесоха до устата си големи раковини. Разнесоха се глухи, стенещи тонове. Главният жрец и неговите помощници застанаха пред формалния владетел. Поклониха се ниско, протягайки ръцете си напред с обърнати длани. После започнаха да мляскат с уста, целувайки върховете на пръстите си.
Смуга сериозно кимна с глава. Сега всички започнаха гласно да се молят. След като завършиха молитвата, жреците наслагаха върху жертвения камък дарове за боговете: царевица, картофи, листа от кока и тютюн, който използваха единствено като лечебна билка. Даровете бяха изгорени в огъня.
Девойките, избрани да служат на боговете в храма, донесоха съдове, пълни с чича. Най-напред пристъпиха към владетеля и му поднесоха златен бокал.
Тихо се обадиха барабани и свирки. Мъже, жени и деца, заловени за ръце, започнаха да танцуват под такта на повтарящия се музикален мотив. Отначало монотонна, музиката постепенно ставаше все по- бърза.
Смуга крадешком погледна към прозореца на своето жилище, където приятелите му трябваше да останат затворени до края на церемонията. От един джоб, скрит в гънките на кузмата, той извади кърпичка и на няколко пъти избърса потта от челото си. Това беше условният знак, че наближава решителната минута. Томек и приятелите му трябваше вече да се скрият в тайните подземия.
Барабаните гърмяха, танцьорите изпадаха в екстаз.
Леден студ пропълзя в сърцето на Смуга. В прозоречния отвор три пъти се мярна бяла кърпичка. Томек слизаше на поста. Смуга дълбоко си пое дъх: успяха! Никой не им попречи да избягат в подземието.
От стените на храма излизаше шествие от жени. Служителките на боговете водеха Сали и Наташа. Настъпи часът на човешката жертва.
Смуга погледна към небето. Може би се молеше за живота на двете храбри млади жени, а може би забеляза, че небето изведнъж още по-плътно се покри с черни кълбести облаци. От кратера излетяха огнени змейове, ехото от гърмежите отекна в планините.
Музиката секна, танцьорите застанаха като заковани. Сали и Наташа бяха облечени в дълги бели дрехи. Челата им бяха накитени с венци от цветя. Те вървяха в средата на шествието, хванати за ръце. Спряха близо до трона. Един от жреците, който изпълняваше ролята на жертвоприносител, се изстъпи пред Смуга и се поклони дълбоко в очакване на заповедта.
Смуга погледна двете нещастни жени. Сали не проявяваше страх. Дъщерята на австралийския пионер имаше мъжко сърце. Сега тя дори намигна на Смуга, сякаш искаше да му вдъхне смелост. Наташа обаче беше страшно бледа. Краката й се огъваха. Смуга събра силите си. Изправи се. В дясната си ръка стискаше символа на властта. Това беше къс, украсен със злато и скъпоценни камъни боздуган от твърдо като желязо дърво.
